Защо, Буш, ти дойде в Ирак?
Без съмнение Фалуджа е градът, който най-много е пострадал от началото на американското нахлуване в Ирак през 2003 г. Американските военни няколко пъти атакуват града, убиват хиляди и прогонват десетки хиляди жители. Няколко пъти американците откриват огън дори по мирни демонстрации и изобщо се стремят да използват Фалуджа като пример за това какво ще се случва с метежните градове. Кабинетните стратези в САЩ считат Фалуджа за огнище на просаддамовската съпротива, за гнездо на всякакви чужди бойци, вбесени от ликвидацията на неговия режим и ненавиждащи американската окупация. Разбира се, това е семпло обяснение на ситуацията, ето какво казва Антъни Шадид, журналист от Washington Post и лауреат на „Пулицър”: „Историческите връзки на Фалуджа с правителството на Саддам са само част от историята. Този регион се характеризира със селски традиции и действен национализъм, преплетени с радикално тълкуване на исляма и фанатизъм”. Всъщност Фалуджа пострадва от американците много преди първите щатски военни да влязат на територията на страната. На 13 февруари 1991 г. по време на Войната в Персийския залив малко след 15 часа самолети на съюзниците нанасят над Фалуджа ракетен удар по големия стоманен мост над река Ефрат, свързващ града с главния път към Багдад. Току-що е започнала демонстрацията на „умните” оръжия. Ударът е неуспешен и след час самолетите отново се появяват над града. „Аз изброих 8 самолета, 6 от тях правеха кръгове, а останалите два нанасяха удари”, казва очевидец. Английските самолети Tornado хвърлят върху моста няколко от прехвалените високоточни бомби с лазерно насочване. Три снаряда не улучват целта, а една бомба удря по жилищен район на 300 метра от моста, попадайки в гъсто населено място, като избива повече от 130 човека, намиращи се на оживен пазар, и ранява още около 100. Сред пострадалите има и много деца. Командирът на Съюзните войски капитан Дейвид Хендерсън се оправдава с неизправност в системата за лазерно насочване, с която разполагат самолетите. „Нашата военна цел беше мостът, но за съжаление бомбите паднаха в града”, заявява Хендерсън, като обвинява правителството на Ирак, че изразява недоволство и използва случая за пропагандни цели. „Ние не бива да забравяме зверствата, които Ирак извърши срещу Иран, използвайки химическо оръжие както против иранците, така и против своите собствени граждани – кюрдите”, допълва Хендерсън, но не уточнява откъде Ирак поначало се е сдобил с химически оръжия и под чия външна навигация Саддам е водил войната срещу базовия враг на САЩ – Иран. Този случай във Фалуджа, грешка или не, формира възгледите на местните жители към американското присъствие, още повече че градът е сунитски, а населението е от верните поддръжници на Саддам. „Въпреки че Саддам Хюсеин считаше Фалуджа за град, поддържащ властта му, не можа да спаси болниците от разрушителния ефект на въведените от САЩ санкции. Това бяха болници за умиращи деца поради липса на лекарства заради санкциите”, казва правозащитничката Кати Кели. Малко преди нахлуването през 2003 г. в Ирак Кати пристига във Фалуджа с няколко английски активисти, за да докаже вината на САЩ и Великобритания в бомбената атака над пазара през 1991 г., като разпитва очевидци и събира доказателства. „Докато вървяхме по улиците, един човек започна да крещи на английски: „Хей, вие, американците и британците, елате при мен, у дома, и аз ще ви покажа водата, която пием, с която вие не бихте поили и животните си. А ние нямаме никаква друга вода. Сега вие отново искате да убивате нашите деца. Но не можете да убиете моя син. Защото вече го убихте в първата война с Буш”.
Когато през април 2003 г. американските войски нахлуват в Ирак, те лисват бензин във вече подпалената ненавист към американците. Силите със специално предназначение бързо овладяват Фалуджа без никаква съпротива от страна на местните. В хода на разширяването на окупацията във Фалуджа се настанява 82-ра въздушнодесантна дивизия. Местните жители само наблюдават, но недоволството бързо се засилва – американците се движат със своите хамъри назад-напред по улиците на града, а въведените контролно-пропускателни пунктове унижават жителите и нарушават личния им живот. Хората считат, че американците трябва да се изтеглят в покрайнините, и скоро ситуацията рязко се влошава. Стотици американски десантчици изпълват целия град и на 25 април завземат училището „Ал Каид” на улица „Хай Назал”, превръщайки двуетажната сграда в щаб на окупационните сили. Превземането на училището предизвиква остро недоволство, тъй като родители и учители се стараят да създадат за децата си нормални условия на живот. Ръководителите на местната община се срещат с американците и ги молят да освободят училището. На 28 април 2003 г., точно на рождения ден на Саддам Хюсеин, 150 американски войници се намират в сградата. Същата вечер по време на молитва имамът произнася проповед срещу американската окупация, порицавайки завземането на училището. И след края на молитвата хората за първи път от нахлуването на САЩ във Фалуджа организират антиамериканска демонстрация. Само седмица по-рано в Мосул при разгонване на подобна демонстрация са убити десет иракчани, но това не разколебава жителите на Фалуджа. Приблизително в 18:30 хората започват да се събират около бившето здание на градската организация на БААС, което също е заето от американски войски и е превърнато в команден пункт. В съседната къща се разполага кметството, поддържано от окупантите, където по това време местният американски командир провежда съвещание. Тълпата скандира лозунги „Аллах е велик! Мохамед е негов пророк!” и „Няма Саддам! Няма американци!”. Американският комендант на Фалуджа подполковник Ерик Нанц заявява, че неговите подчинени призовават протестиращите да се разотидат, обръщайки се към тях на арабски с помощта на високоговорители. Казано им е, че демонстрацията „може да се разглежда като враждебен акт и може да бъде прекратена със силата на оръжието”. Тълпата се оттегля от зданието на кметството и тръгва по улиците, постепенно набира мощ и стига до училището. Някой държи голям портрет на Саддам, което би трябвало да символизира протест срещу американските окупатори. „Няма друг бог освен Аллах, а Америка е враг на Аллах!”, скандират демонстрантите на улица „Хай Назал”. От покрива на училището ги наблюдават американски снайперисти. „Не ни е нужен Саддам, не ни е нужен Буш! Американците си свършиха работата и трябва вече да си тръгнат!”, казва Мухамед Абдала, счетоводител в пенсия. Какво се случва по-късно тази вечер във Фалуджа, е предмет на остри спорове между американци и иракчани. Според показанията на местните жители, дадени за големите информационни агенции, никой не е откривал огън по американските военни. Някои споменават за случайни изстрели във въздуха, а други изобщо отричат някой от тълпата да е произвеждал изстрели. Но всички свидетели категорично отричат да е имало стрелба срещу американците. Всички иракски свидетели, разпитвани от Human Rights Watch, заявяват, че демонстрантите не са имали оръжие. Някои казват, че в други райони на града са се чували единични изстрели, но не и пред училището. По думите на американския комендант Ерик Нанц тълпата иракчани „се държи агресивно, хвърля камъни и стреля във въздуха”, дори един камък „улучва американски войник, а иракчаните започват да обстрелват училището”. Американските войници отначало хвърлят срещу хората димки, след което получават заповед да открият огън. Само за няколко секунди жителите на Фалуджа се оказват под дъжд от куршуми. Според иракчаните стрелбата не е провокирана и е напълно неуправляема. „Имахме само един портрет на Саддам и никакво оръжие, нищо не сме хвърляли по войниците. Не знам защо американците започнаха да стрелят, но когато откриха огън, ние побягнахме”, разказва 19-годишният Хасан. Петнадесетгодишният Ахмед ал Есави, ранен в ръката и крака, си спомня: „Опитвахме се да избягаме. Но те стреляха в нас, войниците бяха много изплашени. Нямаше предупредителни изстрели, нито пък нещо ни казаха”. Демонстрацията на улица „Хай Назал” бързо се превръща в кървава баня. „Американците стреляха по всички и по тези, които се връщаха, за да помогнат на ранените. А по-късно продължиха да се разнасят изстрели като че ли от снайперисти”, казва Фалах Навар Джахир, чийто брат е убит тогава. „На покрива имаше четирима войници, които стреляха с автоматично оръжие най-малко десет минути. Хората падаха на земята, а когато се опитваха да се изправят, отново бяха подложени на огън”, свидетелства Мутаз Фахд ал Дулайми, който също губи свои близки в онази вечер. Шофьорите на линейки съобщават, че американците са крещели: „Махайте се!”. „Седяхме у дома. Когато започна стрелбата, моят съпруг се опита да затвори вратата, за да не излязат децата навън, но беше застрелян”, споделя 37-годишната Едтесам Шамсудейм, която живее до самото училище. Самата тя е ранена в крака. Не по-малко от 13 души са убити при стрелбата, сред които и 6 деца, а над 75 са ранени. „Сблъсъкът беше остър, a огънят беше прицелен”, заявява Ерик Нанц. Според Нанц войниците са водели защитна стрелба и ако някой е пострадал при нея, може само да се изрази съчувствие. Когато журналистите пристигат, за да отразят историята, започват да се вадят детайли. Кореспондентът на Independent Фил Ривз пише: „На фасадата на училището няма никакви следи от куршуми, камъни и други следи от престрелката. Зданието изобщо няма никакви поражения. Затова пък какъв контраст само представляват сградите, които са отсреща! Те буквално са направени на решето, куршумите са откъртили парчета бетон с размер на длан, а има и следи с дълбочина, в която може да влезе химикалка. Когато попитаха подполковник Нанц защо няма следи от стрелба по сградата на училището, той отговори, че иракчаните са стреляли над главите на неговите войници. Показа ни две следи от куршуми на най-високото стъкло и някаква следа на стената, но те бяха от задната страна на зданието, а не отпред, където се е случило стълкновението. Има и други неприятни въпроси. Подполковник Нанц каза, че по войниците е стреляно от дома, който е отсреща на улицата. Показаха ни няколко леки картечници, които според американците са открити на местопрестъплението. Ако това действително е било така, то би било самоубийствен акт за иракчаните. Защото всеки, който би решил да атакува американските войници от тази стационарна позиция на 35 метра, не е имал шансове да оживее. Твърденията на американците, че сред тълпата е имало 25 стрелци, също показва, че демонстрантите или са искали да загинат на място, или са били просто глупави. През последните няколко седмици иракчаните напълно са разбрали, че ако не спрат достатъчно бързо и категорично своя автомобил на американския контролно-пропускателен пункт, могат лесно да бъдат застреляни”. Организацията Human Rights Watch провежда свое разследване и изяснява, че „физическите доказателства в училището не потвърждават факта за целенасочена атака на зданието, за каквато говорят американските военни”. „За сравнение седем от деветте сгради, които се намират срещу училището, имат значителни увреждания от стрелбата както с малокалибрени, така и с едрокалибрени оръжия. На високите етажи на домовете няма следи от изстрели, въпреки че американците твърдят, че са се целили в снайперисти по покривите на отсрещните къщи”, се казва в заключение на организацията по случая. На следващия ден след стрелбата се състои погребението на загиналите. Пред входа на отделението за спешна помощ виси окървавеният иракски флаг, докато лекарите се опитват да помогнат на всички, ранени снощи. „Няма да мълчим. Или те сами ще напуснат Фалуджа, или ние ще ги заставим насила да напуснат града”, казва Ахмад Хусейн, който стои до леглото на сина си в болницата. 18-годишният му син е в безнадеждно състояние след раняване в корема. Същия ден по улиците на Фалуджа излизат хиляди хора. Те отново се събират пред бившата сграда на БААС. Агенция UPI съобщава: „Обстановката на улицата е пълен хаос. Американските войници, намиращи се в сградата, държат тълпата под прицел. През цялата сутрин в небето кръжат вертолети Apache, чиито оръжия също са прицелени в хората долу”. Протестът отново завършва с кръвопролитие. Американците откриват огън, убиват четирима човека и раняват още 15. Както и в случая с училището предната вечер, американските командири казват, че войниците им са действали при самозащита. Само че журналистите, които се намират там, казват, че никой от убитите и ранените не е бил въоръжен. Всички гилзи, събрани от мястото на стрелбата, са американски, калибър 5,56 мм, а не 7,62 мм от толкова използвания от иракчаните AK- 47. Кореспондентите на Washington Post разговарят с хора, които потвърждават, че „американците стрелят, без да се замислят за живота на гражданите”. „Нямаше да повярвам на това, ако сам не го бях видял с очите си”, казва Ахмед Джабер Сааб пред Washington Post, чиито двама племенници са ранени от американците. Сунитският свещеник Шейх Талид Алесави се опитва да говори в американска стилистика: „Ние разбрахме, че свободата – това е нашето право да излизаме на демонстрации. Само че изстрелите, които ни посрещнаха, не са свобода. Означава ли това, че съществуват две свободи – една за вас, а друга за нас?”. Една от най-популярните фрази, които се подхвърля между местните хора, е: „И Буш нарича това свобода? Ние не искаме да ни освобождава”. Няколко часа след втория инцидент на летището в Басра се приземява самолетът на Доналд Ръмсфелд, министър на отбраната на САЩ, който официално заявява: „Множество умни и енергични хора най-после се освободиха от гнета на един жесток и порочен режим и това е хубаво”. Във Фалуджа американците напускат училището, а някой от местните разпъва плакат с надпис: „Рано или късно ние ще ви разкараме от тук, американски убийци!”. През този ден е оповестено и писмо на все още криещия се Саддам Хюсеин, в което той призовава иракчаните да се борят срещу окупаторите. В същото време Белият дом съобщава, че Джордж Буш, намиращ се на борда на авионосеца „Ейбрахам Линкълн”, на следващия ден има намерение да обяви края на активната фаза на операцията в Ирак. Това е печално известното заявление: „Мисията е изпълнена”. Но всъщност войната едва сега започва. Същата вечер в щаба на войските на САЩ във Фалуджа е хвърлена граната, която ранява седем американски войници. Вестта за случилото се светкавично се разпространява не само в Ирак, но и в целия арабски свят. След няколко седмици на това събитие вече са посветени народни песни, излъчвани по радиото, които възхваляват смелостта на хората от Фалуджа. По това време неоконсервативният „експерт по тероризма” Пол Бремър си събира багажа във Вашингтон и се подготвя да пътува за Ирак, където ще оглави окупационните сили от името на администрацията на Буш. Бремър пристига в Багдад на 12 май 2003 г. и се разполага в Двореца на републиката на Саддам Хюсеин на брега на река Тигър. Бремър остава най-известен с това, че подпомага превръщането на Ирак в световен център на антиамериканската съпротива, както и че създава системата за широка корупция и „зачитането на личния интерес” във военните контракти (тоест процент на лична полза от сделките). В края на мандата на Бремър в Ирак е направен одит, който показва, че липсват отчетни документи за около 9 милиарда долара от Фонда за реконструкция на Ирак. В средата на 70-те години Пол Бремър работи като помощник на държавния секретар Хенри Кисинджър. В администрацията на Рейгън е изпълнителен секретар и специален помощник на държавния секретар Александър Хейг. В разгара на кървавите войни, разгърнати от Рейгън в Централна Америка, Бремър е назначен за посланик за особени поръчения по борба с тероризма. В края на 80-те Бремър преминава в частния сектор и става управляващ директор на консултантската фирма на Кисинджър Kissinger and Associates. По-късно той си изгражда авторитет в „антитерористичното” общество. По време на терористичния акт от 11 септември 2001 г. Бремър работи в застрахователната компания Marsh&McLennan. Щабквартирата на компанията с щат от 1700 сътрудници се намира в Световния търговски център. 295 от тях загиват по време на атентата. 48 часа след атентатите Бремър пише в Wall Street Journal: „Нашето възмездие трябва да е нещо повече от унилите удари през последното десетилетие, с които искахме само да покажем нашите намерения, без да нанасяме сериозен ущърб. Това ще бъде дълга война, а не кратко телевизионно шоу. Длъжни сме да избегнем несериозните искове за „международен консенсус”, който да одобрява нашите действия”. Месец след събитията от 11 септември Пол Бремър оглавява новия отдел на Marsh&McLennan, специализиран в „застраховки срещу риск от тероризъм”. Той предлага на компаниите пълен комплекс от „контратерористични услуги”, каквото и да означава това словосъчетание. Както пише Наоми Клайн в The Nation, за да може да продаде тази много скъпоструваща застраховка на американските корпорации: „На Бремър му се налага да демонстрира откритите връзки между тероризма и спада в световната икономика. В един политически документ, свързан с рисковете в международния бизнес, той заявява, че политиката на свободна търговия води до безработица. Тъй като отворените пазари за чуждестранни стоки оказват огромен натиск върху традиционните търговци. Което от своя страна води до ръст на имущественото разслоение и до социално напрежение. В резултат на това могат да се очакват удари срещу американските фирми както от действия на терористи, така и от правителства, които ще преосмислят резултатите от приватизацията”. Наоми Клайн сравнява Пол Бремър с компютърен хакер, който „отначало хаква корпоративните сайтове, а след това се обръща към същите тези корпорации като специалист по мрежова сигурност”. Тя предсказва, че Бремър „след няколко месеца вероятно ще започне да продава своята застраховка срещу тероризъм на тези компании, които току-що е извикал в Ирак”. Назначението на Бремър едновременно за директор по реконструкцията и хуманитарната помощ в Ирак и за ръководител на временната администрация извиква недоумение дори в средите на неговите бивши колеги. Един от високопоставените сътрудници в Държавния департамент, който по-рано е работил с Бремър, го описва така: „Ненаситен опортюнист с ненаситни амбиции. Всички негови знания за Ирак могат да се поберат в един напръстник”. Вероятно Буш изобщо не е имал нужда от специалист по Ирак, а от експерт по доходите от войната с тероризма и по оказване на помощ на американските транснационални корпорации. На поста глава на окупационната администрация Бремър сменя генерал Джей Гарнър, който интензивно се занимава със създаване на марионетно правителство в Ирак по афганистански образец. Той поддържа за публиката илюзията за иракско самоуправление, но заедно с това осигурява една непрекъснатост на военното присъствие на САЩ в Ирак. Washington Post описва неговия приемник Бремър като „убеден „ястреб”, близък до неоконсервативното крило в Пентагона”. Бремър не подпомага, а, напротив, методично унищожава надеждите на иракчаните за самоуправление, подобно на император той започва да издава укази и да се разправя с онези, които му се привиждат като новия Саддам. „Окупацията е една отвратителна дума, но тук е истински факт”, заявява Бремър. Той се превръща в нещо като вицекрал, който пътешества из страната в сако на Brooks Brothers и боти на Timberland. За себе си говори като за единствената „висша власт”. Първото нещо, с което Бремър се захваща, е разпускането на иракските военни структури и началото на процеса „дебаасизация”. Това за Ирак означава забрана за много умни, способни и образовани хора да вземат участие в извършващите се промени и в политическия живот, тъй като някога са били в структурите на БААС. Американците добре знаят, че в епохата на Саддам Хюсеин членството в БААС е било задължително условие, за да се започне по-квалифицирана работа, но въпреки това предприемат този ход, който цели пълна подмяна на елита на нацията. Но както се оказва по-късно, това води до пълна разруха на обществената тъкан. Указ 1 на Бремър за „дебаасизацията” довежда до уволнение на хиляди учители, лекари, медицински сестри и всякакви други служители из държавните учреждения, което отприщва огромна ненавист сред населението. С Указ 2 Бремър разпуска Въоръжените сили на Ирак, което означава, че 400 хиляди иракчани, които служат в армията, остават без препитание. „Иракският войник получаваше 50 долара на месец, тоест годишната издръжка на тези хора и техните семейства е струвала толкова, колкото издръжката на американските войници за три дни. А ако човек умира от глад, то той определено е готов да стреля в нашественика”, споделя арабски аналитик. Изхвърлените на улицата стотици хиляди иракски войници с добра военна подготовка се превръщат в потенциални участници в партизанска война. Един от официалните представители на САЩ оценява числото на безработните военни в Ирак като още по-голямо, заявявайки пред New York Times: „През тази седмица ние получихме 450 000 врагове”. Скоро след оповестяването на указа иракските офицери започват да правят демонстрации пред зданието на окупационните власти. „Ако ние се бяхме сражавали, войната все още щеше да продължава. Американците нямаше сега да седят в нашите дворци. И нямаше да ги има по нашите улици. Ние сами ги пуснахме”, казва подполковник Ахмед Мухамад, застанал начело на протестите в Басра. В същото време Бремър още повече затяга ситуацията, като вместо преки избори измисля за иракчаните т.нар. Консултативен съвет от 35 членове, чиито действия той изцяло контролира и в който съвет има право на вето. Извън този съвет остават представителите на редица сунитски групи и поддръжниците на религиозния лидер Муктада ал Садр, което отвежда още групи от иракското население към недоволство и мисли за насилие. Към юли 2003 г. Бремър започва да говори за Ирак в първо лице множествено число: „Ние ще бъдем богата страна. У нас има нефт, вода, плодородна земя и прекрасен народ”. Същия месец американският началник се запознава с колекцията на Националния музей на Ирак, въпреки че много от съкровищата вече са разграбени във военната обстановка. Когато служителят на музея показва на Бремър древната колекция от злато и скъпоценни камъни, щатският главнокомандващ шеговито пита: „Какво от това мога да занеса у дома, за да подаря на жена си?”. Обаче не успява да получи отговор, защото в този момент сътрудник от охраната му съобщава, че близо до резиденцията на Бремър са взривени четири гранати. След няколко минути янкито лети в своя джип към офиса. Нищо особено. Тези заплахи ще станат част от ежедневния живот в Ирак. Бремър се опитва да налага неолибералните си възгледи за икономиката, докато управлява Ирак, и обявява, че страната е „открита за бизнеса”. Разбира се, най-вече за американския бизнес. Бремър предприема радикален набор от закони, отличаващи се с безпрецедентна щедрост към мултинационалните компании. Такъв е например Указ 37, чрез който данъчното облагане се намалява от 40 на 15% за компаниите (едни от най-ниските данъци в света, но не могат да се сравняват с тези в България ). Инвеститорите получават и правото да изнасят в чужбина 100% от получените доходи на иракска територия. Корпорациите могат да сключват договори за аренда за срок от 40 години и пр. Подобен неолиберал като Бремър не би могъл да се охранява от правителствените сили на САЩ, а още по-малко от иракските служби за сигурност. Тяхното място трябва да бъде заето от частна охранителна компания и именно от тази, която налива десетки хиляди долари в кампанията на републиканците и е основана от ултраконсервативен християнин. Към средата на август, три месеца след идването на Бремър, ударите на иракската съпротива по американските войски и иракските колаборационисти стават ежедневие. „В страната съществува сериозна терористична заплаха, това е нов фактор, към който се отнасяме много сериозно”, казва Бремър. Така на 28 август се сключва договор без каквито и да било търгове с компанията Blackwater за сумата от 27,7 милиона долара. Човекът, който ръководи групата за охрана на Бремър, се казва Франк Галахър. Той е ръководил личната охрана на Хенри Кисинджър през 90-те години, когато при Кисинджър работи и самият Бремър. „Аз познавам и обичам Франк, напълно му се доверявам”, споделя Бремър. Политиката по наемане на Blackwater е радикален отбой от практикуващата се в продължение на много години доктрина, според която: „Въоръжените сили на САЩ не предават функции, които са критични за успешното изпълнение на мисиите, на частни изпълнители”. Приватизацията на охраната на Пол Бремър светкавично се превръща в повратен момент за фирмите, занимаващи се с вербовка на наемници и охранителна дейност. „Стандартното заплащане за професионална лична охрана струваше около 300 долара на ден. Но когато Blackwater започна да наема персонал за своя първи по-голям контракт – охраната на Пол Бремър, цената изведнъж скочи до 600 долара на ден”, пише списание Fortune. Вицепрезидентът на Blackwater Крис Тейлър заявява, че тази работа представлява „много необичайна система от мерки по охраната на високопоставени лица, фактически става дума за създаването и използването за първи път на хибридно подразделение за лична охрана. За да изпълни задачата, Blackwater е разработила иновационна програма за бойна охрана”. Blackwater предоставя на Пол Бремър 36 „специалисти по лична охрана”, две обучени кучета търсачи с инструктори и три вертолета MD-530 с пилоти за придвижване из страната. През октомври 2003 г. прессекретарят на охранителната компания съобщава, че в Ирак се намират 78 служители на фирмата. Много скоро обаче броят им рязко нараства. Наемниците са известни с това, че винаги гонят журналистите. „Сигурно сте виждали снимки на момчетата от Blackwater, въоръжени до зъби с пистолети и карабини М4, които са хванали с ръцете си някоя журналистическа камера. За това си има причина: „Аз не искам лицето ми да бъде излъчвано по „Ал Джазира”, извинете!”, казва бившият охранител от компанията Кели Кейпхарт. Наемниците поначало са много добре тренирани момчета, късо подстригани, ходят с очила като от холивудските филми и с фланелки с фирмения знак на Blackwater. Проблемът е, че ако случайно изтърват нещата и човекът, който охраняват, загине, то компанията буквално си отива от пазара. В този смисъл наемниците са инструктирани да са безцеремонни и да имат право над всичко останало. Само че превенцията в техния случай взема формата на убийство. Съмнението моментално се превръща в убийство. Охраняването на Пол Бремър е голяма реклама за Blackwater. Още повече че в един момент Осама бен Ладен разпространява запис, в който се предлага награда за убийството на Бремър. „Едно съобщение, към което Blackwater се отнесоха много сериозно, беше, че един от работещите в двореца иракски бръснари е нает, за да ме убие по време на подстригването”, казва Бремър. Постепенно потокът от наемници в Ирак започва силно да нараства. Такива фирми като Control Risks Group, DynCorp, Erinys, Aegis, ArmorGroup, Hart, Kroll и Steele Foundation, които вече присъстват в Ирак, започват да изпращат там хиляди наемници, вербувани по целия свят. Някои от фирмите се занимават с охрана на нефтодобиващите и нефтопреработвателните компании, чуждите посолства или правителствените здания. Някои работят за крупни военни подизпълнители като Halliburton, KBR, General Electric и Bechtel или пък обезпечават сигурността на журналистите от американските медии. Сред най-високо платените охранители са хора, които са служили преди това в силите за специално предназначение – морските тюлени, отряда „Делта”, зелените барети, морските пехотинци, английските и австралийските SAS, ирландските рейнджъри. Освен професионалните компании в Ирак се подвизават и редица малки фирми, предлагащи много по-ниски цени и действащи с още по-голямо безразсъдство. Ирак става известен като „Дивият запад”. Към края на годината на Бремър официално наетите охранители от окупационните власти получават контракти за над 2 милиарда долара, което е повече от 30% от целия „бюджет за реконструкция”. Проектите за реконструкция към онзи момент, тъй като Ирак тъне в руини, би трябвало да се финансират от нефтените доходи на страната, но като че ли остават на хартия или се съпътстват от неудачи. Междувременно лондонският Times пише: „В Ирак следвоенният бум не е в нефтената промишленост, а в сферата на сигурността”. Напливът към охранителната професия там е огромен основно заради заплащането, но и по приключенски причини. Например 55-годишният ветеран от полицията в Мичиган Дан Боленс казва: „Заминах с Blackwater за Ирак, защото това беше последният шанс в моя живот да се заема с нещо увлекателно. На мен ми харесват стресът и покачването на адреналина”. А един бивш морски тюлен, Къртис Уилямс, подчертава: „Не можеш да правиш нищо друго. Зависим си от адреналина. И тази зависимост никога не минава”. Един служил в Афганистан наемник на Blackwater казва, че парите играят голяма роля в тяхната дейност, но: „Работата не е само в парите. След 11 септември на мен ми беше нужна разплата”. Сред тези, които са заинтригувани от предложението за работа в Ирак, е и Скот Хелвенстън, 38-годишен, бивш морски тюлен. Загорял и с идеално телосложение, Хелвенстън е жива реклама на военната служба. Веднъж дори попада на обложката на календара на Военноморските сили – гол до кръста, тичайки по плажа начело на морските тюлени. Той произхожда от републиканско семейство, а неговият прачичо е бил военен министър на САЩ и лауреат на Нобелова награда за мир за 1912 г. Бащата на Скот умира, когато той е едва на 7 години. Като цяло Скот е образован войник и отличен атлет. Той служи при тюлените общо 17 години, последните 4 от които като инструктор. Но след като напуска през 1994 г. службата, и той като всички бивши от спецназа не знае какво точно да прави – мечтае за собствен фитнес център за специални физически упражнения, участва в няколко холивудски филма като консултант, включително тренира Деми Мур за филма „Редник Джейн” или дава съвети за филма с Джон Траволта „Без лице”, от време на време изпълнява и трикове и пр. Но работата в Холивуд не му харесва кой знае колко, Скот е затънал в дългове и когато до него стигат слуховете за „охранител при висок риск” с високо заплащане, решава да се пробва. Още повече че се е развел с жена си Патрисия и плаща издръжка за двете им деца. В DynCorp му предлагат място в охраната на Хамид Карзай, президент на Афганистан, но той отказва, защото е за срок от една година. После научава, че Blackwater наема хора за два месеца, и си казва: „Ще отида там, ще събера малко пари и ще се върна. После ще започна нова работа”. Хелвенстън планира да се върне с 60 хиляди долара. Майка му Кати споделя: „Много спорихме за това заминаване. Аз считах, че трябваше да нахлуем в Афганистан, но не мисля, че имахме работа в Ирак. А Скот повярва на всички тези разкази за връзките на Саддам Хюсеин с Ал Кайда. Той вярваше, че всичко това в Ирак има смисъл”. В началото на март 2004 г. Хелвенстън преминава тренировъчен лагер на Blackwater в Северна Каролина. След което е изпратен първо в Кувейт, а после в Ирак. По времето, когато Скот пристига в Близкия изток, през март 2004 г., ситуацията във Фалуджа се приближава до точката на кипене. След клането при училището на улица „Хай Назал” преди година американските войски се оттеглят в покрайнините на града. Жители се самоорганизират и създават система за местно самоуправление. Те си назначават Граждански съвет, управляващи и кмет, един от хората, който открито е предизвиквал окупаторите. По думите на организацията Human Rights Watch „различните кланове са поделили между себе си отговорността за нормалната работа на различните обекти в града, такива като банки и правителствени учреждения. Например кланът, отговорен за болницата, бързо организира група от въоръжени хора за защита на болничната територия от възможни нападения. Местните имами призовават населението да уважава законите и реда. Във Фалуджа няма грабежи и разрушения за разлика например от Багдад”. Местните хора много рязко отхвърлят всякакво сътрудничество със САЩ или с американските съюзници в Ирак. През януари 2004 г. генерал-майор Чарлс Суонек, командир на 82-ра въздушнодесантна дивизия, заявява, че градът Фалуджа се намира „на пътя на успеха”. Всъщност градът за ужас на Пол Бремър остава полунезависим, а по улиците му патрулират местни въоръжени формирования. Тъй като недоволството от американската окупация нараства из цялата страна, САЩ решават да накажат Фалуджа за назидание на всички останали. „Ситуацията няма да се подобри, докато ние не изчистим Фалуджа. Жизненоважно е да демонстрираме нашите намерения”, заявява Бремър. На 24 март Първа експедиционна група към Корпуса на морската пехота на САЩ сменя 82-ра въздушнодесантна дивизия във Фалуджа и веднага се постарава да утвърди американското господство над съпротивата на местните жители. Когато силите на командващия морските пехотинци генерал-майор Джеймс Матис завземат Фалуджа, Associated Press съобщава: „Току-що пристигналите морски пехотинци не оставят у никого съмнение, че ще разгромят иракската съпротива. Жителите се намират под впечатлението за демонстрация на сила, но са убедени, че морската пехота няма да успее да се справи с бунтовниците”. Хамиз Хасанави, глава на един от най-старите родове във Фалуджа, казва на кореспондента на Washington Post: „Ако американците искат да избегнат кръвопролития, трябва да останат извън града и да оставят осигуряването на сигурността на местните хора”. Само два дни след пристигането си американците влизат в многочасови сблъсъци с жителите на Фалуджа, започват внезапни обиски на домовете и немотивирани арести. „Ако в някой от домовете има повече от двама мъже, единият непременно се арестува. Тези морски пехотинци ни унищожават”, разказва Халед Джамаили, жител на града. На 27 март морската пехота прави съобщение, че те „водят настъпателни операции, за да създадат стабилна и безопасна окръжаваща среда за населението”. По-нататък съобщението завършва така: „Някои са решили да се борят. С това те избират своята съдба, те ще бъдат атакувани и унищожени”. Американските военни затварят основните входове в града с танкове и бронетранспортьори и оборудват стрелкови клетки по протежение на пътищата. Американците обикалят града с високоговорители и предупреждават жителите, че домовете им ще се превърнат в бойно поле, ако терористите не напуснат града. В същото време във Фалуджа се появяват все повече графити с подобно съдържание: „Да живее иракската съпротива!”. „Всички ние страдаме от това, което правят с нас американците, но нашият порив за съпротива не намалява”, казва Саади Хамади, 24-годишен, завършил арабистика в Багдад. На 30 март 2004 г. бригадният генерал Марк Кимит съобщава на кореспондентите, че морските пехотинци са доволни от това как вървят делата във Фалуджа и ще продължат опитите да създават среда на сигурност в тази размирна провинция на Ирак. Но истината е, че американците са разровили едно гнездо на оси, в което ще се окаже Скот Хелвенстън заедно още трима наемници от Blackwater.
Джери Зовко е американец от хърватски произход. Той е рейнджър, независимо мислещ и амбициозен човек. Служи в Югославия по време на гражданската война, а после минава специална подготовка и се присъединява към елитното подразделение на „зелените барети”. Неговата майка Даника Зовко си спомня, че веднъж Джери й казал: „Знаеш ли, мамо, да бъдеш рейнджър е просто, това е само физически труд. Но когато си на служба в силите за специално предназначение – там вече трябва да се мисли”. През 1998 г. Зовко влиза в света на частните военни структури, по онова време почти неизвестни за широката публика. Той е нает от DynCorp и изпратен в Катар, където работи в посолството на САЩ, изучавайки арабски език. Това е началото на неговата кариера, той много пътешества, служи на различни места, включително и в ОАЕ. Когато майка му го пита какво работи по тези екзотични места, той винаги казва, че работи в посолствата и по-конкретно в кухнята. „Сега разбирам, че в кухня той никога не е работил”, споделя Даника Зовко. Джери заминава за Ирак с Blackwater заедно със своя голям приятел от Хаваите Уесли Баталона. В утрото на 30 март Зовко и Баталона се присъединяват към още един наемник на Blackwater, 38-годишния Майк Тиг от Тенеси. Тиг преди това е служил в 160-и авиационен полк за специални операции на САЩ – Night Stalkers. Приятелите му го наричат Ледения човек. Той прослужва 12 години, пребивавайки в Панама и Гренада. Последната му награда е „Бронзова звезда” за службата му в Афганистан след събитията от 11 септември. „Той не беше войник, а войн”, казва негов приятел пред TIME. Точно същия ден Тиг изпраща мейл на свой приятел, в който му казва, че много му харесва в Ирак, особено шестцифрената му заплата. Четвъртият човек от тази група Зовко и Баталона никога не са виждали, това е бившият морски тюлен Скот Хелвенстън. Задачата на четиримата е да съпроводят няколко камиона, които трябва да натоварят близо до Фалуджа някакво кухненско оборудване и после да го превозят до военната база. Това е една от първите задачи, които трябва да се изпълнят в рамките на контракта на Blackwater по обезпечаване на сигурността на превозващите храна военни колони на ESS (Eurest Support Services, компанията, осигуряваща храненето на американската армия в Ирак). Преди да тръгнат за изпълнение на задачата, Баталона изразява забележка пред един свой приятел, че групата им никога не е работила заедно до сега. Освен това четиримата се отправят на път без още двама наемници, които им се полагат съгласно инструкциите. Те остават на разположение на Blackwater за изпълнение на някакви писарски задачи. А колкото до машините, то вместо бронирани военни машини, те получават съвсем обикновени джипове, към които допълнително е поставен метален лист отзад. По този начин Скот Хелвенстън на 30 март 2004 г., буквално в своя първи работен ден в Ирак, се оказва зад волана на червено Mitsubishi Pajero, което трябва да търкаля по мрачната безлюдна пустиня на Западен Ирак. До него седи Тиг. Двамата се виждат за първи път предния ден, което не е най-добрият вариант за хора, на които им предстои да действат в един от най-опасните райони на света. Веднага след червеното Pajero се движи същото, само че черно. Шофира го необичайният Джери Зовко. До него е най-старият член от тази група, 48-годишният Уесли Баталона. Задачата на днешния ден няма нищо общо с Пол Бремър или с осигуряването на някаква дипломатическа безопасност. Фактически тези четирима, добре тренирани бойци, рискуват живота си заради лъжици, вилици, черпаци, казани и тигани. Но хората, получаващи 600 долара на ден, не са склонни да натрапват собствените си разсъждения или да задават въпроси по общото положение на нещата. На тях им плащат, за да изпълняват задачи и да охраняват обекта, който им е поръчан. Пък бил той и кухненски тигани. От днешна гледна точка могат да се намерят много причини, поради които тези четирима наемници не е трябвало да бъдат пращани за изпълнение на тази задача. Първо, на тях не им достигат двама души. ЦРУ и Държавният департамент уверяват, че те никога не биха изпратили на такова пътуване из вражеска територия четирима човека, по правило трябва да са минимум шестима. Отсъстващият в автомобилите тогава трети човек би трябвало да разполага с лека картечница SAW със 180-градусов сектор на обстрела, способна да порази всеки нападател и тези, идващи откъм тила. „Назначиха ме за шофьор на автомобила, затова съм напълно зависим от своите приятели, които трябва да осигурят плътност на огъня при нужда”, пише Хелвенстън в мейл до бившата си съпруга няколко дни преди операцията. Отсъствието на трети човек в машините предполага поне автомобилите да са бронирани, а не просто обикновени джипове, широко използвани от наемниците и дори получили прозвището „магнити за куршуми”. Освен това необходимо е било охранителите по-отрано да се запознаят с оценката за ситуацията, направена от разузнаването, и да преценят степента на опасност в различните участъци на пътя, който им предстои да преминат. В случая подготовката е била прибързана. Според някои данни Хелвенстън дори не е разполагал с точна карта на пътя в опасния район, по който е трябвало да пътува. Те, разбира се, са можели да откажат изпълнението на задачата, тъй като не са войници от регулярната армия и не ги заплашва военен съд за неподчинение на заповед, но така рискуват да загубят работата си при отказ, и са поели изпълнението на ангажимента. И така, четиримата тръгват навътре в пустинята, приближавайки се до Фалуджа, града, който е известно, че е изключително опасен, и без допълнителни разузнавателни сведения. Морските пехотинци провеждат в града сериозна операция по насилие и никой здравомислещ не би изпратил там група от четирима слабовъоръжени американци. Ръководството на Blackwater прекрасно разбира това и дори в собствения си договор с ESS признава, че: „Съществуващата заплаха в Ирак се потвърждава от нападения на обекти във Фалуджа, Рамади, Ал Таджи, Ал Хила. Във всички тези райони във всяко транспортно средство трябва да има не по малко от трима охранители. Текущата заплаха е достигнала връхна точка и се очаква да се задържи на тези нива и в бъдеще. Затова, за да се обезпечат тактическата устойчивост и способността за изпълнение на поставените задачи, всяка охранителна група трябва да се състои минимум от шестима души”. В дните непосредствено преди пътуването на четиримата ситуацията във Фалуджа постепенно излиза извън контрол. Американските войници в града непрекъснато попадат в засади, загиват мирни жители и вървят слухове, че Фалуджа се превръща в истински град на съпротивата. Ден преди пътуването на Хелвенстън, Зовко, Баталона и Тиг към Фалуджа една от машините на морските пехотинци там попада на самоделно взривно устройство. След което иракски бунтовници атакуват автомобила, откривайки огън от АК-47. В резултат един американец е убит, а двама са ранени. Точно на 30 март американците затварят основния път от Фалуджа към Багдад. За последните 11 дни в разни точки на града са загинали общо 11 морски пехотинци. По волята на съдбата или пък заради отсъствието на добра карта групата на Хелвенстън се загубва. Известно време двата джипа карат на случаен принцип из Сунитския триъгълник, докато накрая за щастие се натъкват на американските военни. Те стигат до базата на морските пехотинци, която скоро е получила наименованието Camp Fallujah, и се договарят да пренощуват там, преди на следващия ден да продължат задачата си. Добре известно е, че много от войниците в американската армия изпитват неприязън към наемниците от частния сектор, най-малкото защото един наемник получава за един ден толкова, колкото обикновеният войник за цяла седмица. Така че не е учудващо, че момчетата от Blackwater не са приети като почетни гости в базата. Но те остават там и дори вечерят заедно с войниците. Един от офицерите с явно недоволство нарича групата на Хелвенстън „каубои” и казва, че хората от Blackwater са отказали да съобщят на командването на базата къде и защо отиват и какъв е характерът на тяхната задача. Според данните, получени в хода на разследването за Конгреса през 2007 г. от сътрудниците на KBR, Inc. (американска инженерно-строителна и сервизна компания, доставчик на армията на САЩ), намиращи се по това време в базата Camp Fallujah, „хората на Blackwater са изглеждали дезорганизирани и не са си давали сметка за потенциалния риск, свързан с пътуването до Фалуджа”. Един от служителите на KBR твърди, че усещането му за тези наемници е било такова, сякаш задачата им е била организирана прекалено бързо и те не са били предварително подготвени за нея. При разследването за Конгреса от KBR също така заявяват, че: „Те многократно предупреждават момчетата от Blackwater, че не трябва да минават директно през Фалуджа, защото там могат да попаднат на засада. След поредното предупреждение един от наемниците обещава, че няма да минат през града. Но след това допълва, че ще се разберат за всичко на място. Сякаш ги бяха заставили да отидат в града, и то колкото се може по-бързо да го направят”. На следващата сутрин, преди да тръгнат на път, Хелвенстън позвънява на своята майка. Тя по-късно ще каже, че в онзи момент вече се е чувствала зле, че синът й се намира на толкова опасно място. В дома на Хелвенстън в Лийсбърг, щата Флорида, е дълбока нощ, затова Скот се записва на телефонния секретар: „Мамо, всичко е наред. Моля те, не се притеснявай! Скоро ще се върна у дома и ще се погрижа за теб”. След няколко минути Скот Хелвенстън вече е зад волана на Pajero и се движи по шосе №10 към мястото, което е най-опасното в света за четирима леко въоръжени американци, приличащи с тъмните си очила на агенти на ЦРУ. Часът е около 10:30, „градът на джамиите” Фалуджа вече се е събудил и ги очаква.
Главната улица на Фалуджа представлява асфалтирана улица, претъпкана с хора, по продължението на която са разположени много ресторанти, кафеджийници, заведения с наргилета. Малко преди наемниците на Blackwater да влязат в града, неголяма група от хора с маски на лицата взривява нещо. Това разчиства улиците и затваря заведенията. Така че в момента, в който колоната на наемниците се оказва в града, тя се вижда като на длан. Много е вероятно всичко да е било предварително планирано. Във видео на иракската група за съпротива бунтовниците казват, че са били предупредени за придвижването на колоната на Blackwater, в която по тяхно убеждение има агенти на ЦРУ. „Дойде верен муджахидин, разузнавач от Армията на ислямския джихад, който съобщи на нашия командир, че през Фалуджа по направление към Ел Хабания ще премине група от сътрудници на ЦРУ. Те няма да имат охрана и ще бъдат облечени в граждански дрехи, за да избегнат вниманието на муджахидините. Тъй като знаят, че всеки американски военен, който мине през Фалуджа, ще бъде убит”, разказва във видеото един бунтовник с маска. По-късно от Blackwater ще кажат, че техните четирима охранители са заведени в града от хора, сътрудници на иракската полиция, организирана във Фалуджа от самите американци. Високопоставен представител на американското разузнаване, „имащ непосредствен достъп към тези сведения”, по-късно разказва, че за придвижването на колоната на Blackwater е разбрал благодарение на утечка от „зелената зона”. Само че тезата за съпричастността на иракската полиция към случилото се е опровергана от данните от разследването на инцидента, проведено от временната администрация.
Зовко и Баталона, които са в Ирак по-отдавна в сравнение с Хелвенстън, водят колоната във Фалуджа. След тях се движат три камиона, в които на другия край на Фалуджа трябва да бъде натоварено кухненското оборудване. След тях се движат Хелвенстън и Тиг в червеното Pajero. Скоро след навлизането в по-оживеното пространство на града колоната забавя движението си и почти спира. Вдясно са лавки и пазари, отляво е открито пространство. По думите на свидетели, когато машините спират, към водещия джип се приближава група от четири-пет момченца, които се опитват да започнат разговор с охранителите от Blackwater. Докато Хелвенстън и Тиг изобщо могат да разберат какво се случва, по улиците на Фалуджа се разнася добре познатият звук на автоматични откоси. Куршумите преминават през ламарините на червеното Pajero като нож през масло. Случва се най-лошото, което може да се случи с един спецназ – осъзнаването, че се намираш в капан. Никой никога няма да узнае какво е видял Скот Хелвенстън в последните мигове от своя живот, но няма съмнение, че е било адски страшно. Възможно е даже да е имал време да разбере, че смъртта му ще бъде ужасна. Още докато той лежи смъртно ранен и кръвта му изтича, на капака на джипа скачат няколко човека, които разбиват предното стъкло с автомати и вбиват крака в купето. До Хелвенстън лежи Тиг, куршумът е попаднал в шията му. Въздухът се изпълва с крясъци „Аллах Акбар!”. Атакуващите много бързо обкръжават колоната. И моментално към клането се присъединяват още млади хора, до този момент стоящи в местното барбекю. По думите на очевидци при нападението оцелява един охранител, ранен в гърдите. Когато тълпата го изважда от автомобила, той моли за пощада. „Хората го убиха, замервайки го с камъни и скачайки по неговото тяло. Отрязаха му ръката, крака и главата, като през цялото време се радваха и се смееха”, разказва очевидец. След като е разстрелян джипът на Хелвенстън, Джери Зовко и Уесли Баталона разбират, че са попаднали в засада. Баталона дава газ, обръща през средата на улицата и се опитва или да спаси останалите, или да избяга. По думите на един от бившите оперативни служители в частна военна компания Blackwater учи своите наемници: „Да не помагат на другите, ако в засадата е ударен единият автомобил. Трябва възможно най-бързо да напуснеш мястото на произшествието. Като основната цел е да спасиш сам себе си!”. Но на практика с джип, който не е брониран, и само с един стрелец Зовко и Баталона могат да считат себе си за покойници. Само след няколко секунди тяхната машина се оказва под ужасяващ огън и се врязва в друг автомобил. Главата на Зовко става на парчета, а хавайската риза на Баталона се превръща на решето от куршумите. Не много далеч по пътя тълпата разнася на късове джипа на Хелвенстън. Оръжието им е взето от иракчаните. Някой докарва бензин и залива остатъците от автомобила и телата. Всичко пламва. Тълпата от хора вече е около 300 човека, а хората, извършили нападението и убийствата, тихо се разтварят по улиците на Фалуджа. Обгорелите трупове са допълнително разпилени на парчета. Някакъв млад човек методично удря една глава, докато тя се отдели от тялото. Идват и журналисти, а пред камерите жител държи плакат, на който е нарисуват череп с кости и на който пише: „Фалуджа – гробище за американци!”. Скандира се: „За исляма ние ще дадем нашата кръв и нашата душа!”. Гаврата с телата продължава още дълго, те биват влачени, окачвани на моста над Ефрат, рязани на парчета и отново палени. Накрая останките са сложени в каруца, дърпана от магаре, и така са откарани тържествено по улиците на Фалуджа до сградата на местната власт. Придружаващите процесията скандират: „Защо, Буш, ти дойде в Ирак?”. Те не знаят, че са убили не американски военнослужещи, а наемници. Но не искат и да знаят. За тях всички американци са едно и също – нежелани окупатори. Това се случва единайсет месеца след като Буш обявява край на активната фаза на войната. Светкавична реакция от морските пехотинци във Фалуджа няма, може би, защото на следващия ден петима техни другари загиват от мина, заложена отстрани на пътя. А може би, защото Blackwater не представляват регулярните Въоръжени сили на САЩ. Неразбираемо е защо, след като около Фалуджа са разположени 4000 морски пехотинци, изгорелите тела на американците висят няколко часа на моста без никакво действие от страна на американската армия. Въпреки че при горенето на автомобилите се издига гъст дим, не идва нито пожарна, нито бърза помощ, нито някаква служба за сигурност, не излитат и вертолети Black Hawk. Напротив, улиците на града са оставени в ръцете на зверски ликуващата тълпа, която влачи труповете и се гаври с тях доста дълго време. Американският бригаден генерал Марк Кимит казва, че Фалуджа е един от малкото градове в Ирак, които не разбират какво се случва в страната: „По времето, когато във Фалуджа се случва този инцидент, във всички останали части на Ирак ние откриваме училища. Откриваме болници. Увеличаваме производството на електричество. Расте добивът на нефт”. Според бригадния генерал хората, извършили това зверство, и тези, които го подкрепят, са крайно незначително малцинство. „Огромното мнозинство жители на страната са ни благодарни, че сме ги освободили, това са 95- 98% от населението на Ирак”, казва Марк Кимит. След като отначало САЩ неглижират значението на убийството на наемниците, скоро Белият дом и Пол Бремър разбират, че дългото публично издевателство над хората на Blackwater е много сериозен удар в пропагандната война в полза на бързо разширяващия се в Ирак антиамериканизъм. Затова всички започват да говорят за подобаващ отговор. А Буш дава зелена светлина за мощен удар. И докато командирите подготвят американската войска за настъпление, акциите на Blackwater във Вашингтон скачат невъобразимо, ръководството на компанията се движи свободно по коридорите на властта, а наемниците на Ерик Принс се готвят да се окажат в центъра на „съпротивата срещу тероризма”. За Blackwater започва да се говори като за „тихия” партньор на правителството във войната с тероризма.
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the World’s Most Powerful Mercenary Army Превод и адаптация: Калина Андролова