Руската културна и геополитическа принадлежност напомня блуждаещата идентичност на човек, роден от смесен брак. Той навсякъде е близък, но никъде не е роднина. Свой сред чужди, чужд сред свои. Разбиращ всички и от никого неразбран.

Работата може да бъде различна по характер. С някоя дейност можеш да се захванеш само в състояние по-различно от нормалното. Така например пролетарият на информационната индустрия, редовият доставчик на новини като правило е човек с разбъркан мозък и в трескаво състояние. Това не е за учудване, тъй като новинарският бизнес изисква бързина. Трябва да научиш преди всички, най-бързо от останалите да съобщиш и първи да интерпретираш. Възбудата на информиращия се предава на информирания. Развълнуван от собствената си възбуда, той често заменя мисловния процес. По този начин в ежедневието се изместват понятията за дългосрочно ползване като „убеждения“ и „принципи“ с някакви еднократни „мнения“. Това пък на свой ред води до тотална несъстоятелност на прогнозите, което впрочем не смущава никого. Такава е сметката, която се плаща за бързината и свежестта на новините.

Малко са тези, които чуват заглушаваното от фоновия медиен шум насмешливо мълчание на съдбата. Малко са тези, на които им е интересно, че има и бавни солидни новини, които не идват от повърхността на живота, а от неговата дълбочина. Оттам, където се движат и срещат геополитически структури и исторически епохи. Техният смисъл идва до нас със закъснение. Но никога не е късно да го научим. 14-тата година от нашия век е паметна с важни и много важни неща, които станаха, които са известни на всички и за които всичко е казано. Но най-важното от тогавашните събития едва сега ни става известно, тази бавна дълбока новина едва сега стига до ушите ни. И това събитие представлява завършване на епичното пътешествие на Русия на Запад. Прекратяване на многократните и безплодни опити тя да стане част от западната цивилизация, да се сроди с „добрите семейства“ на европейските народи. От 2014 г. нататък се простира неопределено дълго ново време, епохата 14+, в която на Русия ѝ предстои сто (двеста?, триста?) години геополитическа самота.

За 400-те години западнячество, лекомислено започнато от Лъже-Дмитрий I и решително продължено от Петър I, беше изпробвано всичко възможно. Какво ли не направи Русия, за да стане ту Холандия, ту Франция, ту Америка, ту Португалия. Стараеше се да се пъхне на Запад от всяка една посока. Руският елит възприемаше всички западни идеи и трусове с огромен ентусиазъм, може би дори излишен. Руските самодържци се женеха усърдно за германки, имперското дворянство и бюрокрацията активно се попълваха със „странстващи чужденци“. Но европейците в Русия бързо се порусначваха, а руснаците така и не се европеизираха.

Руската армия победоносно и самоотвержено се сражаваше във всички крупни войни в Европа. А по натрупан опит европейският континент е най-склонен към масово насилие и най-кръвожаден. Великите победи и великите жертви донесоха на Русия много западни територии, но не и приятели.

Заради европейските ценности (по това време религиозно-монархични) Санкт Петербург стана инициатор и гарант на Свещения съюз на трите монархии. При това добросъвестно изпълни своя дълг, когато трябваше да се спасяват Хабсбургите от унгарското въстание. Когато самата Русия се оказа в сложно положение, спасената Австрия не само че не ѝ помогна, но тръгна срещу нея.

След това евроценностите се обърнаха в противоположна посока. В Париж и Берлин на мода дойде Маркс. На някои жители в Симбирск (град в Уляновска област на Русия, б.пр.) и Яновка (населени пунктове в Беларусия, б.пр.) им се прииска и при тях да бъде като в Париж. Те страшно се бояха да не изостанат от Запада, който тогава се беше побъркал на тема социализъм. Така се бояха, че световната революция оглавявана от европейските и американски работници ще заобиколи тяхната затънтена провинция! Така се стараеха. Но, когато утихнаха бурите на класовата борба, създаденият с неимоверно тежък труд СССР откри, че световна революция няма, че западният свят въобще не е станал работническо-селски, а точно обратното, капиталистически. И при тази ситуация ще се наложи щателно да се прикрият нарастващите симптоми на аутическия социализъм зад желязната завеса.

В края на миналия век на Русия ѝ омръзна да бъде „отделно взета страна“ и тя отново се обърна на Запад. При това на някой му се стори, че размерът има значение. Русия не се побира в Европа, защото е прекалено голяма, прекалено се е разпростряла. Значи трябва да се намали територията, населението, армията, икономиката и амбициите до параметрите на някоя средноевропейска страна и тогава е сигурно, че руснаците ще бъдат приети като свои. Намалиха всичко. Повярваха в Хайек също толкова свирепо, колкото в Маркс. Съкратиха два пъти демографския, промишления и военния потенциал. Разделиха се със съюзните републики, започнаха да се разделят и с автономните… Но и такава умалена и принизена Русия пак не се вписваше на Запад.

Накрая беше решено да се прекрати принизяването и даже нещо повече, Русия да заяви правата си. Случилото се през 2014 г. беше станало неизбежно.  

Въпреки външната прилика между европейския и руския културен модел, те нямаха съвместим софтуер и еднаква сглобка. Затова не им беше писано заедно да се включат в обща система. Днес, когато това старо подозрение се превърна в очевиден факт, се чуха нови предложения. Не трябва ли Русия да се прехвърли на другата страна, на изток към Азия. Не, не е необходимо. И знаете ли защо? Защото Русия вече е била там.

Московската протоимперия се е създавала в сложни военнополитически отношения с азиатската „Златна Орда“ (през 1240 г. руските княжества попадат под монголо-татарската зависимост на хановете от „Улус Джучи“ (Златната Орда). Едни са склонни да наричат тези отношения иго, а други – съюз. Дали иго, или съюз, дали съзнателно, или неволно, но източният вектор на развитие е бил избран и изпробван. Даже след като достигнало до река Угра (река в Смоленска и Калужка области, ляв приток на река Ока, където през 1480 г. монголо-татарския хан на „Златната Орда“ е разгромен и повече не е претендирал да властва над Москва, б.пр.), Руското Царство продължавало да бъде част от Азия и охотно присъединявало източни територии, претендирало да е наследник на Византия и се намирало под огромното влияние на знатните семейства от „Златната орда“.

Връх на московското азиатство – когато Иван Грозни назначава касимовския хан Симеон Бекбулатович за „Велик княз на цяла Русия“. Историците възприемали Иван Грозни за нещо като „обериут“ (от съкращението ОБЕРИУ (обединение на реалното изкуство), което е последната група авангардни писатели и дейци на културата, основано в Ленинград и просъществувало от 1927 г. до 1930 г. Изразните средства, с които обериутите изобразявали действителността, били гротеската, алогизма и абсурда, б.пр.) с шапката на Мономах (шапката на Мономах е била короната в руските царски регалии до времето на Петър I, впоследствие заменена от него с руската императорска корона). Историците отдават тази негова хлапашка постъпка на природната му склонност към ексцентрични шеги.

Обаче реалността се оказала по-сериозна. След Иван Грозни се образувала солидна придворна партия, която подкрепяла Бекбулатович да седне на царския трон. На Борис Годунов му се наложило да изисква болярите да се заклеват, че не желаят Симеон Бекбулатович и неговите наследници да оглавяват царството. Тоест тогава държавата е била на половин крачка от това да премине под властта на наследниците на Чингиз хан и да се утвърди „източната“ парадигма на развитие. Обаче нито Бекбулатович, нито Годунов са имали бъдеще. Започнало полско-казашкото нахлуване, което донесло на Москва нови царе от Запада. Макар и мимолетно, царуването на Лъже-Дмитрий много преди Петър I успяло да огорчи болярите с европейските си маниери, въпреки че в повечето случаи те били символични. Кризата в света на болярите била не толкова династична, колкото цивилизационна. Русия се откъснала от Азия и започнала да се движи към Европа. И така четири века Русия вървяла на изток и още четири века на запад. Но никъде не успяла да пусне корени. Двата пътя вече са изминати. Сега ще се търсят идеологии за „трети“ път, за трети тип цивилизация, за „трети“ свят, за „трети“ Рим. И все пак едва ли Русия ще бъде третата цивилизация. Тя не е нещо единно, тя е двойствена. Обединила е и Изтока, и Запада. И европейското, и азиатското едновременно. И по тази причина не е напълно нито европейска, нито азиатска. Нейната културна и геополитическа принадлежност напомня блуждаещата идентичност на човек роден от смесен брак. Той навсякъде е роднина, но никъде не е човек от семейството. Свой сред чужди и чужд сред свои. Отнасящ се с разбиране към всички и от никого не разбран. Смесена кръв, метис, странен някак си. Русия е страна със смесена западно-източна кръв. С нейната двуглава държавност, хибридна менталност, междуконтинентална територия, биполярна история, тя, както е прието за хората със смесена кръв, е харизматична, талантлива, красива и самотна. Забележителната мисъл на Александър III, че „Русия има само двама съюзници, армията и флота“, вероятно е най-удачната метафора за геополитическата самота на руската държава, която отдавна е време да приеме това като своя съдба. Според вкуса и времената списъкът със съюзниците може разбира се да бъде разширен. Може да се добавят работниците и учителите, нефтът и природният газ, креативното съсловие и патриотично настроените хакери, митичният генерал Студ и всичко друго, за което се сетим, но от това смисълът не се променя. Русия е съюзник сама на себе си. Каква ще бъде предстоящата ѝ самота? Пропускане на шансовете? Или щастлив в самотата си лидер на откъснала се напред алфа-нация, на която другите народи и държави правят път? Всичко зависи от нас. Самотата не означава пълна изолация. Безгранична откритост също не е възможна. И едното, и другото биха били повтаряне на грешките от миналото. А бъдещето ще има свои грешки. На бъдещето не му трябват и грешките от миналото. Русия, разбира се, ще търгува, ще привлича инвестиции, ще обменя знания, ще воюва (нали войната също е способ за общуване), ще участва в коалиции, ще членува в организации, ще се конкурира и ще си сътрудничи, ще предизвиква страх и ненавист, любопитство, симпатия и възхищение. Но този път без лъжливи цели и самоотричане. Ще бъде трудно, често ще си спомня класика на отечествената поезия: „Наоколо само тръни, тръни, тръни… мръсници. Кога ще има звезди?!“

Ще бъде интересно. И звезди ще има.

Източник: globalaffairs.ru

Автор: Владислав Сурков