Вдъхновение за свободолюбците през 80-те, днес Полша ограничава правата и свободите. Левицата изчезна, либералите са дискредитирани, а консерваторите карат влака по някакъв „полски път”, който може да дерайлира вдясно.

Речеш ли Полша, казваш Шопен. Ликът му краси луксозни бонбониери, бутилки с картофена водка и сервизи за кафе. Името му носи дори варшавското летище. Веднъж папа Йоан-Павел II в разговор с Мстислав Ростропович признал, че завижда на маестрото. „Вие, музикантите, сте на половин път до Бога. А аз съм на земята” , рекъл Светият отец на великия руски виолончелист, който впрочем има и полска жилка. Така и Шопен – на половин път до Бога: виртуозен, наднационален, икуменичен, до степен, че днес най-добрият му интерпретатор е един кореец. Шопен е митът на Полония Интернешънъл, онази Полша, оросила с таланта и емиграцията си почти цялото Северно полукълбо. Под туристическата глазура на митичния музикант обаче се таят по-дълбоки митове, които структурират полския мироглед. Като този, създаден от поета Адам Мицкевич.

ХРИСТОС НА НАРОДИТЕ

Лъвската грива на Мицкевич не се кипри на етикетите, но идеите му се таят в подмолите на полското национално самосъзнание. Дори когато не го споменават. За 57 години живот той обикаля Санкт Петербург, Рим, Дрезден, Ваймар, Лозана, Париж и издъхва в Цариград. Край Босфора се мъчи да организира полски легион, който да се сражава на страната на Османската империя срещу Русия. Сиреч за мюсюлманите срещу православния „Трети Рим”. Животът на Мицкевич е олицетворение на полските исторически лутания в стремежа към национално възкресение. Той създава и ключовия мит: Полша е „Христос на народите” (Polska Chrystusem narodów). Според него съдбата на Полша като нация е сравнима с тази на Иисус в Новия завет. Да страда и загине, за да възкръсне и донесе спасение на цяла Европа. Но как?

ПРОКЪЛНАТОТО МЯСТО

Орисана да оцелява между Германия и Русия, Полша невинаги е била жертва – роля, в която предпочита да възприема себе си. В периода 1569-1795 г. Републиката на двата народа, прословутата Жечпосполита, официално обединява Полското кралство и Литовското велико княжество, но територията й се простира от Балтика чак до Черно море. Могъщата държава още тогава има парламент, а толерантността й привлича бежанци от религиозните войни и евреи от цяла Европа. През 1610 г. поляците дори влизат с оръжие в Кремъл, но опитът им да турят полския престолонаследник на руския престол се проваля. Прогонват ги болярите Минин и Пожарски. Славата на тази първа полска държава трае кратко: два века. През 1795 г. тя е поделена между Прусия, Русия и Австрия. В националната митология това е своего рода разпване на „Христос на народите”.

В последвалия скръбен XIX век Наполеон събужда полските надежди за възкресение, учредявайки мимолетното Варшавско княжество. То скоро умира. Руските царе смазват две въстания (1830 и 1863 г.), а прусаците удавят в кръв трето през 1848 г. „Христос на народите” възкръсва чак през 1918 г. от отломките на Руската и Германската империя, които загиват в Първата световна война.

Но втората полска република, тази на маршал Юзеф Пилсудски, е далеч от толерантната традиция на първата. Пубертетът на възродената нация е белязан от войни за самоутвърждаване срещу всички съседи: Украйна, Русия, Литва. Антисемитизмът избуява още през 30-те, макар да не е възведен в национална идеология, както в съседна Германия. През 1938 г. Полша се възползва от позорната мюнхенска подялба на Чехословакия и прибира парче от Силезия. Маршал Пилсудски и част от елита изповядват великополската амбиция, наречена Междуморие: федерация, която да обедини държавите от Прибалтика до Черно море под егидата на Варшава. Нещо като възродена Жечпосполита. Генерал Сикорски, полският премиер в изгнание през 1941 г., когато родината му вече е поделена между Райха и СССР вследствие на пакта Молотов–Рибентроп, продължава да вярва в геополитическото призвание на страната си: „От силната Полша зависят оцеляването и свободата на средноголемите държави в Източна Европа. Нашето поражение ги превръща в потенциални жертви на Германия или Русия”. Поляците храбро се сражават срещу фашизма на всички фронтове. Никога не преглъщат и комунизма, а през 80-те профсъюзът „Солидарност” и полският папа Йоан-Павел II (Карол Войтила) играха ключова роля в рухването на комунистическия лагер, но това е вчерашна история, която само ще споменем. Това е житието на Полша – Христос на народите. Страданията са факт, разпвана е два пъти, възкресението се случва, но от кого ще ни спасява? Вярва ли още днешна Варшава в месианската си роля? „Управляващата десница споделя визията, че Варшава е призвана да бъде регионален лидер. Проевропейските кръгове считат тази перспектива за абсурдна. Полша е прекалено слаба, за да мери ръст с Русия, да речем, ако е лишена от подкрепата на ЕС и САЩ”, отговаря ми Пьотр Подемски, историк от Варшавския университет и сътрудник на фондация „Бронислав Геремек”. Що се отнася до географските измерения на полската лидерска амбиция, Подемски счита, че тя обхваща „страните, които изпитват опасения от Русия, но в същото време не вярват много на Запада”. Събеседникът ми е либерал и с прихване ми обяснява карикатурната набожност на консерваторите от управляващата партия „Право и справедливост” (ПиС). „Дори двете линии на метрото във Варшава бяха планирани тъй, че да образуват кръст!” Действително в нарочно променения план на метрополитена релсите се пресичат под прав ъгъл точно под някогашното Варшавско гето. На това място днес се извисява сталинският небостъргач на Дома на науката и културата, обграден от стъклобетонните билдинги на новото сити.

В подножието на офисните гиганти неколцина младежи раздават жълти хартиени Давидови звезди, които минувачите лепят на реверите си. На тази дата (19 април) през 1943 г. младите евреи във Варшавското гето въстават. След месец бунтът е смазан. Оттогава са изминали точно 73 години. Днес в Полша са останали по-малко от 20 000 евреи (3 милиона преди войната). От гетото е хартисала само една червенотухлена сграда с дупки от куршуми. Затова пък столицата се е сдобила с грандиозен Еврейски музей. В него липсата на реликви се компенсира от покайни напомняния за полското безразличие, а понякога и съучастие в гоненията. От стените гледат отчаяните погледи на евреите от гетото, запечатани на някои редки снимки. Варшава сякаш негласно изкупва вината си. Но поляците и днес остават по-скоро резервирани към инорасовите чужденци. По улиците те са рядкост. Мигрантската криза е една от причините за завръщането на консерваторите на власт през октомври 2015 г. Президентът Анджей Дуда даде знак на бежанците, че са нежелани, с думите, че „Полша трябва да се предпази от епидемии”. Ярослав Качински скъса синджира на въображението си и заговори за „холера по гръцките острови” и „дизентерия във Виена”. В санитарния си делириум той дори твърди, че мигрантите носят паразити и бактерии, които са безвредни за тях, но опасни за поляците. За капак премиерът Беата Шидло ползва мартенските атентати в Брюксел като претекст да захлопне полските КПП-та за всякакви мигранти.

ПРАВО И СПРАВЕДЛИВОСТ

Според папата на либералната публицистика Адам Михник абревиатурата ПиС („Право и справедливост”) трябвало да се тълкува като „Подозрителност и страх”. В либералните кръгове се утешават от изборната загуба с язвителна ирония по адрес на победителите. Консервативната върхушка е достатъчно колоритна мишена. Президентът Анджей Дуда е красавец с адвокатска диплома, който изпълнява две роли: закачалка за луксозни костюми и машина за заучени фрази. Премиерът Беата Шидло е нещо като полски, навъсен вариант на Кристалина Георгиева: късо подстригана, енергична жена с гренадирска крачка, строг поглед и скромно минало на музеен деятел. Внимание заслужава и военният министър Антони Мачеревич, изкушен конспиролог, който вярва в „някои истини” от „Протоколите на ционстките мъдреци” и е неформален водач на „сектата от Смоленск”. Тоест на клиничните русофоби, които са убедени, че самолетната катастрофа в Смоленск (Русия), при която загина президентът на Полша Лех Качински през 2010 г., е „дело на Кремъл”. Въпреки фактите. Шест години след инцидента хиляди откъснати лалета образуват цветен бордюр пред оградата на президентския дворец. Пред тях се разхожда младата полска средна класа в търсене на добро заведение в неделната вечер. Междувременно пред паметната плоча десетина възрастни хора слушат напевното мърморене на свещеник, чийто глас звучи през малка тонколона. За тях и Мачеревич Качински е герой от източния фронт, на който войната винаги тлее.

След трагичната кончина на Лех братът близнак Ярослав Качински е непререкаемият лидер на ПиС, при все че не заема никакъв държавен пост. Според мнозина той е по-талантливият, макар и дълго останал в сянка. Нисичък стар ерген, с вид на брашнен плъх, без шофьорска книжка и, казват, дори без банкова сметка, Качински споделя живота си с котарака Алик. Но ще сбърка всеки, който го подценява. Чудноватият му отказ от всичко ново подпечатва харизмата му на консерватор, а в изявите си той е последователен и устойчив като беловежки зубър. Убеден е, че „полската държава трябва да бъде модернизирана, но не и полският дух”. Макар партията му да наброява и немалко антисемити, самият Качински според биографа му Михал Кжимовски е непризнат поклонник на израелската дисциплина и чувство за организация. Консерваторът решително отхвърля „метода Jawohl” в европейската политика и по някои теми остава непреклонен пред Брюксел и Берлин. „Никакъв натиск и никакви думи, особено от страна на Германия, не могат да отклонят Полша от пътя й”, заяви Качински след изборната победа на ПиС.

Другата външнополитическа обсесия, разбира се, е Русия. Един поддръжник на ПиС убедено твърди, че в Сирия Москва не воюва с „Ислямска държава”, а само с така наречената умерена опозиция. „Как тогава преди месец руската армия и тази на Асад прогониха джихадистите от Палмира”, питам го. Той се замисля за секунда и ме матира с ефектен отговор: „А защо преди това Путин остави ислямистите да превземат града?”. Разбирай, за да има какво да освобождава после. Конспирационизмът е част от идеологическия коктейл на консерваторите. Тъй или иначе нацията крепост трябва да се охранява, което предполага увеличаване на числеността на армията с 50% идните няколко години. Правителството вече обяви това си решение.

ПОЛСКИЯТ ПЪТ

Социолозите регистрират местен парадокс: повечето младежи гласуват за консерваторите. „Те не помнят старите времена и приемат много неща за даденост: свободата, мира, икономическото развитие”, обяснява ми историкът либерал Пьотр Подемски. Той е на 37 и пази детски спомен от рухването на комунизма. Връстниците му и по-старите поколения в градовете днес са електоралната база на „Гражданска платформа”, опозиционните либерали, които протестират срещу пълзящата консервативна революция, която вече пренаписва правилника за работа на Конституционния съд и се гласи да подчини обществените медии. Според журналиста Бартоломей Ниеджински обаче победата на консерваторите се дължи на обещаната морализация на полското общество. „Статистиката отчита 25 години непрекъснат ръст на икономиката, но тя не регистрира арогантността на либералите, прекалено близките им връзки с бизнеса и корупцията в редовете им.” Макар Полша да е представяна в икономическите среди като своеобразен „европейски тигър” с 40% кумулиран растеж за последните 8 години, в които светът се бореше с кризата, картината в страната е нееднозначна. Богатият Запад контрастира с далеч по-бедния Изток. Витринната Варшава се родее с Германия, а селата страдат от руското ембарго върху селскостопанските стоки от ЕС и от орязаните брюкселски субсидии за мляко и месо. Причините консерватизмът да стане устойчив тренд в полската политика са в несправедливия преход, високомерието на либералите, силната Църква и липсата на левица. „Някои поляци – в столицата и големите градове, се облагодетелстваха. Други обаче, най-вече в селските райони, понесоха тежко прехода”, обяснява Пьотр Подемски. „Комунистическият режим гарантираше някакъв жизнен минимум. Докато капитализмът отваря възможности, които някои използват, а други нямат този късмет и се превръщат в губещи. Това е класическата дилема между свобода и сигурност. В контекста на тероризма, имиграционната вълна и ерозията на традиционните ценности мнозина избират устойчивите консервативни принципи и силното лидерство пред свободата, която не им изглежда толкова важна”, счита историкът.

ЦЪРКВАТА И ДЪРЖАВАТА

„В Полша държавата често се е отъждествявала с някоя външна сила, затова да я мразиш е акт на патриотизъм”, пише Ришард Капушчински. Обединителната стряха за поляците при всякакви исторически катаклизми е била Църквата, която може би само във Ватикана има по-голяма политическа тежест. „Църквата губи влияние сред младите професионалисти, но остава много по-силна, отколкото на запад”, обяснява Бартоломей Ниеджински. „Неколцина свещеници се опитват да прокарват идеите на папа Франциск за равенство и социална чувствителност, но Светият отец е недолюбван в полската Църква. Болшинството клирици подкрепят управляващите консерватори от ПиС. Днес Църквата е повече полска, отколкото католическа. В нея национализмът надделява над проевропейските настроения. Свещениците бранят повече полската идентичност, отколкото общочовешките християнски ценности”, коментира историкът Пьотр Подемски. Шокиращ пример за политическите забежки на полската Църква бе шествието на местните националисти в Бялисток. На 16 април „националрадикалите”, чиито униформи, вдигнати десници и хоругви копират щурмовашката естетика на хитлеристите от 30-те, си дадоха среща в местната църква. Свещеникът Яцек Миендлар благослови шествието на нацитата, докато чуждестранните студенти в Бялисток останаха затворени в общежитията си в съответствие с инструкциите на академичното ръководство. Значи ли това, че в Полша покълва фашизъм? „Ето големия дебат у нас – въздъхва Пьотр Подемски. – Много леви интелектуалци съзират в днешната власт наченки на фашизация. Съществуват малки, фашистки групи, които властта не осъжда и не озаптява. А би трябвало. Това е много тревожно.” Симптом за дискредитирането на традиционната политическа класа е третата сила в днешния парламент: популисткото движение „Кукиз 15” на бившия музикант Павел Кукиз. Появата на явлението десен пънкар в полската политическа фауна свидетелства за тежка популистка радиация, която ражда мутанти. За Кукиз гласуват младите, а движението си поставя за цел „да срине партокрацията”. То е само предвестник на възможен още по-лош сценарий. Защото ерозията на партиите отваря пътя на екстремистите.

А КЪДЕ Е ЛЕВИЦАТА?

Отговор: извън парламента. Според Боян Станиславски от левия сайт strajk.eu левицата е била оглозгана от две страни. „Либералите й отнеха темите за свободата и демокрацията, а консерваторите я лишиха от монопола върху социалната проблематика.” Днес Обединената левица е спомен за провал, а лидерът й Барбара Новацка възмутено коментира правителството, което „се стреми да превърне жените в домакини. Минималната заплата е 1850 злоти (920 лева), а правителството обещава 500 злоти (250 лева) за всяко дете. Ако една жена роди три деца, няма особен стимул да търси работа”, счита феминистката Новацка. Жените обаче приемат с надежда тази мярка. Истинската им битка е за правото на аборт. В Полша то и бездруго е строго ограничено: абортите засега са разрешени само при риск за майката и малформация на плода, както и в случай на изнасилване (с решение на съда). Ала дори това се вижда прекалено на консерваторите. Църквата настоява абортът да остане разрешен само в случай на умъртвяване на плода при опит да бъде спасена майката в критични обстоятелства. Полякините и сега предпочитат да абортират в Словакия, Чехия, Германия и Австрия, защото много доктори в родината им отказват да извършват операцията. Съществува и черен пазар на абортите с обяви във вестниците и високи цени за неразрешените от закона случаи, но лекарите рискуват 2 години затвор. Ако новият закон бъде приет, санкцията ще нарасне на 5 години. Това кара хиляди полякини да размахват телени закачалки, спомен за примитивните инструменти, с които се е извършвала манипулацията в миналото. Други дружно напускат литургиите с викове „срам” към свещениците. Но властта и Църквата засега не отстъпват. През декември радикални католици, съпроводени от свещеник, се събраха пред редакцията на „Газета Виборча”, за да проведат сеанс по екзорсизъм и да изгонят лукавия от офисите на изданието, което брани правото на аборт. Църквата е вдъхновител и на други мерки, предприети от властта. През юли спира държавното финансиране на програмата ин витро, която радикалните католици възприемат като човешка намеса в Божиите дела. ПиС възнамерява да покачи възрастта на първолаците от 6 на 7 години. За да укрепнат в семействата си, преди да познаят изкушенията на света. Еднополовите бракове и евтаназията, разбира се, са извън полското политическо меню. Според зам. главния редактор на „Газета Виборча” Ярослав Курски „консерваторите имат дългосрочен план: да отгледат нов тип поляк. Това трябва да стане с реформа на образованието, която да утвърди патриотичните и католическите ценности”. Християнският мироглед на днешната власт е далеч от хуманистичната състрадателна етика на „Декалог”-а на Кшищов Киешловски, който преведе десетте Божи заповеди на езика на 80-те. Властта дори се поддава на изкушението на католическата цензура. Дни след встъпването си в длъжност министърът на културата Глински понечи да свали от театралния афиш пиесата на Елфриде Йелинек „Смъртта и момичето”, обявена за „порнографска”. Неколцина радикални католици дори направиха кордон пред входа на театъра във Вроцлав. Реакцията на артистичната гилдия спаси пиесата. Засега.

СТРАННИЯТ МАЧ С ГОЛЕМИЯ ЗАЛОГ

Двете Полши, консервативната и либералната, се гледат с нарастваща неприязън. Възможно ли е да се сблъскат? „Боя се, че да”, отвръща Пьотр Подемски. „Забелязваме първите предвестници, първите покани към насилие. Те идват от десницата, която приема спокойно идеята за саморазправа с онези, които не признава за истински поляци. Консерваторите считат, че са били презирани и мразени години наред от либералите и днес прибягват до много груб език, който оправдават с преживяното в миналото”, обяснява историкът. Всъщност отсъствието на левица, която да направи необходимия синтез между свобода и солидарност, прави безизходен мача между консерваторите от ПиС и либералите от „Гражданска платформа”. Първите ограничават права и свобода, но провеждат социални мерки и обещават морализация на политиката. Либералите се вживяват в ролята на бранители на демокрацията, но моралният им авторитет е силно ерозирал, а пострадалите от прехода ги винят за участта си. Върху им тегне клеймото на социално безчувствени. Консерваторите внушават сигурност на поляците, а либералите очакват помощ от Брюксел. Патосът на двата полюса се разминава. Двата отбора приличат на футболисти и хандбалисти, озовали се на една площадка, които трудно ще съгласуват правилата на мача. А залогът му е голям. Полша е петата икономика в ЕС, най-малката от големите страни, без която сложният механизъм на ЕС не може да функционира. „Най-слабото звено в една верига е най-силно. Счупи ли се, къса веригата”, твърди мъдрецът Станислав Йежи Лец. Днес Западът гледа с тревога сигналите на Варшава. Париж роптае срещу намерението на кабинета „Шидло” да обложи с по-тежък данък френските вериги хипермаркети. Меркел е гневна на Варшава, задето отказва да приеме бежанци и сплотява вишеградския фронт срещу Брюксел. В Брюксел пък са отчаяни от вироглавото намерение на Качински и компания да заложат на въглищата, защото били дали социални обещания на миньорите. Консерваторите във Варшава нехаят за общата политика за ограничаване на вредните емисии в атмосферата, вопият от Брюксел, където социалните мерки не се радват на разбиране. „Разпадът на ЕС не се възприема от повечето поляци като реалистичен сценарий – счита Бартоломей Ниеджински. – Но всички правителства се стараят да укрепят отношенията на Варшава с Вашингтон.” Ако се доверим на статистиката, в Северна Америка живеят близо 10 милиона потомци на поляци. Това е най-голямата диаспора заедно с италианците, германците и ирландците. Чикаго и днес е вторият по големина „полски” град с близо милион и половина поляци. Задграничната Полша, така наречената Полония, възлиза на внушителните 20 милиона човека: близо милион във Великобритания, около 700 000 в Ирландия, половин милион в Германия, над милион във Франция (Андре Ситроен, Аполинер, Полански, Жюлиет Бинош, ЖанЖак Голдман...). Хомогенна у дома си, полската нация е разпиляна и сред съседите: 230 000 в Литва, 400 000 в Беларус, 140 000 в Украйна. Това я превръща в геополитически ключ към много сценарии. Сигурно затова агенция Стратфор вещае на Полша бъдещето на регионален лидер в Източна Европа след разпада на ЕС (прогноза от 2015 г.). Варшава вярва на Вашингтон повече, отколкото на Брюксел. Вашингтон, изглежда, вярва във Варшава повече, отколкото в ЕС. Полша е предмостие на източната стратегия на Америка. Вашингтон й отрежда по-голяма роля, отколкото самата Полша може да поеме. А поляците? Едни вярват в Бог, други в себе си, трети никому