Изгонихме ли Бог от тази страна?!
Интервю на Калина Андролова със Стефан Командарев, кинорежисьор и продуцент. Сред успехите му са филми като „Посоки”, „Съдилището”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „От признателните потомци”, „Пансион за кучета” и др. Филмът „Посоки” попадна в категорията „Особен поглед” на Международния фестивал в Кан.
Филмът „Посоки” събра много овации. Шокиращ е на моменти, защото представя типажни образи от днешния ден, става дума за хората около нас. Имаме и малката ученичка проститутка, която е брутална, и изнасящия се в чужбина професионалист, който счита, че там ще намери щастието, имаме образа на костюмирания бандит, свързан с властовата хранителна верига, и пр. Кое е най-важното нещо, което искате зрителят да усети, да помисли върху него...
Мога да кажа, че филмът е личен. И е личен от гледна точка на това, че, ако трябва да съм честен, този филм съм го направил заради двете ми деца. Защото дъщеря ми е на 14, синът ми е почти на 10 години. Даже дъщеря ми играе във филма, с нея започва и с нея свършва „Посоки”. През последните години с тяхното израстване аз все повече и повече започнах да си задавам въпроса, какво ще се случи с тях. В какво общество ще живеят, къде ще им се случи животът. Къде ще живеят. Ще бъдат ли щастливи и къде ще намерят мястото, където да се осъществят. И наблюдавайки всичко това, което се случва около мен, аз ставам все по-малко оптимист, меко казано. Защото аз виждам в каква среда те живеят, виждам какво се случва в училищата. Дълго време се грижих за баща ми, който имаше тежък Алцхаймер и деменция. По този повод имах челен сблъсък със здравната система и начина, по който се третират възрастните хора. Преподавам в университет и виждам от година на година какво се случва с нивото на студентите.
Какво преподавате и къде?
Преподавам кинорежисура в Нов български университет. Виждам цялостния ценностен разпад, който се случва около нас. И знаете ли, всичко това някак не ми дава мира. А, от друга страна, аз какво мога да направя? Не съм по някакви такива еднодневни плакатни действия или пък да се захвана с политика, или нещо от този род. Аз вярвам в това, че всеки човек на позицията, на която е, чрез работата, която върши, трябва да се опита да направи нещо. И аз, и моят екип с този филм опитваме точно това да направим. Да кажем: „Чакайте, не отиват на добре нещата! Помислете, огледайте се, вижте какво ни заобикаля. Нещо трябва да се промени”. Това е моят начин за действие. Мога да го направя чрез моите филми. Ето, това е смисълът на филма „Посоки”. Искам да накарам хората да се развълнуват. Защото най-важното за един филм е да те докосне, да те развълнува. И, второ, нека да се замислят. Защото, ако един човек реши нещо да промени, ако друг направи друго, то... малко по малко нещо ще започне да се случва. Аз вярвам в това, че е възможно нещата да мръднат по такъв начин. Може да е наивно, но вярвам.
Не е наивно, добро е. А „Посоки” наистина вълнува зрителя, защото показва истини.
Всички истории във филма (с изключение на тази с възрастния човек и кучето, която е базирана на разказа на Чехов „Мъка”) са по действителни случаи, вдъхновени са от реални случки. Някои от тях сигурно зрителите ще разпознаят, защото случките бяха популярни в медиите. Няма да навлизам в подробности, за да не разказвам филма. Тоест имаме вдъхновение от реални събития. Ключът за нас през цялото време беше реализъм и автентичност. Първо, събрахме изключително много истински истории от таксиметрови шофьори. Второ, всеки вариант на сценария го четоха трима таксиметрови шофьори и си дадоха мнението. Трето, таксиджиите бяха с нас по време на снимките. И, четвърто, вече е известно това, първата публика, която гледа филма, бяха 250 таксиметрови шофьори в кино „Одеон”. И по реакциите им, по очите им, по това, че ни държаха 55 минути след прожекцията, за да ни питат, да казват какво мислят и т.н., изобщо цялото им вдъхновение от филма засилва нашите надежди, че филмът е стъпил на реални ситуации...
Поначало истинският творец в изкуството се отличава с това, че има своя мисия. Той не иска неговата примерно книга или филм да са просто интересни продукти и да съберат читатели и зрители, а иска да говори, да каже нещо важно, да формира отношение.
Според мен е перверзия да живееш в едно общество с толкова сериозни проблеми и това да не те касае. Аз не се виждам в ролята да правя например любовни драми, свързани с най-богатите хора, живеещи на жълтите павета, които, скучаейки, решават някакви неща да направят. Мен ме интересува как живеят 99% от хората в България. И тези 99% от хората живеят точно така.
Напоследък някои български филми успяват да напълнят киносалоните.
То е ясно, че от български филм пари не могат да се спечелят. Не ни е това целта.
Не могат ли наистина да се спечелят пари?
Това е абсурд, как! Киносалоните прибират всичко. Системата в България е абсолютен абсурд. Първо, за да ти пуснат филма на екран в Мултиплекс, трябва да платиш еднократно една такса, т.нар. VPF такса, която е около 600 евро на екран (на прожекционна зала). Плащаш 600 евро еднократно изобщо за опцията филмът ти да бъде показван там. Колко пъти ще бъде показван, един път или двайсет, това зависи от киносалона. Тоест ние реално само за да тръгне филмът по достатъчен брой киносалони, плащаме над 20 хиляди лева. Изобщо, за да може филмът да бъде показан. И от там насетне те вземат 70-80% от приходите, това, което остава, отива в дистрибутора. Ние плащаме и за рекламната кампания, имаме някакви билбордове, имаме реклама в метрото, но всичко това струва пари. Тоест с малкото пари, които евентуално се върнат при нас, ако можем да си покрием разходите, ние трябва да сме суперщастливи. Затова цялата кампания, която правим за „Посоки”, не я правим за забогатяване, понеже е ясно, че от български филми не се забогатява, а за да стигне до зрителите. Също така един предишен филм, документален, „От признателните потомци”, го дадохме на БНТ без пари само и само да го излъчват. Сега е качен безплатно във всички възможни платформи – YouTube, Vimeo.com, Dokumentalni.com и пр. Само и само за да се гледа.
Документални филми у нас в кината никъде не могат да се гледат. Говорим за добрите киносалони.
И то, като се има предвид, че по света гладът за документално кино става все по-голям и по-голям. В много държави има киносалони, които показват само документално кино.
У нас защо няма такива киносалони?
Свързано е с целия процес, който се случва у нас, с цялата тази помия, която бълват традиционните телевизии, сайтове, изобщо медии. Свързано е с цялата ценностна система на хората, които гледат, на зрителите. За двайсет и кусур години хората у нас се научиха, че нещата трябва да са жълти, че трябва да има нещо пикантно. Поначало публиката се възпитава.
Опростачването е пълно, да.
Тук парадоксът е, че киното, театърът, музиката, журналистиката... вместо да възпитават вкуса, започнаха да следват масовия вкус. И резултатите са потресаващи.
Филмът хем е тъжен, хем в него има нещо комично в самите персонажи. Това ли са младите хора според Вас на европейска България – продаващи се момичета и невъзпитани безхаберни момчета, които забравят да си платят таксито и се гаврят с нормалността...? Или има и други, но в тези образи е заключена Вашата тревога...
Ако трябва да бъдем реалисти, немалък процент от младежите са точно такива. Аз ги виждам всеки ден. Виждам ги сред съучениците на дъщеря ми, за тях най-важното нещо е, че тениската, която носят струва 700 лева. Виждам ги в университетите. Когато снимахме в Студентски град, когато правихме самите снимки на „Посоки”, пред тези дискотеки там беше страшно – това, което излизаше и влизаше. Каквото и да си говорим, нивото – чисто образователно и ценностно – на българската младеж (да използвам това клише :)) силно падна. Имам приятелка, която е преподавател, професор в германски университет. Тя ми казва: „Преди двайсет години, когато български студенти идваха тук да учат в германските университети, те бяха едни от най-добрите. А в момента масово идват български студенти, стоят една година, дават си сметка, че като ниво, знания, обща култура те са абсолютно неконкурентоспособни и в масовия случай с подвити опашки се връщат обратно”.
В нашата редакция също пристигат много младежи, голяма част от тях са неграмотни, не знаят да пишат правилно на български език, твърдят, че знаят езици, но всъщност не могат един смислен превод да направят, а вече са завършили...
Аз съм имал студенти, които правят по три правописни грешки на ред. И това не е метафора. И изобщо не говоря за пълен и непълен член. Целият абсурд, който се случи, е, че ние от една тоталитарна система преминахме в точно обратното, в система на див капитализъм.
И пуснахме т.нар. пазарни механизми, които сигурно са много важни и хубави за икономиката, но ние ги пуснахме в образованието – всички тези абсурдни принципи, че парите следват ученика, студента и т.н. Пуснахме пазарните механизми и в културата. Например абсурдът, че в театрите се котират най-много тези представления, които имат най-много зрители. Като резултат всичките театри започнаха да поставят лековати комедийки, в които актьорите на сцената се чудят как да се държат като шутове, за да привлекат вниманието на публиката. Въведоха се тези механизми и в здравеопазването. Болниците са търговски дружества. Приватизира се всичко печелившо, а това, което обслужва хората, е губещо. Лекарите не получават заплати.
Болниците използват пациентите като източник на доходи и се правят операции на конвейер, независимо дали има нужда. Слагат се стентове само за да вземат пари от касата, лекуват се сложно пациенти или се изпращат на изследвания с висок риск, отново само и само за да се източат пари от касата.
Аз много добре знам този проблем. Една от историите във филма, която играе Юлиан Вергов, лекарят, който заминава, хирург, съм я взел едно към едно от мой приятел. Той е сърдечен хирург, който на 50 години каза: „Аз не мога повече!”. И емигрира в Германия. Една от причините, заради които направи това, беше, че го карат да прави ненужни операции. Той ми е споделял този факт. Затова в момента реже сърцата на германците в някакво малко градче.
Шокирана съм, че сте завършили медицина и след това сте се насочили към режисура. Но медицинската тема така или иначе Ви остава много близка.
Приятели доктори имам навсякъде. Един такъв мой приятел е професор в Медицинската академия. Идва студент, който е от тези, които са платено обучение. И професорът му задава много прост въпрос: „Колега, на Вашия пациент му е паднал калият. Какво ще предприемете?”. И студентът му отговаря: „Ами ще му направя една инжекция венозно калий”. А изпитващият му казва: „Съжалявам, пиша ви слаб 2, защото Вие току-що убихте Вашия пациент. По този начин се изпълняват смъртните присъди в Америка”. С такива инжекции. Сърцето спира. Само че на другия ден звънят на професора от Деканата и го питат защо е писал слаб 2 на въпросния студент. Той отговаря: „Такива му бяха знанията”. След което следва въпросът: „Ама колега, нали знаете, че тези студенти Ви плащат заплатата?!”. Тоест тези хора ще ни лекуват или вече ни лекуват. Навлизането на всички тези пазарни механизми в изкуство, в образование, в здравеопазване, в социална система – това е, което навремето в Библията беше описано като търговците в храма. Пазарните механизми имат съсипващ резултат върху всички тези сфери.
В последните минути на филма героите разговарят за Бог. Вярващ ли сте?
Целта на този последен епизод е да завърши всичките нишки. Да се стигне до най-важния въпрос: А какво се случи с достойнството ни? Зуека, когато за първи път прочете сценария, ми каза: „Прочетох го веднъж, след това го прочетох втори път. Това е филм за достойнството”. И някак си аз исках да стигнем до там – да говорим за достойнството и за ценностите. Защото всички тези неща като икономическа криза и прочее, това може да се оправи... Но има и такива неща, които, като ги изпуснеш, няма връщане. Това е ценностната криза, когато забравяме кое е зло и кое е добро. Когато забравяме, че сме хора, че можем да си помагаме, че можем да си подадем ръцете. Това е краят на човечността. И това е най-важното според мен. Както казва Денолюбов, ние изгонихме Бог от тази страна.
С какво ще запомните правенето на филма „Посоки”, разкажете нещо от ситуациите зад кадър, някоя критична или смешна ситуация...
Имаше много такива случки най-вече заради това, че филмът е сниман в абсолютно истински условия. В смисъл такъв, че нашите актьори, които играят таксиметрови шофьори, едновременно играят и едновременно шофират своите коли в реалния софийски трафик. И от там насетне имаше много забавни истории. Например нашата кола е спряла, актьорите играят вътре, но в този момент спира истинско такси, отваря се прозорец и истинският таксиджия казва: „Колега, има ли някакъв проблем? Какво се случва?”. Или например при епизода под моста, докато снимахме, бдителни граждани извикаха полиция със сигнал за масов бой. Когато се снима в реални условия, има такива неща, ние си спомняме за тях с хубави чувства, смеем се сега. Но при положение че всеки един епизод е сниман в един кадър, когато ти се случи нещо такова, това означава прекъсване на снимките и трябва да започнеш отначало. А за кадър, който е 19 минути, това хич не е лесно.
Въпрос на обикновен зрител като мен. Един от най-големите недостатъци на българското кино е изкуствената рецитация на актьорите. И макар че в „Посоки” почти не се усеща това, но като цяло стане ли дума за българско кино всеки зрител знае за този недостатък. Такова нещо в западните филми няма.
За другите филми не мога да говоря, не е и редно. Естествено, в един чужд филм много трудно можеш да усетиш подобно рецитиране, защото той или е субтитриран, или е дублиран. От друга страна, при моите филми ние имаме един написан диалог, за който винаги казвам на актьорите, че е пожелателен. От там насетне ние имаме месеци репетиции, в които обикновено половината диалог заминава, а това, което остава, се променя от репетициите много с основната цел – да седи естествено. И то да седи естествено в устата на конкретния актьор. Защото нещо, което един актьор може да каже и да стои естествено, не е същото за друг. Тоест специално сме отделили огромно внимание на това репликите и начинът на говорене да бъдат като на улицата. Единственият начин да разбереш дали един диалог е фалшив или не е, когато по време на репетиции го сложиш в устата на актьора и ако звучи фалшиво, значи трябва да се промени постепенно, докато се изчисти.
Това да няма рецитации не зависи ли от парите, с които се прави филмът, тоест, ако има достатъчно пари за повторение на снимките, би могло да се очаква, че ще се намери в един момент търсената добре изиграна сцена, ситуация и пр.
Не, не зависи от парите. Филмът „Посоки” е изключително нискобюджетен. Той е заснет за две седмици и нещо. Но зад тези две седмици и нещо стоят месеци репетиции. Включително ние с една малка камера, без осветление, без професионален звук заснехме целия филм като една репетиция с актьорите в реални таксиметрови коли. Преди началото на фактическите снимки ние имахме заснет филм над час и 40 минути, който гледахме, обсъждахме, променяхме. За да можем, когато дойде скъпият период, когато вече имаме наети хора, техника, осветление, екипи, да бъдем максимално експедитивни.
Европейското кино, което през 60-те беше наистина значимо, преживява лоши времена. Унищожено ли беше то от холивудските мащабни продукции, които разглезват зрителите с уникални ефекти и пищност на разходите...
Не мисля. Проблемът за оценка е през каква призма го гледаме. Ако гледаме от нашата, българската призма, аз поне имам щастието да пътувам доста, мога да кажа, че в България идва някакъв нищожен процент от доброто европейско кино. Ние по някакъв начин изгубихме публиката за добро европейско кино. Заради целия този процес, за който досега си говорихме. Европейското кино прави изключително силни филми, които са наистина антипод и конкурент на холивудското кино. Въпросът е, че те не стигат до България. Или стигат в Дома на киното, в G8 и т.н.
Където само хора, много изкушени от киното, ще отидат.
Именно. И зад всичко това се крие някаква логика. Защо това се случва? Отново, защото е по-лесно и е по-печелившо хората да ходят масово да гледат холивудски филми. Защото отново държавата не си е на мястото. Примерно във Франция, ако един собственик на киносалон не пуска определен процент френски и европейски филми, ами на него ще му затворят киносалона. Защо? Защото публиката трябва да се възпитава. Докато у нас има някакви висящи разпоредби, но никой не ги спазва. Просто има много добро европейско кино в момента, което не стига до българския зрител. А и българският зрител все повече и повече е възпитаван да не гледа такива неща.
Тоест българският зрител вече е напълно отвикнал да гледа стойностно кино.
Той, първо, е отвикнал, второ, тъй като животът му е все по-труден, масово се промотира, че киното трябва да е основно източник на т.нар. ентъртейнмънт. Като си се трудил цяла седмица, като ти е кофти в живота, тогава отиваш, вземаш си пуканки и безалкохолна напитка, натъпкана със захар, и в киносалона се забавляваш, два часа трябва да се посмееш.
През 1946 г. САЩ сключват споразумение с Франция, т.нар. споразумение Блум-Бърнс, за увеличаване на квотата на американските филми. Наред с опрощаването на задълженията и отпускането на нови заеми за Франция САЩ настояват около 60% от излъчваните филми да са американски. Десетки хиляди френски кинематографисти и културни дейци обаче излизат на протест, дори се стига до улични боеве, но те успяват да се защитят срещу холивудската инвазия. В момента по радиостанциите във Франция върви по-голям процент френска музика, ако се разходите из Гърция, ще видите, че се слуша предимно гръцка музика, ако отидете в Италия – италианска музика. В Испания – испанска музика. Само у нас има 100% инвазия на американски комерсиални продукции.
Ами защото, пак казвам, няма държава. Ние сме в ЕС и има обща аудиовизуална политика за областта на аудиовизията и киното, но... явно всичко това за нас е само на приказки. Има европейско кино и то е много качествено. Конкурентоспособно е, има вярна публика. Като бях във Франция, следяхме внимателно пресата, когато излезе „Посоки”, и на мен ми направи впечатление, че там имат огромни киноиздания както хартиени, така и електронни, базирани в интернет. Около всеки филм, който излиза във Франция, тръгват едни огромни дискусии. А тук сме тера инкогнита, няма такова нещо, това ни е непознато. И наистина ми направи особено впечатление колко много европейски филми излизат всяка седмица, какви боксофиси правят и как се гледат тези филми. Включително и за нашия филм „Посоки” излязоха невероятни неща, статии, отзиви. Например „Либерасион” излезе с двойна средна страница, посветена на нашия филм. „Посоки” беше кръстен „Филмът на седмицата”. Въздействал като ъперкът, имаше и едно такова заглавие. Пишеше, че бил това, което англичаните наричат „моментална класика”, изобщо френската преса беше страхотна. Но там имат тази гладна публика, която отива, за да гледа филм с цел да помисли, да научи нещо от този филм, да бъде развълнувана... Със сигурност показват и ентъртейнмънт, няма какво да се лъжем, но като съотношение ние в България сме на другия полюс. Не ги идеализирам, разбира се. Далеч съм от тази мисъл.
В крайна сметка правенето на филми култура ли е или икономика? Неолибералите биха казали пазар, пазар и само пазар. Но културата изисква планирана намеса на държавата...
Значи нещата са изключително прости. И те са регламентирани в цяла Европа. Когато ние идваме от държава, която е малка, която е с един много рядък език, какъвто е българският език или чешкият, финландският, унгарският и т.н., по дефиниция един филм не може да бъде печеливш. По дефиниция, за да стане един филм печеливш, той трябва да събере незнам-колко-си милиона зрители в цял свят. За да излезе на плюс. И затова в цяла Европа не само в ЕС, а в цяла Европа механизмът, по който се създават филмите, не е пазарен. Не е, както в Америка, едно студио инвестира пари и след това целта е печалба. В цяла Европа принципът е, че филмите се финансират от фондове – регионални, национални, общоевропейски фондове за кино и пр. И най-вече от телевизии. В Европа е решено, че киното е част от културата и културния идентитет. Продуцентът в Европа не инвестира свои пари. Той намира пари, кандидатствайки в тези фондове. Това е регламентирано в Европа и това е начинът, по който се правят филми. Нещата са ясни. Разбира се, в Европа също се правят комерсиални филми, в България също се правят. Не е лошо да се правят. Но въпреки че са комерсиални, заради малкия пазар е почти невъзможно да си избият разходите.
Вашата гилдия какво прави в политически смисъл, за да се промени ситуацията в България, свързана с финансирането на филми? Водите ли някакви разговори с правителството, поставяте ли своите искания?
Ние всъщност постоянно водим такива разговори, въпросът е, че нищо не се случва. Вече включително в Македония работи онзи прост механизъм на финансиране на филмите. Обвиненията към нас са, че ние, българските кинаджии, използваме само държавни средства. Което не е така. За филма „Посоки” само 24% от финансирането идва от България. Останалите пари аз като продуцент съм намерил от Македония, Германия, от фонда ЕВРОИМАЖ и от други места. Основните обвинения към нас са, че, видите ли, тези хора тунеядци смучат едни държавни пари. А ние казваме: „Добре, нека да го направим у нас киното, както е в цяла Европа, където има национални фондове за кино”.
Откъде идват средствата в тези национални фондове?
Един такъв национален фонд „Кино” акумулира средства от много източници. Например отиваш да гледаш филма „Умирай трудно” и 3% от твоя билет, който ти ще платиш, отиват в национален фонд „Кино”. Така е в цяла Европа – Франция, Финландия, Македония дори и всички останали страни. Следващ източник на средства – отчисления от хазарт, лотарии и пр. Спомнете си колко английски филми сте гледали, които завършват с това, че са финансирани от Британската лотария. Защо в тези държави го правят, а ние не го правим? Защото сме много богати ли?
А защо според Вас това не се случва у нас? След като чуждият опит еднозначно сочи какъв е начинът.
У нас не се прави национален фонд „Кино”, защото това означава, че ще има един механизъм на финансиране на филми, независимо от това кой е на власт. Ще има много повече пари за филми, ще има повече филми, а от това и повече качествени филми, и така процесът няма да е управляем и контролиран от горе. Затова такъв фонд не се прави в България. Когато преди няколко години македонците въведоха техния национален фонд „Кино”, аз говорих с техния шеф на националния им филмов център, който ми каза: „Преборихме се, това ми е делото на живота”. И допълни: „Вече няма да има значение на кой е Владата”. Тоест вече няма да зависи дали министърът на културата е киноактьор, или пък ще има повече пари за художници и скулптори, ако министърът на културата е скулптор. Няма да зависи от властта. А ще има ясен прозрачен механизъм.
Е, как македонците са си въвели свой фонд „Кино”, а ние не сме и не можем? Защо, какво ни пречи толкова много?
Не можем. Преди няколко години тази идея стигна до пленарната зала. И тогава лобисти основно на хазарта успяха да торпилират проекта, да се отлага непрекъснато, докато изтече мандатът на онова Народно събрание, и така нещата пропаднаха. За сметка на това пък аз лично бях шокиран и за мен беше откритие, че Лас Вегас може ряпа да яде в сравнение със София. Докато правехме филма „Посоки”, установихме, че нощно време София е казино до казино, и заложна къща до заложна къща. Казина и заложни къщи, тръгнете по „Люлин” или „Дружба” и ще видите, че те са на всеки 50 метра. Ами кино „Иван Вазов”, мисля, че така се казваше онова кино, което беше на Петте кьошета. Беше едно прекрасно кино, но сега е казино. Не си спомням дали се казваше „Иван Вазов”.
Кино „Изток” пък вече е магазин от веригата „Била”.
Да, по някакъв начин тези промени, които са нормални за всяка европейска държава, не се случиха у нас вероятно и заради интересите на хората, които се занимават с хазарт. Защото те трябва да бръкнат и да платят 1-2% от доходите си, за да отидат във фонд „Култура” или фонд „Кино”.
Аз мисля, че това не е непостижима кауза, трябва Вашата гилдия да е по-настоятелна по време на избори, но и във времето след изборите и да си гони интересите. Ако трябва, да се протестира. Властта се притеснява от протести на интелигентни групи от хора.
Значи Диана Андреева, която е съосновател и директор на Обсерваторията по икономика на културата, прави едни много полезни дискусии с политическите партии преди избори. И на предпоследните избори тя беше събрала в Дома на киното представители на всичките политически партии, които според социолозите минаваха 4-процентовата бариера. Разговорът, разбира се, беше за това „Ако вие спечелите изборите, какво ще направите за българската култура”. И нещата се въртяха около митичния 1%. Знаете, че в момента България е държавата с най-ниския процент от БВП, отделян за култура. Става дума за смешните 0,5%. Митичният 1% е тази борба за деня, в който този половин процент ще стане един. Ако направим сравнение пак с нашите приятели македонците и изобщо с нашите съседи, там е 1,63%. И тогава, разбирате ли, всичките тези политически партии, събрани в Дома на културата, обещаха, че: „Ако ни изберете, тържествено обещаваме, че парите за култура ще станат 1%!”. От тогава минаха много години. Стои си 0,5%.
Може би трябва и след изборите да се подхожда към конкретните културни министри с директни искания и настоявания.
Питали сме ги и ги питаме. Обикновено се казва: „Да, мислим го, ще го направим, обаче сега... еди-какво си. Малко трябва да се почака, не е толкова лесно...”, и т.н. В резултат на което годините минават, ценностната система на народонаселението се срива все повече и повече, защото културата е тази, която я държи. А 0,5% си остават 0,5%. В един момент си даваш сметка, че за да не мръдне това нещо толкова години, за да имаме толкова години най-ниския процент в Европа за култура, образование, наука, значи това нещо не може да е случайно. Не съм фен на теории на конспирациите, но е факт, че някой пречи. Този процент не се променя. Факт е един учител у нас за какви пари работи. Факт е, че 60% от българските учители трябва да се пенсионират в следващите няколко години, а след това кой ще дойде на тяхно място? Факт е, че 90% от студентите, които излизат от университетите, завършили педагогика, не стават никога учители. Факт е, че в предишното училище на дъщеря ми дойде една млада учителка, задържа се един срок, след това каза, че си е намерила работа като секретарка в частна фирма за 1500 лева, което е двойно повече от учителската й заплата. И тя избяга. Това е реалността у нас.
Ако светът разчиташе само на пазара, такива жанрове като балет и опера нямаше отдавна да съществуват. При всички случаи културата трябва да се подпомага от държавата, включително и чрез извънбюджетни механизми за набиране на средства.
Аз се възхищавам на актьори, възхищавам се какво се случва в операта, значи една заплата в столичен театър е 600-700 лева. После се чудим защо всички тези актьори ходят и участват в реклами и халтури, за да могат да оцелеят, да изкарат някой лев. А особено специално за киното парадоксът е, че цялата система е срещу работещите хора в киноиндустрията в България. Отново давам примери и с „Посоки”, и със „Съдилището”. При тези филми за всеки един лев, който държавата е дала, аз като продуцент съм намерил още четири. И тези пет лева, да ги наречем, грубо казано, тези пари създават работни места, създават културен продукт. Включително и чисто икономически е печеливша инвестиция. Да вкара държавата един лев, а след това да дойдат от чужбина още четири лева, нали. Все чакаме прословутите инвеститори, които щели да дойдат. Ами ние го правим, в нашата си сфера, разбира се.
Културата е инструмент за формиране на едно общество, един от най-силните инструменти. Затова в тоталитарните режими има смесване между пропаганда и култура и значението на културата е завишено, отделят се много пари за култура. Ние от тоталитарния режим, когато културата се ползваше за пропаганда, попаднахме изведнъж в пълното разграждане на културния модел, когато всеки прави каквото си иска, няма системност, смисъл и съзвучие, нито търсене от страна на държавата на конкретни резултати.
Нещата имат два аспекта, ще Ви дам един пример. Преди няколко години македонците извадиха един пропаганден филм, „Трето полувреме”, който определено си беше насочен срещу България. И тогава един мой близък приятел, който е дипломат в Брюксел, ми звъни. И вика: „Стефане, дай акъл какво да правим!”. Питам го: „Защо, какво става? Какво сте го закъсали?”. А той ми отговаря: „Ами македонците ще правят прожекция на филма „Трето полувреме” тук в Брюксел. Казвам му: „Ами какво може да направите, нищо, освен да легнете пред киносалона...:)”. Разбирате ли, македонците си дадоха сметка, че киното и културата са неща, които са много важни. Те се опитват да си създават и национален идентитет, и културен идентитет, а и да правят и пропаганда. А ние сме на другата крайност. Ако трябва да направим сравнение с киното от онова време, значи тогава може да е бил тоталитарен период, но е имало работеща киноиндустрия. Тогава са се правили по 25 игрални филма на година. От които ние помним един или два. Но за да ги има тези един-два шедьовъра, трябва да ги има и останалите. Защото насред количеството в крайна сметка се отделя и качеството. Когато има работеща киноиндустрия, имаме, знаете, и професия киносценарист. Вие колко киносценаристи познавате днес в България? Аз познавам само един и работя с него. Става дума за хора, които опитват да си вадят хляба само от писане на сценарии. А като няма достатъчно филми, тези хора няма с какво да си платят тока, парното и т.н., затова всеки се опитва да работи или като журналист, или пък да пише диалози за реклами, риалити формати, телевизионни шоупрограми и др. Тоест липсват професионалисти, които да работят само това и да са заинтересовани да стават все по-добри и по-добри в професията си.
Какво им липсва на българските политици, за да бъде управлявана страната ни добре? Интелигентност ли?
Не. Липсва им това да са българофили. Липсва им идеализмът на някои български политици след Освобождението. На политиката се гледа като на кауза за бързо забогатяване и за защита на интереси. А политиката трябва да е обществено призвание. Това е, което липсва. В новия сценарий, който пишем, имаме три двойки полицаи в три патрулки в една нощ и имаме една двойка, които се карат непрекъснато, защото единият е русофоб, а другият е русофил. Затова казвам, на мен ми липсват българофилите. Ние винаги, не знам, заради робска психика ли, що ли, но винаги търсим пред кого да се преклоним. Искам да имаме политици, за които най-важното са нашите собствени български интереси. Интересите на България. И липсват ми политици с духовни качества, с ценности. В интерес на истината непосредствено след 1989 г. в парламента имаше хора, които наистина бяха личности. А сега имам чувството, че не е така.
Проблемът е, че един интелектуалец, каквато например беше Блага Димитрова, не винаги става за политик. Може някой човек да има интересен ум, но за политиката се изисква доста рационално поведение и въобще други качества. Политиката също е професия. Не е случайност.
Със сигурност. Аз говоря като общо ниво на знания, на обща култура. Защото, като слушаш някакви такива речи на наши политици и изявления по Народното събрание, езикът, на който те се изнасят, и езикът, на който спорят понякога политиците в парламента или в разни сутрешни блокове, става все по-потресаващ. Аз избягвам да гледам телевизия от хигиенни съображения.
Хаха и аз. Защо свободата ни се отрази толкова разлагащо. Защо сега, когато можем да се образоваме по-добре, когато можем да живеем по-добре, да имаме повече, всъщност масово хората са по-зле образовани, а много от тях мизерстват повече, отколкото по времето на комунистическия режим.
Ние от едната крайност попаднахме в другата. Пуснахме търговците в храма. Унищожихме постижения, които по някакъв начин трябваше да бъдат запазени. Както, да речем, в цяла Западна Европа и по-специално в скандинавските държави. Политиката им по отношение на културата и образованието, на науката, на изкуството, по отношение на социалната система и здравеопазването – ами тя е на светлинни години в сравнение с това, което се случва днес в България. Тоест, вместо ние да запазим някои неща, които сме постигнали, вместо да се преориентираме към тези типично европейски механизми (нали искаме да сме в Европа и т.н.), ние всъщност зарязахме всичко това и отидохме в някакви крайности. Когато във Франция ставаше дума, че в България, която е най-бедната държава, има плосък данък, хората се хващаха за главата и казваха: „Ама как е възможно това!”. А когато им казах, че този плосък данък е въведен от социалистическо правителство, фурорът беше вече безумен, фурор от изумление, разбира се. Абсурдно е това нещо. Плоският данък е перфектният механизъм, по който богатият става по-богат, бедният става по-беден. То дори в Америка, която е идеалът на определени кръгове у нас, и там няма такова нещо. Ние сме май единствените в света. Естония са го въвели и са го махнали. Тоест ние останахме последните. Колкото до образованието, в държава като Финландия например, там в областта на образованието има един много прост регламент – няма частно образование. Това е по закон. А Финландия е номер 1 в света по ниво на образование. И то без нито едно частно училище.
А сега у нас даваме от държавния бюджет пари и на частните училища. Сякаш сме оправили държавните училища, че и за частните се грижим.
Първо, даваме от бюджета. Второ, аз като баща мога да кажа, че изборът е или да пратиш детето си в държавно училище, в което все повече и повече нивото пада, или да плащаш едни огромни пари на частно училище. Това е опцията. Да не говорим, че покрай цялата тази система, че държавното училище не дава нужната подготовка и нужните знания, процъфтява една огромна сива икономика на частни уроци. Като баща аз знам какви пари съм плащал без касови бележки, въобще безотчетни... Те се дават на ръка за частни уроци, това е. Тоест системата сама поражда такива перверзии и изкривявания, от които крайният резултат е много лош. И това е в образованието, в културата, в изкуството, в науката, в медицината... Държавата била лош стопанин! Ами кажете го това на французите и се опитайте да приватизирате Électricité de France. Да видите какво ще стане. Никога няма да го позволят. Водата в Париж беше държана от две частни фирми, обаче в един момент ги национализираха и едната от тези две фирми в момента държи Софийска вода.
Световният политически климат е доста сложен и Европа въпреки прекрасните придобивки, които има, се оказва в незавидно положение, тя практически е под политическия диктат на САЩ, тоест загубила е своята субектност. Иначе ние с Вас можем да си говорим в превъзходна степен дълго за социалните придобивки на Европа, но...
Когато сравняваме стандарта на живот между България и Европа, нивото на образование в България и в Европа, нивото на култура и достъпа до култура, просто дори не може да има сравнение. Ние тук се превръщаме в някаква полудивашка територия.
Европа за съжаление също деградира бавно, а напоследък покрай мигрантите и по-бързо. Париж не е този Париж, който познавах отпреди 20 години. Когато бях там преди година, всичко беше разкопано, беше адски мръсно, мърляво, подлезите воняха на... да не казвам, въобще Европа се превръща постепенно в нещо различно... от себе си.
Има го това, да. София изглежда най-чистият град в сравнение с Париж. Аз бях през есента в Париж за четири-пет дни за всички интервюта. След което се върнах в София със сутрешен полет, кацнах към обяд. И се качих на колата, за да върша някаква работа, да ходя по задачи. И в един момент гледам наоколо и разбирам, че нещо е различно. Дадох си сметка, че това, което виждам наоколо, е много по-чисто от това, което съм гледал и което е било около мен няколко дни. Просто липсваха камарите боклуци, които ей така се валяха по тротоарите. Така че не ги идеализирам. По никакъв начин. Но знам какви са начините, по които работят те. Как работи един финландски режисьор, един словашки режисьор, един полски режисьор, френски, испански и т.н. и начинът, по който работим ние. Ние се връщаме във времената на Васил Гендов. Ето сега за новия филм жена ми непрекъснато ме пита: „Ама нали няма да ипотекираш апартамента?!”. Защото нямаме финансиране и сме се заинатили с приятели да се опитаме да го направим.
Това е интересно. Струва ли Ви се напоследък, че медиите, които формират общественото мнение, са доста едностранчиви?
Аз имам много приятели журналисти и някак си хич не им завиждам, ако трябва да бъда честен. На кое място бяхме, на 109-о ли по свобода на словото? Даже само това е достатъчно, за да приключи темата. Доколкото знам, сме след уникални държави по свобода на словото, Буркина Фасо и др. В смисъл тази класация тя не е просто ей така. Зад този резултат явно има някакви механизми на мониторинг. Затова казвам, че имам приятели журналисти и хич не им е лесно. Знам за сума ти читави журналисти, които едвам оцеляват, издавайки някакви сайтове, или пък са направо без работа. Всички сме наясно, че едни медии са на един, другите медии са на друг. По-скоро тези медии са някакви платформи за прокарване на интереси.
БНТ по подразбиране като обществена телевизия би трябвало да участва в производството и излъчването, в популяризирането на българските филми.
БНТ ни е копродуцент на „Посоки”. БНТ беше копродуцент и на „Съдилището”. Реално БНТ е вторият център за финансиране на български филми. Силно се надявам това да се запази. Сега има промени там, но се надявам тази подход да продължи, защото това е една от малкото възможности да се подпомага правенето на филми. А другите телевизии няма какво да ги коментирам.
Би трябвало и те да бъдат задължени в някаква степен за българско филмопроизводство и излъчване, независимо че са частни телевизии.
Те по някакви регламенти също са длъжни да подпомагат филмопроизводството, като инвестират определен процент в собствени филми. Длъжни са, но се правят на тапи.
Те всъщност правят някакви продукции филмови, но прекалено развлекателни, нищо сериозно.
Например, ако решиш някоя от частните телевизии да ти стане партньор за някой филм, те правят уникални врътки, да ги наречем. Таксуват ти филма, когато ти го рекламират, все едно, че продаваш лютеница. От друга страна, това не им струва нищо, защото те минават по параграфа, че това е собствена продукция, тъй като те са влезли като копродуцент. Реално те участват с нищо. Но вземат един огромен процент от бюджета на филма.
Разкажете ми за другия филм с патрулките, който в момента правите.
Идеята възникна случайно. Ние, за да направим „Посоки”, бяхме месеци наред всяка нощ по улиците на София. И ни направи впечатление, че нощно време има три вида коли – таксита, полицейски коли и линейки. И, естествено, дойде идеята да направим трилогия. Първият е за такситата, вторият ще бъде за три двойки патрулни коли, а третият за линейки. Отново сюжетът за полицаите е базиран на съвсем истински истории. Много ни помага Синдикалната федерация на служителите в МВР – срещаха ни с полицаи, говорихме, събирахме истории, те, както и таксиджиите, четат всеки вариант на сценария. Отново нещата са стъпили на някаква реалност.
Филмът ще бъде много интересен, защото полицаите бяха много мачкани през последните 30 години на разпад на службите за сигурност, работата им е тежка, заплащането е ниско, авторитетът им беше девалвиран заради непрекъснатите крясъци за свободи на гражданите... Мисля, че има нужда да се говори за тях, за това, което правят, за това, че то е много отговорно.
Така е. Тези полицаи, които аз познавам, имат проблем дори с облеклото. Купуват си по интернет полицейски панталони от Англия за 25 лири, защото техните униформи тук се късат. И наистина са унижавани, няма уважение към тях, има един израз, популярен, че като влезеш в системата и станеш полицай, отначало си на аспирин, след десет години си на инсулин. Пълно е с диабетици, на мен са ми признавали полицаите, че след всички ужаси, които са видели, докато са били на смяна, като се приберат, ако не изпият две ракии, изобщо не могат да заспят. Те нямат никакви механизми за психическо разтоварване, както е в цял свят, нямат никакви възможности за спорт, имат ниски заплати, а това предполага и лесна възможност за корумпиране. Което също е факт в крайна сметка. Ние отново във филма чрез самите полицаи и хората, които те срещат, докато са на работа, ще се опитаме да направим един портрет на обществото.
А след това идват линейките.
Както казват приятели, най-после ще се върна към първата ми професия.
Не Ви ли липсва лекарската професия?
Аз станах лекар най-вече защото като тийнейджър имах един много любим писател. Дето му знаех наизуст цели пасажи от книгите. Той се казва Албер Камю. И имаше един персонаж, д-р Рийо от „Чумата”. И аз станах лекар заради д-р Рийо. Но след като разбрах, че за Камю най-великият писател е Достоевски, изчетох няколко пъти Достоевски. Така че Достоевски го слагам най-горе в... но да, това май не може да се нарече класация. След като завърших медицина, аз си дадох сметка, че от мен няма да стане акушер-гинеколог или доктор по уши, нос, гърло. И всичките ми интереси бяха към психотерапия и психиатрия. Докато учех медицина, всъщност работех като санитар шест години в Мъжко психиатрично на Четвърти километър, най-острото възможно. Завърших и допълнителни обучения, аз съм дипломиран групов терапевт, завърших образование по системна семейна психотерапия, завърших образование по психоанализа. Но не съм психоаналитик. В България вече всеки е психоаналитик. Но примерно жена ми е истински психоаналитик. Тя е минала през обучение, минала е през пет години собствена анализа. След като завърших, започнах работа като лекар в Детска психиатрия и нямах никакви идеи за кино. Обичах си киното. И в един момент дойдоха на работното място две камери с един монтажен пулт и аз се заиграх с тях. Но някак си това си говорехме съвсем скоро с една моя бивша колежка, с която години наред работехме заедно в Детска психиатрия, че за да станеш дипломиран групов психотерапевт, това означава две години ти да си в група и да правиш анализ на самия себе си. Тя ми каза: „Това, че ти тогава го направи, може би до голяма степен също повлия на решението ти да зарежеш медицината и да отидеш в киното”. Направих го, за да бъда верен на себе си. Затова не съжалявам.
Помага ли Ви това, че сте психиатър, психотерапевт, когато правите кино?
Гледам да не ми помага. Защото тръгна ли да мисля от някакви такива психологически и психиатрични парадигми, нещата са обречени. В смисъл такъв, че да станеш кинорежисьор, това не е нещо, което го учиш на теория, на лекции или нещо от този род. Това е нещо, което се учи с кожата. И единственият начин да се научиш, аз това и на студентите го казвам, е, като снимаш. Тоест аз се доверявам на инстинктите си, на усета си. А това, че съм минал през медицината, ми дава един по-голям чисто житейски опит, което е хубаво.