Великите десни комбинатори измислиха поредния „сравнително честен начин за измъкване на гласове”. Въпросът е ще им стигне ли „материалът”

„България протестира срещу олигархията и сливането на политиката с мафията, което разяжда отвътре страната ни. Демокрацията в България не работи, защото икономически и престъпни групировки контролират големите партии.”

„България е в плен на политическата корупция. Институциите не защитават интересите на гражданите. Беззаконието е на всички нива. Властта е недосегаема. Олигархията ограбва националните ресурси, обществените средства, държавните поръчки, европейските фондове, спестяванията на хората.”

Виждате ли разлика в посланията на тези две политически констатации? Не, нали? Авторите им обаче са твърде различни. Или поне така желаят да се представят днес. Защото първият цитат е от „Начала на обединение на Реформаторския блок” (7 юли 2013 г.). А вторият e от „Учредителна декларация за създаването на политическа партия Движение „Да, България” (12 декември 2016 г.). Каква последователност, ще кажат някои. Какво дежавю, ще махнат с ръка други. Каква ирония, казвам си аз. Като от някакъв „тържествен комплект” – незаменимо помагало за съчиняване на реформаторски статии, опозиционни фейлетони, а също така и на протестни стихотворения, оди и тропари...

От сегашна гледна точка вероятно за всеки политизиран „буржоа от Реформа блок” провалът на РБ изглежда предизвестен. Но преди две-три години не изглеждаше така за доста хора, по-точно за 291 806 избиратели по данни от парламентарния вот през 2014-а. На това разчитат отново великите десни комбинатори, които градят за предсрочните избори за 44-то Народно събрание напролет своеобразен Реформаторски блок №2. Големият въпрос пред начинанието, разбира се, е дали ще им стигне „материалът”.

В първите години, след като „духът напусна тялото” на десницата в началото на века, имаше условия за самостоятелен живот и на СДС и сие, и на ДСБ и ко. Появата на ГЕРБ обаче принуди духът отново да се всели в тялото. Тъй като другият вариант беше небитието...

Нека си припомним накратко, статистиката е красноречива. През 2005 г. десницата влезе с цели три отделни групи с общо 50 народни представители в 40-ото НС.

През 2006-а общият й кандидат за президент се класира трети с близо 10 на сто.

Година по-късно (когато ГЕРБ за пръв път участва) СДС и ДСБ станаха вкупом ненужни в Европарламента с по 4 и нещо процента. Обединени като Синята коалиция през 2009 г. класираха двама в ЕП и 15 в българския парламент. На следващите избори за НС – през 2013 г., си дадоха развод, но никой не взе нито „панелите, трабанта”, нито „въздуха”, а и двете формации пиха по една студена вода. Сключвайки нов брак на следващата година, влязоха отново в Народното събрание и изпратиха свой представител в Европарламента.

Е, тази есен общият им кандидат за президент се класира едва шести. Но така е, като изправят срещу ГЕРБ бивш министър на Борисов... Оттук изниква логичният въпрос, защо сега поставят друг бивш министър на Борисов начело на нова опозиционна на ГЕРБ партия. Но за това по-нататък.

Стигнахме до там, че напук на гореизложената желязна логика „тесните” и „широките” Реформатори (по Първан Симеонов) се разделиха отново и, изглежда, се запътват на избори поотделно. От една страна, няма как да е иначе – обитателите на „Раковски” 134 (СДС и ДБГ) вече изглеждат даже не като „широки реформатори”, а направо като „широки гербери”... От друга страна, както забеляза Бойко Борисов още през 2006-а, „СДС е марка”. И по нея се ориентират във вота си онези малко, но изключително ценни няколко десетки хиляди носталгици, които продължават да гласуват за революционните спомени на своята младост. Плюс онези още толкова, които отиват с по-голяма вероятност до урните, когато „нашите са заедно срещу комунистите”. Впрочем част от тези гласове също може и да бъдат впрегнати в новата стара реформаторска „кауза”, има такива симптоми. Емблематично беше как заместникът на Божидар Лукарски в СДС и в Министерството на икономиката Любен Петров беше показно свален от поста на председател на СДС-София само защото дръзна да призове публично за спасителен завой обратно към ДСБ (комай единственото официално съобщение за вътрешнопартийния живот, откак Божо Манчестъра е начело на юнайтнатите демократични сили).

И все пак твърдият електорат е значително по-малко от 4%, а и е неспособен сам да увлича нов. Откакто минаха в опозиция, в ДСБ сигурно всички се изживяват като Костов през март 2002 г. („Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движили.”) Остава и да млъкнат, ама надали... Именно затова е необходима и периферия, че и още, за да се класира парламентарна група над санитарния минимум от 10 души. Откъде би могла да дойде, ако не от крилцата и перцата? От негласуващите, разбира се – най-големият електорален резерв, към който никой друг не (иска да) посяга. Да не забравяме – с право на глас на вота напролет ще са младежи, родени по времето на зрелия костовизъм – след март 1999 г. Поколението на до 30-годишните засега подава едва петнайсетина процента от всички бюлетини, но пък далеч повече от останалите гласува протестно. Всеки четвърти от младите, отишли до урните на балотажа за президент, е избрал „не подкрепям никого” (по данни от екзитпола на „Галъп”). И това съставлява повече от половината от всички тези упорити гласове на втория тур срещу ГЕРБ и БСП едновременно (общо 155 хил.), тоест именно таргетът на РБ-2.

Ами, ако до всяко такова недоволно същество застане поне още едно? Ех, ще започне такъв политически живот – с тази песен на уста Радан Кънев „приветства влизането в политиката на хора като Христо Иванов, Мануела Малеева, Кристиан Таков” (резолюция на Изпълнителния съвет на ДСБ). Тяхното „Политизирай се” само на пръв поглед е насочено към участие в партийния живот на новоучредената „Да, България”, то е в най-чистия и лош български вид: „Изпълни се с политическа злоба”. А за опитните тъмносини апаратчици е пределно ясно, че се прави поредната електорална, този път по-младежки насочена, партия. Разбира се, че тази генерация не прави никаква логическа връзка между Мануела Малеева и майка й Юлия Берберян, депутат от ОДС в 38-ото народно събрание. Нито ще се сети да пита Виктор Николаев как получи от нея репликата, че „журналистите са пълни боклуци”. Няма и да предположи, че може да се разочарова от Кристиан Таков („По отношение на семейството съм консерватор, по отношение на личните свободи съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала – екстремист”) така, както от Близнашки. А най-малко ще се замисли каква конкретно е професията и как си вади и си е вадил хляба Христо Иванов. Нали човекът публикува сканирани трогателни касови бележки и фактури за дребни суми от партийните разходи, без даже да си заличи личните данни от тях. Каква по-голяма прозрачност може да се желае...

Ето как вече стават ясни „контурите на един антикорупционен политически блок” (по Атанас Атанасов). Ясно е, че пак ще е блок. То е, както при Росен Плевнелиев: винаги е някакъв парк – бизнес, резиденшънъл, техно… Надали обаче ще се мине без един важен финален щрих – т.нар. гражданска, а по същество бизнес квота. Може да е политико-бизнесмен с шарена партийна биография, но пък с дълбок джоб като Борислав Великов. Може и да е нещо от сорта на „независимата от ДПС местна власт” в лицето на скандалния бивш вече кмет на Хасково Георги Иванов и неговия син Станислав. Такива примери, особено като последния, не бива да се забравят, защото с тях тези момчета вече показаха, че не си подбират много-много средствата. За благодарност, че ромските хасковски села станаха най-реформаторските в България, с живковски победи, въпросният „граждански” депутат беше описан от Радан Кънев като „работещ като луд”, „много активен, смел и компетентен”. А когато предварително напусна потъващия реформаторски кораб, се оказа, че „не е присъствал на нито едно заседание на парламентарната група и някак си не се усещаше ефективно неговото присъствие” (Найден Зеленогорски).

Откакто „по-големи костовисти от Костов” направиха Институт за дясна политика, обслужващ ГЕРБ, а Даниел Митов нарече Цецка Цачева отлично подготвен дипломат по негови собствени впечатления, превъплъщенията на подобен род хора няма кого да учудят. Наскоро Лукарски разказа една интересна история. По думите му прословутият „трик” (мнимото условие на реформаторите към ГЕРБ Борисов да не става премиер) не бил негово изобретение – нито като ход, нито като израз дори. Така казал Радан Кънев на някакво заседание преди вота през 2014 г., на което разпалено увещавал останалите публично да се зарекат, че няма да се коалират с ГЕРБ. И Борисов разказа една подобна историйка – как Радан редовно „висял” на дувара в Банкя. Фактът си е факт – именно Кънев се кле на избирателите си във Варна, че няма да гласува за кабинет начело с Борисов, а после им поднесе извинения...Какво ли ще се закълне сега?