Империята се променя, за да остане да властва
Великият китайски философ Лао Дзъ има една мисъл, която днес приляга много точно на САЩ: „На пръсти дълго не можеш да стоиш. С широка крачка далеч няма да отидеш. Заставайки под ярка светлина няма да заблестиш. Хвалейки се, няма да се прославиш. Нападайки, няма да победиш. За тези, които са в Дао, това са нелепи желания. Суета безполезна. Тя на всички е противна. Постигналият Дао не постъпва така”. Живеем в епоха, в която Pax Americana се срутва пред нашите очи. Разпадът е болезнен и опасен за целия свят. Глобалният хегемон се опитва да се задържи като едноличен лидер на световната общност. Хората с времето масово разбират следното: САЩ не са заинтересовани от глобалното развитие и благосъстояние на света. Да се твърди, че САЩ се грижат за световното благополучие от „демократични възгледи и идеалистични подбуди”, е мит и примитивна пропаганда. Напротив, Pax Americana се строи на типично корсарски принцип: нападение и плячкосване на всякакъв вид ресурси без никакви сантименти. Откакто свят светува, международните отношения никога не са били поле на хуманизъм и благотворителност. Битката между нациите винаги е била много ожесточена. Променят се само методите и формите на водене на военни действия. В остротата на противопоставянето днес или през XVII век няма особена разлика. Само декорът е различен.
През 1661 година в Лондон се разиграва интересна случка. По река Темза в английската столица пристига посланикът на Швеция. Съгласно придворния етикет на брега на Тауър (кралският дворец) шведският посланик е очакван от каляска, която трябва да го закара до двореца Уайтхол, главна резиденция на английските монарси през този период. Към шествието трябва да се присъединят и каретите на други посланици. Обаче се разразява остър спор кой от посланиците да следва първи шведския посланик. Френският или испанският? Крал Чарлс II, който е домакин, показва, че му е безразличен този спор. Оставя французите и испанците сами да решат проблема. Английското правителство знае, че конфликтът ще се превърне във въоръжен сблъсък. В залива са изпратени войници, които да избутат зяпачите по-далеч от шествието. По стар английски обичай на британците им е все тая как чужденците ще се млатят едни с други. Шведският посланик трябва да пристигне към три часа следобед. Испанската карета е на изходна позиция от десет часа сутринта, съпроводена от 50 въоръжени бойци. Французите закъсняват и се оказват в по-лоша позиция, но те довеждат 100 пехотинци и 50 конници. След влизането на шведския посланик в каляската се разразява истинско сражение. Испанците се разгръщат в боен строй и преграждат пътя на французите. Испанската каляска плътно следва каляската на шведския посланик. В сражението са убити 20 човека и 40 са ранени. Един английски зяпач също е убит. Срещу привидния испански героизъм французите прилагат каноните на военната наука. Те държат в засада един конен отряд, който да нападне испанската каляска и да среже кожения впряг. Така и правят. Но френският план се проваля. Испанците се оказват по-хитри. Вместо кожен впряг те са сложили железни вериги, облечени в кожа. Луи XIV е вбесен. Франция веднага скъсва дипломатическите си отношения с Испания. Но по това време Мадрид е по-слаб от Париж. Затова маркиз Фуентес, посланик на Испания в Париж, в присъствието на целия версайски двор и 26 чужди посланици е принуден публично да признае дипломатическия приоритет на Франция. Във връзка с този случай французите изработват паметен медал. От едната страна е Луи XIV с венец на главата. От другата страна е пак той, но изправен под балдахина на своя трон, а пред него в унизителна поза е маркиз Фуентес в присъствието на много други посланици. Но както казва френският писател Оноре дьо Балзак: „Всяка власт е непрестанен заговор” . Днес епичната битка е между САЩ и останалия свят. Вашингтон се стреми на всяка цена да запази своето глобално доминиране. И с тази задача се справя все по-лошо. Срути се официалната американска военна доктрина – САЩ да водят няколко локални войни в различни региони на света. Военното поражение на Вашингтон най-ясно се демонстрира в Афганистан и Ирак, където стана ясно, че в подобни „войни с тероризма” не може да се постигне успех само с въздушни нападения. Постепенно контролът на САЩ над Европа започва да отслабва, особено след преврата в Киев и атентатите в Париж през ноември тази година. По време на Студената война Европа се подчиняваше безропотно на Вашингтон. Например в периода след Втората световна война до падането на Берлинската стена Рим нито веднъж не е гласувал различно от Вашингтон в ООН . Но ето, че сега най-после се появиха европейски страни, които започват все повече „да не слушат” глобалния хегемон. Това обаче не е единственият проблем на САЩ. Постепенно намалява и ролята на американската държава в световната икономика. Китай непрекъснато се „пречка” на Съединените щати. А значението на долара в глобалната икономика започва отчасти да се свива. Глупаво е да се мисли, че Америка не е подготвена за този неблагоприятен за нея период. Тъкмо обратното, американската външна политика се адаптира плавно към новите реалности. Вече се говори за „споделени отговорности”. И трескаво се търсят стратегически или поне тактически съюзници на Вашингтон, които могат да бъдат „въвлечени” за защита на американските национални интереси, естествено, представени на света като общи „демократични” интереси. Още през 80-те години на миналия век Джордж Кенън, американски дипломат, политолог и историк, като един гуру на „американския политически реализъм” предупреждава, че прекалената самовлюбеност на Америка ще я доведе до лош край. Той пише, че „външната политика на САЩ страда от невежество, изолационизъм и безотговорност”. Джордж Кенън е отявлен враг на комунизма и е автор на доктрината за „сдържане на СССР”. И именно този същият Кенън призовава Вашингтон да се откаже от „политическия си нарцисизъм”, като подсказва правилния път. А той е, че САЩ трябва „да споделят отговорността” за съдбата на света с други държави.
В момента, когато американската икономика започва да се задъхва в края на 90-те, група американски неоконсерватори около Джордж Буш начело с Робърт Кейган, политик и журналист, женен за Виктория Нюланд, започват да разработват нов подход във външната политика на САЩ. Американските авантюри по света вече сериозно натежа ват финансово. А настоящите и потенциални съюзници на САЩ обвиняват Вашингтон за негативните последствия от американските инициативи. Затова групата около Робърт Кейган настойчиво предлага съюзниците на САЩ да се въвличат все по-дълбоко и по-устойчиво при реализирането на американските стратегически интереси. През 70-те неоконсерваторите (неоконите) са жалко и миниатюрно сборище от ултрамаргинали троцкисти. Те са групирани около журналиста и политолог Норман Подгорец и нямат никакво влияние в САЩ. Те успяват успешно да се интегрират в лявото крило на Демократическата партия и да запазят своята идеологическа идентичност. През 80-те обаче тръгват да завладяват Републиканската партия. Успяват да изтласкат „старите десни” (палеоконсерваторите), които се предвождат от Патрик Бюкенън. Неоконите получават огромна власт по времето на Джордж Буш-младши. Разполагат със силни позиции и при Барак Обама. Наричат ги още „ястребите”. Групата на Робърт Кейган първо начално формулира своите предложения за „стратегическо сдържане на Китай”. По това време Русия е управлявана от Борис Елцин и САЩ си правят с Москва каквото си поискат. Затова първоначално погледът на Вашингтон е обърнат към американските сателити в Азиатско-тихоокеанския регион. През 2007 година адмирал Майкъл Мълън, председател на Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили на САЩ, формулира доктрината „Глобално морско партньорство”. Тя предвижда въвличане на американските съюзници в „корпоративно” решаване на проблемите по строителството на Pax Americana. Старата лисица Збигнев Бжежински пише в своята книга „Вторият шанс”, че САЩ са длъжни да търсят компромиси със своите съюзници. Даже ако е необходимо, да жертват елементи на своя суверенитет. Администрацията на Джордж Буш обаче изобщо не се вслушва в съветите на проницателния Збигнев Бжежински. И в началото на XXI век САЩ ползват американските съюзници в локалните войни на Пентагона единствено като спомагателна сила. Реалната промяна във външната политика на Вашингтон настъпва с идването на власт на Барак Обама. Новата стратегия за „съюзничество” е разработена при провеждане на „специалните операции” през 2010–2012 г., наречени с поетичното название Арабска пролет. При въоръженото нахлуване в Либия и Сирия напред се изтласкаха американските съюзници в НАТО, като Франция, Англия, Германия, Италия и Турция, както и „приятелските” арабски страни Саудитска Арабия, Кувейт и ОАЕ. САЩ се появиха едва при настъпване на финалната фаза, за да покажат, че съюзниците не могат да се справят сами. Абсолютно същото беше поведението на Вашингтон и по времето на финансово-икономическата криза. Която, както твърдят много икономисти, е „сглобена” от транснационалния пул на финансовите структури, които се опират на глобалните американски банки и Федералния резерв. След Арабската пролет американските „съюзници” от Европа и Азия получиха мощен удар по своите позиции (икономически и политически) в Арабския регион. И днес Европа, Япония, Китай, Индия, Южна Корея и др. имат затруднения при снабдяването им с енергоресурси от Близкия изток и Северна Африка. Повишиха се инвестиционните рискове във въпросните арабски страни. И най-важното: към Европа тръгна миграционна вълна, която ще продължи да пълни страните от ЕС с криминална и ислямистка био маса. Като цяло агресивната американска външна политика накара европейците да започнат да се „дърпат” в ООН от Вашингтон. И ако САЩ успяха да прокарат за Либия резолюция на ООН, то за Сирия не се получи. Ето защо американците вече пристъпват към реализиране на нова концепция, която да позволи преформатиране на американското доминиране. САЩ започват да привличат съюзници, но едновременно с това да ги мачкат и отслабват.
В какво се състои американската концепция за до миниране преди и сега и каква е разликата? До съвсем скоро американското доминиране се изразяваше в „хуманитарни операции” като войната в Югославия, както и във воденето на „контратерористичните” войни от начало то на XXI век. При войните се въвличаха основните американски съюзници и впоследствие им се нанасяха големи щети. Във всички случаи обаче САЩ играеха ролята на „първа цигулка”. Те с готовност поемаха всички разходи, но имаха и претенцията да получат и най-големия дял от плячкосаната страна. Днес обаче схемата е друга. САЩ „пускат напред” своите съюзници, които привидно играят ролята на инициатори на политически, военни и икономически кампании, представляващи интерес за Вашингтон. Самите САЩ остават на заден план или даже в „сянка”. По този начин разходите за кампаниите, както и отговорността за негативните последици, лесно могат да се препратят към „съюзниците”. Новата външнополитическа концепция на САЩ обяснява и малоумното поведение на българския президент. Със своите изказвания той се вписва идеално в понятието „полезен идиот”, имам предвид в полза на Вашингтон. Това е именно причината да го цитират така често в редица чужди медии. Естествено, за сметка на българските национални интереси. Това не значи, че САЩ са се отказали от „края на историята” по Франсис Фукуяма, от „войната на цивилизациите” по Самюъл Хънтингтън, от „меката сила” на Джозеф Най, от „управляемия хаос” по Стив Манн или от „глобалното пробуждане” на Збигнев Бжежински. Изброените технологии са актуални и днес. Но те просто се адаптират към намаления потенциал на САЩ и към новите геостратегически цели по пътя на изграждане на Pax Americana. Изготвен е нов пълноценен и системен военен инструмент. САЩ имат нов стратегически план и добре адаптирано към него информационнопропагандно осигуряване. Тежките проблеми и издръжката при реализиране на този план са за сметка на „въвлечените стратегически съюзници”. Ключова в този случай е тезата на Джозеф Най „Да накараш другите да искат това, което ние искаме”. Важно е да се знае какви са механизмите за принуждаване на другите да искат това, което искат САЩ? Вашингтон разполага с два много ефективни инструмента в това отношение. Първо, САЩ са поставили под пряк или непряк контрол повечето глобални западни влиятелни медии. Те контролират и глобалната интернет мрежа. Това им позволява да получават ефективен контрол върху общественото мнение във всяка точка на света. САЩ контролират водещите информационни канали, с което осъществяват и съответната цензура в свой интерес. Например по време на войната в Югославия в центъра на Рим е проведен митинг от стотици хиляди италианци. В нито една глобална медия няма репортаж за това събитие. По това време подобни кадри могат да се видят само по руски, китайски, индийски или латиноамерикански медии. Днес в медийното пространство на Запада, в това число и в почти целия интернет, е трудно да се намери алтернатива на официалната американска позиция. Трябва много да се търси. Обикновено такива материали се срещат в научни списания, малотиражни вестници или полумаргинални сайтове. Накратко: публикациите са в „хомеопатични дози” и достигат до една нищожна част от глобалната „демократична аудитория”.
Англосаксонският елит още на границата на XX век се заема сериозно с проблема, наречен „масово обществено мнение”. Внимателно е изучена „теорията на елита”, както и „теорията на масите”. От Николо Макиавели до Джовани Джентиле, от Гюстав Льобон до Ортега-и-Гасет. През 1920 година американският журналист Уолтър Липман пише множество статии и книгата „Общественото мнение”. В своите трудове американецът посочва, че общественото мнение е много важно за устойчивата политическа система, както за икономическата и социалната, но, от друга страна, то е „крайно променливо и не може да бъде надежден ориентир за вземане на политически решения”. Уолтър Липман препоръчва на политическия елит не само да „разбира необходимостта” и „ефективно да ръководи”, но и да „фабрикува съгласие”. Казано по-ясно, да не се ръководи от общественото мнение, а да го манипулира целенасочено. Преди години Уинстън Чърчил е бил във възторг от „пропагандния блясък” на италианските фашисти. Особено от Габриеле д’Анунцио, поет и писател, както и от Дучето – Бенито Мусолини. Основателят на автомобилната империя Хенри Форд е считал, че най-добрият в пропагандата е доктор Гьобелс. След Втората световна война в британския и американския елит са инкорпорирани най-добрите специалисти по „фабрикуване на съгласие” от нацистка Германия. В резултат на сериозни приложни разработки на запад се появява феноменът на елитното държавно управление. Днес социолозите анализират последното, като го наричат „псевдодемокрация”, „управляема демокрация”, „имитативна демокрация” и т.н. В действителност от много време в САЩ функционира социално държавно управление за сметка на „фабрикуване на обществено съгласие”. Светът обаче е изправен пред голяма опасност. За разлика от времето на доктор Гьобелс днес глобалният контрол върху световните медии е в ръцете на САЩ. А те сериозно работят за превръщането на глобалната общност в „стадо свине”, ако ползваме терминологията на въпросния нацист. Вторият инструмент за реализиране на „имитативната демокрация” по света с цел изграждане на Pax Americana е разкрит от нашумелия беглец на американските специални служби Едуард Сноудън. Светът разбра, че американското разузнаване тотално контролира трафика в световния интернет, електронната поща, социалните мрежи, разговорите по жичната, спътниковата и особено мобилната телефонна връзка. Не правят изключение и „защитени”, и шифровани канали за връзка. Едуард Сноудън показа на света, че „под похлупака” на днешните американски специални служби е не толкова „глобалният терористичен интернационал”, а най-вече политическите, икономическите, военните елити на огромно число от страните в света. Американското електронно разузнаване получава несанкциониран достъп до конфиденциална информация от частен и служебен характер за почти всяка една страна по света.
В резултат от наличието на описаните по-горе лостове за влияние на американците световните елити са стиснати в челюстите на едно желязно „менгеме”. От една страна, е „общественото мнение”, фабрикувано от САЩ чрез глобалните медии. То определя границите на „коридора” за вземане на решение чрез натиска на „демократичния електорат”. Този електорат е силно зомбиран и е „попил” американската оценка за това кое е правилно и насъщно, кое е необходимо „за благополучието на народа”. Така електоратът с промит мозък оказва натиск върху своя елит да „прави необходимото и правилното”. Другата челюст на „менгемето” са придобитите по оперативен път и негласно компромати за управляващите елити по света. Хора без „скелети в гардероба” почти няма. Това позволява да се оказва сериозен и болезнен натиск върху управляващите фактори. Заплахата от компромат е травмиращ психологически товар. Това може да е корупционна връзка, политическа злоупотреба, финансова афера или нещо като „неетично” социално, семейно, сексуално поведение и т.н. При липсата на компромат такъв може да се фабрикува от навързани отделни реплики, текстове, видеозаписи. Както преценят и решат специалните служби. По този начин САЩ формират своята „пета колона” в страните съюзници и в страните противници. По същия начин се постъпва и в международните организации като ООН, ЕС, ЕК, ОССЕ, МВФ и други. Така са въвлечени в полза на Вашингтон т.нар. „колективни актьори” на международната сцена. Новото в началото на XXI век е, че САЩ постигнаха уникални успехи във „фабрикуването на обществено мнение” и разполагат с огромна база данни с компромати за световните елити. Когато се говори за САЩ, не трябва да се разбира американското общество или американският народ. Когато се говори за САЩ, трябва да се имат предвид елитарните американски групи и транснационалните икономически субекти, базирани на американска територия. Които имат свои определени интереси и цели. Най-вече икономически. И които често се разминават с интересите на обикновените американци.
Нека да видим на практика как работи схемата за фабрикуване на „обществено мнение”. Обикновено САЩ започват с нормите на международното право. Обвиняват страна или група страни, че ги нарушават. Например основополагащите принципи на Устава на ООН, Хелзинкския заключителен акт на ОССЕ, Декларацията за правата на човека и т.н. Естествено, САЩ „забравят” да съобщят, че те първи и най-много от всички нарушават Устава на ООН. Без санкции от ООН американците извършиха своите въоръжени погроми в Югославия и Ирак. И се изплюха върху принципа за нерушимостта на държавните граници в случая „Косово”. При това Косово за разлика от Крим бе откъснато от Сърбия без референдум. Косово се случи по волята на косовските власти, които се самопровъзгласиха за независим субект, но с пряката военна и политическа поддръжка от НАТО. При американците всички позовавания на норми от международното право са избирателни. Добре подбрани за всеки един отделен случай. Когато НАТО и САЩ разкъсаха на парчета Югославия, шумно алармираха „световното обществено мнение” за нарушаване на „правото на нациите да се самоопределят” и за „правата на човека” в Косово или Босна. Тогава по отношение на нормата за „нерушимост на границите на суверенни държави”... имаше гробна тишина. Проблемът е, че в последно време все по-малко са тези, които вярват на американските призиви. Селективното позоваване на апели като „правата на човека”, „защитата на демократичните ценности” и „съблюдаването на буквата на международното право” все по-малко вършат работа на американските политтехнолози. Да не говорим за „експорт на демокрация”. Това стана смешен израз. Хората по света все по-малко се трогват от лишените от съдържание фрази в действията на Вашингтон. Сложните юридически и дипломатически кухи термини трудно емоционират и възмущават масите. Затова се прибягва до един безотказен трик. Обявява се, че някой „враг на човешкия род” твори безнаказано вопиющи гадости. Я в Албания, я в Украйна, я някъде по арабския свят или на друго място. За такива бяха обявени Муамар Кадафи, Саддам Хюсеин, Слободан Милошевич, Уго Чавес и всеки друг, станал неугоден на Вашингтон. В момента чрез нарочна медийна технология се гради „фалшив”, „страшен” образ на руския президент Владимир Путин като на „враг на човешкия род”. Един от основните похвати е да се играе с вроденото милосърдие у хората. Най-добре това се получава, като се ползват страдания на деца. Такъв именно беше случаят с удавеното кюрдче Айлан, снимано в холивудски кадър на турското крайбрежие. Когато жестокостта е „доказана” и „показана”, то в масите се получава естествен емоционален отклик. Тогава се обяснява, че „врагът на човешкия род е могъщ и нагъл”. И затова не може да бъде победен със справедливи и законни методи. Но хората не могат да се смирят с такава несправедливост. Значи трябва да се възстанови справедливостта с всякакви методи и на всяка цена. Тогава международното право и ООН са напълно излишни и безполезни. Нещо като в американските холивудски екшъни, когато в началото на филма престъпници убиват цялото семейство на главния герой. А после той, справедливо разярен, избива всички извършители на кървавото злодеяние без съд и без да им чете правата. Зрителите са доволни, че е раздадена справедливост. И не се смущават от факта, че става въпрос за саморазправа, която е незаконна. Глобалната „картинка на несправедливост” се формира от световни медии, контролирани от САЩ. Така американците са тези, които определят кое е справедливо и кое не е. Когато митът за „несправедливост” не е достатъчно убедителен и масите не реагират, тогава се пристъпва към по-радикални действия. Тогава се провеждат ужасяващи за „общественото мнение” кървави операции. Най-често това става „под чужд флаг”. Пример. За тази цел в началото 50-те години в рамките на специалните сили на НАТО се създава известната мрежа „Гладио”. Кадровото окомплектоване е с бивши нацисти и бивши колаборационисти с Третия райх. „Гладио” има за цел да води на Стария континент „партизанска война” в случай на съветска агресия. Съветска агресия срещу американските съюзници нямаше. Днес не може и да има. Но технологията „Гладио” остава. Сега мрежата „Гладио” се използва за решаване на други задачи. След Втората световна война „Гладио” действа с „етикета” крайна западноевропейска левица. Даже взема на франчайзинг името „Червените бригади” и убива италианския министър-председател Алдо Моро. След падането на Берлинската стена обаче „Гладио” се преражда в „неизвестни снайперисти” по европейските и други майдани. Разстрелът на цивилни граждани предизвиква шок у нормалните хора и „формира мнение” у тях. Специалните терористи, свързани с радикалния ислям, които свалят граждански самолети, имат същата стратегическа цел. Да „формират общественото мнение” съгласно плановете на поръчителите на кървавия хаос. Важното е правилно да се подаде на обикновените хора изготвената предварително интерпретация на събитията.
Паралелно с този процес умело се задълбочава отчуждаването на обикновените хора от интелигентните и истинни интерпретации на действителността. Хората приемат само една версия на събитията, такава, каквато им се поднася от глобалните медии. При загряването на масите и формирането на „правилното мнение” е изключително важно да се изолират хората от алтернативни и интелектуални гледни точки. За тази цел се държи в „бойна готовност” спецназ от селектирани грантови представители на академичната и експертната общност. Те моментално окупират глобалните и националните медии при всяка необходимост да бъде коментирано важно събитие в международен план. Почти с тоталитарни похвати се репресира всеки един опит да се появи алтернативен източник на информация. При появата му се прави всичко възможно той да бъде маргинализиран и окарикатурен, а ако не става да се дискредитира, то тогава се унищожава административно или финансово. Най-удобният похват е да се обърне редакционната политика на „неудобната медия” в „правилната посока”. Много точно в този план се изрази един от лидерите на Десен сектор в Украйна: „Гражданите имат право да се изказват у дома, насаме с тоалетната чиния”. Манипулирането на управленския елит на „стратегическите съюзници” се осъществява с класически „шантаж на базата на компромат”. Грешно е да се счита, че националните елити са поголовно вербувани от американските специални служби. Има достатъчно релефни примери какви са резултатите от прилагане на „шантажа”. Хиперактивността на Никола Саркози във войната срещу Муамар Кадафи вероятно е в резултат на това, че неговата президентска кампания бе финансирана от Полковника. Самият той бе лично заинтересован неговият кредитор да бъде час по-скоро убит без съд и следствие. Кадафи бе заловен от френски спецназ, преди да бъде даден на разтерзание на животинската тълпа от джихадисти. Франсоа Оланд бе избран за президент на Франция след елиминирането с компромат на основния му конкурент Доминик Строс-Кан, бивш шеф на МВФ. Нещо подобно най-вероятно бе приложено и на Ангела Меркел през лятото на 2014 година. Тогава тя тотално промени своето мнение за събитията в Украйна и промени радикално своето отношение към Русия. Може да се прибави към това и нейното все още неадекватно отношение към мигрантската вълна, която залива Европа и предимно Германия. На 29 май 2014 година във военната академия Уестпойнт Барак Обама дава благозвучна трактовка на новата американска стратегия stay-behind, т.е. „стой отзад”, „стой в сянка”. „Когато световните проблеми създават непосредствена заплаха за САЩ... ние не трябва да действаме сами. Вместо това ние трябва да събираме съюзници и партньори и да предприемаме колективни мерки... дипломация и развитие... санкции и изолация... позоваване на международното право и международни военни операции, ако е справедливо, необходимо и ефективно... На нас ни е нужна мобилизация на партньорите... сега... нашата способност да формираме обществено мнение ни позволи да изолираме Русия... Европа и Г-7 съвместно въведоха санкции. НАТО потвърди нашите ангажименти към източноевропейските ни съюзници, МВФ помага да се стабилизира украинската икономика... Тази мобилизация на световното обществено мнение и международните институции послужи за противовес на руската пропаганда, на руските войски на границата и въоръжените опълченци с маски за ски. Ние сключваме съюзи не само с правителства, но и с обикновените хора. Защото за разлика от други държави Америка не се страхува от човешките възможности. Напротив, те само ни усилват. Нас ни усилва гражданското общество. Нас ни усилва свободата на пресата...” Ясно и перфидно! Виктория Нюланд като представител на „ястребите” в американската администрация не е толкова деликатна: „Сега трябва да поддържаме солидарност с Украйна и единство на трансатлантическата общност. Да се реализират санкциите не е леко. Много страни плащат за това скъпа цена...”. И добавя: „Докато сте с Украйна, ние оставаме с вас...”. Звучи почти като заплаха. Стратегическите „съюзници” на САЩ плащат висока цена за своята близост с Вашингтон. България например загуби „Южен поток”. Турция ще си плати прескъпо за сирийската авантюра на Ердоган. В Харвард на 3 октомври 2015 г. Джо Байдън, вицепрезидент на САЩ, заяви: „Турците бяха забележителни приятели за нас, както и саудитите, и др. Но те бяха прекалено съсредоточени в това да свалят Башар Асад. Те дадоха стотици милиони долари и десетки тонове оръжие на всички, които бяха съгласни да се сражават срещу Асад. Наистина хората, които получиха тази помощ, бяха бойци на „Джабхат ан-Нусра”, Ал Кайда и екстремистки настроени елементи, дошли от други части на света...”. Според Байдън въпросните радикали са се прехвърлили в „Ислямска държава”. Това е наложило съюзниците на САЩ и те самите да „заглаждат вината” с участието си в бомбардировки срещу „Ислямска държава” в Сирия и Ирак. По-ясно казано, американците стоварват цялата вина върху Анкара за джихадистите в региона. Така действат американците и по отношение на азиатските си „стратегически съюзници”. На 24 октомври 2015 г. Пол Джонс, първи заместник на държавния секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия, даде интервю за японския вестник „Никей”. Той бе пределно ясен, като каза, че „САЩ имат намерение да оказват въздействие върху страните от Азия, за да ги подтикнат да се присъединят към мерките за икономически натиск върху Русия във връзка със събитията в Украйна”. Обаче въвличането на съюзниците за отстояване на американските национални интереси става, като „приятелите” на САЩ загърбват собствените си цели и интереси. Именно „стратегическите съюзници” на Вашингтон плащат най-скъпо своите политически, икономически и социални загуби в борбата за построяване на Pax Americana. Това е действителното положение. Ползите от приятелство със САЩ са все по-малки за сметка на загубите, които се увеличават. Защото хегемонията не търпи партньорства. Тя поглъща всички около себе си.