В какво се превърна за Русия 2016 г., защо мнозина експерти я наричат повратна и с какво да се обясни това, че нападките на Запада върху нашата страна станаха по-малко ожесточени и яростни? На тези и други въпроси в интервю за Националното банково списание (NBJ) отговори деканът на Факултета по световна икономика и световна политика на Висшата школа по икономика (в Москва - бел. прев.) и почетен председател на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия Сергей Караганов.

Сергей Александрович, в хода на нашия предишен разговор Вие казахте, че знаменитата теория за „края на историята”, която само преди няколко години бе много популярна на запад, показа своята несъстоятелност. Като резултат, от миналата година се налага впечатление, че сме затворили една от страниците на историята и сме минали към прочита на следващата й глава. Според Вас за какво беше тази отметната страница?

Ще отговоря на вашия въпрос така – през изминалата година завършиха едновременно три епохи, две от които бяха международни и една чисто руска. Ако говорим за международните епохи, то на първо място окончателно стана очевидно, че завърши епохата на дълбоко двустранно или двублоково противопоставяне. Него се опитаха да възродят чрез кризата в Украйна, която според замисъла трябваше да провокира военно-политически разкол на Европа на изток от неговите предишни граници. Но виждаме, че новото блоково противопоставяне (или както го наричат на запад „новата инфраструктурна конфронтация“) не се получи. Тази история отиде в миналото. Макар и действията на НАТО и ответните действия на Русия да не добавят повече стабилност.

А в какво се състоеше втората епоха?

Това е опитът за безусловно лидерство на САЩ. Залезът на тази епоха започна много преди отминалата година – в средата на миналото десетилетие, когато САЩ и оглавяваният от тях Запад претърпяха политическо поражение на редица фронтове: в Афганистан, Либия, Ирак, Сирия и т.н. Немалка роля в „затварянето” на тази епоха изигра и незавършената глобална икономическа криза от 2008-2009 г. и излезлата на повърхността многостепенна и все още безизходна криза на ЕС. С избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ се случи психологическия прелом.

В какво се състоеше той?

В това, че неголяма част от американския елит призна загубата на лидерските позиции от страна на Съединените щати за факт, а значителна част от американските граждани вече не искат да плащат за глобалните амбиции на голяма част от този елит. В този смисъл, след избирането на Доналд Тръмп действително започна нова глава в историята, а каква ще бъде тя, тепърва ни предстои да узнаем.

Споменахте третата епоха, която, по Вашите думи, е чисто руска. Каква бе тази епоха?

Русия устоя, отби контраатаката на Запада и постигна, според мен, четири големи победи. Първата от тях се състои в това, че тя успя с твърди действия спрямо Украйна да спре цялостната и неудържима експанзия на западните съюзи в Европа. Нашата страна успя да сложи край на поредицата смени на режими, успешно провеждайки военната операция в Сирия. Трето, през миналата година стана очевидно, че от провинция на Европа, вечно стремяща се към нея и готова да плати за „допуска”, Русия се превърна в център на Голяма Евразия. Русия вече не се стреми към Европа, а я кани да стане част от Евразия. Това е голямо психологическо достижение на руския елит и този прелом в съзнанието качествено засили позициите на Русия в света.

Това не е изненадващо. Едно е да се възприемаш като нежелана част от геополитическо образувание и съвсем друго - като център на друго образувание.

При това Русия вече се стреми все повече и повече не към спадащите в дългосрочна перспектива пазари на Европа, а към въздигащите се и бързо развиващи се азиатски пазари. Естествено, не става и не може и да става дума за разрив с Европа – Русия разбира, че на нея й е необходимо да поддържа отношения и в културен, и в икономически план. Но не в качеството на просещ или молещ за място в тази същата Европа, а в качеството на пълноправен партньор. Някои смятат, че потенциално тя е и лидер. Но аз не споделям такова ураджийство.

Това би трябвало да е нещо очевидно и не е ясно защо беше необходимо да се случи прелом в съзнанието на нашия елит, за да бъде то осъзнато и възприето.

Защото Русия видя, че в качеството на просещ и ученик тя не е нужна на европейците при изгодни за нея условия. Вие вероятно помните, че след Първата световна война се опитваха да убедят Германия, че тя е виновна за всичко и че трябва да изкупува греховете си като се съгласява както с откъсването на нейни територии, така и с изплащане на репарации на победителите. Всички помнят как завърши това – Германия бе повлечена от фашизма. С Русия не се случи такъв Ваймарски синдром – тя успя да се превърне от велика държава, на която се налага комплекс за малоценност, във велика държава победителка. Ние наистина започнахме да печелим една след друга победи и това се случваше в течение на последните години. Това е важно и добре.

А това не е ли опасно? Разбира се, приятно е да се осъзнаваш като победител, но винаги в такива случаи възниква риск от главозамайване заради успехите.

Прав сте, има такава опасност. Един от рисковете се състои в това, че побеждаваме преди всичко благодарение на правилния избор на „оръжие”, действайки в военно-политическата сфера и на полето на дипломацията на ума и волята. Но при това е очевидно, че икономиката при нас стагнира, а съперниците залагат именно на тази относителна слабост. Засега тяхната политика не дава плодове. Страната се сплоти под натиска. Вторият риск е този, който Вие назовахте, и в този контекст ние трябва внимателно да изучаваме опита на нашите западни колеги. Та съвсем неотдавна, през 90-те години, на всички    , и най-вече на тях самите, им се струваше, че тяхната победа е безспорна и окончателна. Но те допуснаха редица сериозни грешки и сега виждаме, че тя не е била окончателна. Историята продължава.

Както и днешната наша (победа - бел. прев)?

Да. Победата по своя характер е обещание за успехи в бъдещето, а ще съумеят ли хората да се възползват от нея или не – това е друг въпрос.

Наистина, тези победи, за които казахте по-рано, оставят чувство за незавършеност. В Близкия изток бе сложен край на поредицата държавни преврати, но от друга страна войната в Сирия продължава, има и още няколко опасни горещи точки. В Украйна нашите успехи изглеждат още по-съмнително - едва ли може да се отчете като успех това, че там налице е разпад на държавността.

Вие сте прав по отношение на това, че нашата победа в Украйна действително е „празник със сълзи на очи” (прави се асоциация с песента „Денят на Победата”, посветена на Девети май и разгрома над нацистка Германия, за който в припева се пее, че това е „празник със сълзи на очи” - бел. прев.) Ние успяхме да спрем там експанзията на Запада, но не успяхме да опазим съседната братска страна от сътресения и от крах на държавността. Ако говорим за Сирия, тук всичко изглежда по-оптимистично – в тази страна ние изпитахме ново стратегическо оръжие и по този начин показахме на всички останали, че Русия вече притежава военна мощ от съвършено различно качество в сравнение с това от миналото.

И така, ние отбелязахме редица победи и сега пред нас стои задачата…

Да спечелим мира. Както вече казах, победите са залог за успешното бъдеще на нашата страна, но това бъдеще не може да се осигури само на полето на сражението. За него е необходима здрава вътрешна база и именно сега за Русия настъпи време да се концентрира върху решаването на своите вътрешни проблеми, които, както е известно на всички, са достатъчно много.

Доколко е вероятно, според Вас, Западът да направи опит за реванш? Някак си не може да се вярва, че той бързо ще се успокои и смири с новото положение на фигурите на голямата шахматна дъска.

Опитите за реванш вече се правят. Част от Европа навярно ще продължи с антируските санкции. Макар че, от друга страна, спецификата на днешната ситуация е в това, че санкциите са нужни вече не само и не толкова за наказание на Русия, колкото за „циментиране” на разпадащата се Европа. ЕС се руши и санкциите, въведени против Русия, стават едва ли не последният крепежен елемент.

Нима не разбират, че това е прекалено слабо „лепило”? Невъзможно е да удържаш всички заедно като експлоатираш изключително темата за общия враг.

Първо, те нямат нищо друго в арсенала си. И второ – не трябва да надценяваме разумността на нашите западни партньори. Те правят грешки една след друга и една от главните грешки се състои в това, че хвърлиха предизвикателство към Русия през 2012–2014 г., като неверно оцениха нейните и своите собствени възможности. Те не разбраха, че влизат в схватка с много по-силна страна, владееща по-голям от техния запас от стратегическо търпение и способност да си прави сметки в бъдещето. Тяхната сметка бе проста – ние ще проявим стратегическо търпение, а Русия ще отстъпи. Но реалността се оказа друга – Русия прояви по-голямо търпение и сега с изумление наблюдава как Европейският съюз се руши.

Явно това не бе тяхната единствена грешка.

Другата им грешка бе, че забравиха нашия, европейски принцип на дуела – правото на избор на оръжието принадлежи на този, когото викат на дуел. Те предполагаха, че Русия ще се сражава на икономическото поле, където те са силни, а тя премина на военно-политическото и дипломатическото поле и, колкото и да е странно, на информационното, където нейните позиции в началото изглеждаха доста слаби. Но дори и тук тя успява да побеждава благодарение на това, че заложи на традиционните ценности, които се оказаха близки на много хора в западните страни.

Но когато говоря за реванш, имам предвид не само санкциите, а и по-сериозни неприятности. Способни ли са нашите западни партньори да ни ги спретнат?

Теоретично, да. Поне в Украйна, която представлява отслабваща и разпадаща се държава, неспособна да контролира цялата своя територия. Лесно можем да си представим проникването там на големи терористични групи, естествено, насочени против Русия, а също и против Европа. Но такива неприятности все пак ще имат локален характер – желането на САЩ и ЕС да влязат в открита схватка явно понамаля в последните години. Но трябва да се има предвид, че си имаме работа с малко предсказуема американска администрация…

А именно от тази администрация някои наши политици и политолози очакват така наречената голяма сделка с Русия.

За сделка трябва да имаш не само предмет, но и дееспособни партньори. Как могат САЩ в днешното им състояние да правят сделки, когато вътре в тази страна върви ожесточена борба между различните части на политическия елит?

Реалност ли е тази борба? Та преди изборите през ноември имаше такава много популярна версия – че това е някакъв вид театрално представление за непосветените.

Тя е напълно реална, нещо повече – тя върви на принципа „на живот и смърт”. Част от елита дотолкова се е откъснала от народа, че престана да си дава сметка за неговите истински желания и стремежи. А тези настроения, които в ярка и неполиткоректна форма изрази Доналд Тръмп, нарастват в САЩ отдавна.

Барак Обама дойде на власт на вълната на обещанията да се заеме с вътрешните проблеми на страната, друг въпрос е, че не му дадоха да се занимае с тях. От тук и разочарованието на хората от елита, който преди това бе на власт и фактът, е Доналд Тръмп бе действително подкрепен от значителна част от населението – на практика 50% от американските избиратели. За САЩ стана неизгодно в днешните условия да харчи толкова средства, колкото и по-рано, за да поддържа външното могъщество на империята. Това вече се е случвало с тях и това, че сега искат „да се затворят в себе си” е всъщност нормална реакция на всеки здрав организъм.

Имате предвид, че фактически се повтаря ситуацията в САЩ след войната във Виетнам?

Пресен и паметен за нас пример е идването на власт на Роналд Рейгън. Вярно, има и разлики – ако Рейгън наистина бе доведен на власт от тогава все още единния американски елит, то Доналд Тръмп влезе в Белия дом на вълната на подкрепата на сравнително неголяма част от елита и голяма част от населението на страната.

Като гледаш случващото се в САЩ, неволно си спомняш последните години на СССР. Тогава също са били популярни призивите „Да не се занимаваме повече с проблемите на външния периметър, да се заемем със себе си!” Известно е на всички до какво доведе това. Няма ли риск САЩ да повторят същата съдба, ако „се затворят в себе си”?

Ситуацията, в която се оказа СССР в последните години от своето съществуване, бе много по-лоша, отколкото тази, в която сега се намират САЩ. Достатъчно е да се каже, че само за отбрана СССР изразходваше една четвърт от своя БВП. За сравнние, сега Русия харчи по същото това перо около 4-5% от БВП. Освен това изразходвахме огромни пари за субсидиране на икономиките на социалистическите страни и страните от Третия свят. Помощта, която им оказвахме бе по-голяма от помощта, която целият останал свят оказваше на своите сателити и съюзници. Представете си, бедният Съветски съюз с неговото недохранено население, хранеше огромен брой страни, като по този начин се опитваше да удържи своята империя от политически разпад. Най-трагичното е, че ние можехме да издържим това натоварване, ако бяхме тръгнали по пътя на Китай – КПСС щеше да съхрани в своите ръце политическата власт и в същото време се бяхме заели с провеждане на реални икономически реформи. Но елитът от това време не се справи с тази задача – нито късните комунисти, нито ранните демократи разбираха какво се случва и в следствие на това направиха чудовищно много грешки.

Именно в това е и въпросът – тази част от елита, която доведе Тръмп на власт, не е ли също толкова неспособна?

Мисля, че не. Освен това да не забравяме, че икономиката на САЩ действително е една от най-ефективните в света. Затова и тях не ги заплашва глад, за разлика от късния СССР. Да, сега върви отчаяна, безкомпромисна, злобна борба вътре в елита. Ако Доналд Тръмп победи в нея, за година-две ще може частично да „пречупи” враждебния към него елит, частично да го кооптира, и ще се появят условия за серозни преговори и даже за сделки между САЩ и Русия. Засега за Доналд Тръмп трябва да се каже, че той не е отстъпил на своите опоненти по нито един ключов въпрос…

С изключение на въпроса за Русия.

Това е напълно обяснимо – за него отношенията между САЩ и Русия не са въпрос от първостепенно значение и затова тук той доста леко тръгна към отстъпки. И в този контекст е по-добре да помислим за поведението на част от нашия елит, който по необясними за мен причини възлагаше излишни надежди на идването на Доналд Тръмп на власт. Не следва да възлагаш надежди на външните сили като на добри помощници – трябва да се надяваш само на себе си. Останалите сили в света могат да бъдат настроени към нас по-добре или по-зле, но нито една от тях няма да решава нашите проблеми вместо самите нас.

Ако се върнем отново към нашето предишно интервю, ще си спомним, че Вие тогава говорехте за порочността на политиката на Запада – въвеждайки санкции, той на практика заложи бомба със закъснител под създадените от самите него интеграционни институти – ПАСЕ, ОССЕ, СТО и даже ЕС. Изминалата година показа, че сте бил прав в това отношение. Но не се ли опасявате, че е възможно да се разпаднат не само тези западни обединения, но и други интеграционни съюзи, например Евразийският икономически съюз? Може би това впечатление е измамно, но е трудно състоянието на това обединение да бъде наречено здраво.

По-скоро този съюз не изглежда силен и това е нормално – той все още е слаб и се намира едва на първия етап от своето развитие. Но аз не мисля, че го заплашва разпад. Въпреки претенциите, които някои от страните-членки изказват по негов адрес, Евразийският икономически съюз е изгоден за всички. Особено като се има предвид, че той става инструмент за включването на тези страни в пространството на Голяма Евразия. Така че аз в никакъв случай не бих го сравнявал с Евросъюза – ЕС страда от болестта на старческото безсилие, а Евразийският икономически съюз – от юношеска слабост. Процесите са различни и последствията са различни.

Но ЕС се запазва и Евразийският икономически съюз ще се развива, а Украйна, както изглежда, ще увисне между тези два съюза, без да е приета нито в единия, нито в другия.

Това е много печална история и трябва да се признае, че вината на Русия за нея наистина е много голяма. По силата на различни причини ние отделяхме на съседната страна много малко внимание, като при това безумно и необмислено подкупвахме нейния политически елит. Цялата украинска олигархия израсна от т.нар. „газов котлон” и това попречи на формирането там на нормален национален елит.

Според най-лошите украински исторически традиции тя постоянно се колебаеше между различните противоборстващи страни. Именно навикът да се продаваш на тези, които ще дадат най-много, доведе тази страна до днешната тъжна ситуация.

И каква е вашата прогноза за по-нататъшните събития там?

Прогнозата също е печална. Никой няма да се занимава с такава огромна страна с многочислено население, а за качествата на украинския елит и неговите управленчески способности вече казах по-горе. Проблемът е също така и в това, че те взеха и си „насадиха” условно демократична система, а за страна с такава степен на развитие като Украйна това е смъртоносна отрова. Украинската държава би могла да оцелее като диктатура, но…

Няма диктатор?

Няма. Единственият, според мен, подходящ кандидат за тази роля преди време беше Юлия Тимошенко и именно затова тя предизвика такъв страх и такава омраза от страна на всички украински олигарси и политици. А сега времето дори и за нея изглежда, че е изтекло и вероятно ще видим разпада на Украйна на няколко образувания. Добре ще бъде, ако това стане без война, относително мирно, но сега е трудно да се каже, доколко това е вероятно.

От една страна препозиционирането на силите на световната сцена винаги крие в себе си рискове, а от друга - отваря „прозорци на възможностите”. Какви възможности отваря сегашният период пред Русия?

Ние спечелихме сражението, което Западът започна през 2012 - 2013 г. и можем да разчитаме на няколко относително спокойни години. Но това, разбира се, не значи, че можем да се отпуснем и още по-малко значи, че има основания да се уповаваме на отмяната на санкциите. Трябва да се знае, че санкциите няма да отпаднат никъде, защото те са не само недоброжелателни действия против Русия, но и следствие от общата тенденция към политизиране на световната икономика. С други думи, те ще се използват и спрямо други страни по различни поводи.

Но все пак тяхното отслабване е възможно?

Възможно е, но даже и да се случи, то ще има козметичен характер. Когато става дума за санкции, трябва да се знае, че е лесно да ги въведеш, но свалянето им е на практика невъзможно. Така че нека морално да се готвим за това, че дори да отменят днешните санкции, веднага ще въведат на тяхно място други, както някога беше със знаменитата поправка Джаксън-Ваник.

Ние започнахме да се обръщаме на изток и трябва да запазим това обръщане, за да направим нашите политически и икономически системи устойчиви. Аз вече говорих в началото на разговора за прелома, който се случи в съзнанието на нашия елит – това е добре, но е необходимо този прелом да намери своето отражение в практически действия.

Необходимо е да преосмислим и да преустроим структурата на нашите външноикономически връзки, която е много неефективна. Това изисква голяма работа и на държавните органи, и на експертната общност по създаване на цялостна картина. Какъв ще бъде светът в средносрочна перспектива? Къде ще бъдат нашите основни пазари за реализация (на стоката - бел. прев.), с какви страни има смисъл да градим тесни икономически отношения, в какви интеграционни съюзи има смисъл да участваме активно? В продължение на много години действахме по тези въпроси ситуативно, а е нужен именно системен подход.

По принцип ние имаме всичко необходимо за тази цел - и държавни институти, и експертна общност.

Не бих казал, че нещата стоят така весело. Ако говорим за институтите, ние нямаме сред тях такъв, който специализирано би се занимавал с развитието на външноикономическата стратегия на страната. А що се отнася до експертната общност, виждаме, че мнозинството от руските експерти основават и досега своите преценки на информация, която черпят от западни източници. Междувременно, през последните три години нееднократно се убеждавахме в това, че тези източници предават или едностранчиво изложена информация, или откровена лъжа. Трябва да се оттървем от това доверие към тях, което съществуваше в продължение на много години – Русия трябва да порасне в това отношение. Както вече казах, ние победихме в сраженията, но има риск да загубим войната, ако не можем да се възползваме напълно от плодовете на тази победа.

Източник: Национальный банковский журнал
Превод: Александър Станчев