Какво ми разказаха две йезидски жени, които са били секс робини на територията на „Ислямска държава“, а в момента са в бежански лагер в Ирак.
Мунира ми разказва, че по-младите момичета са по-скъпи и се пазят за емирите.
„Отвлякоха мен и сестра ми, която е на 13 години, откараха ни в района на Ал Баадж. Бяхме в стая с още 50 момичета. Пристигнахме през нощта, а на следващия ден бяхме избирани от бойците“
– споделя 16-годишното йезидско момиче. Тя е бягала с по-големия си брат, който е на 22 г., както и с по-малките си братя, на 8 г. и на 10 г., докато в един момент бойци на „Ислямска държава“ не ги залавят. Качват Мунира в отделен камион заедно с по-малката й сестра. Майка им избягала към планината Синджар с по-малките й братя и сестри. Мунира се превръща в робиня на „халифата“ за цели два месеца и двайсет дни. Срещнах се с нея и други две момичета, чак след като те са успели да избягат от плен. Макар да е била зверски пребита в началото на плена, тя не е била изнасилена веднага. Мунира прекарва три седмици в затвора Бадош, северозападно от Мосул. Изпращат я там за „сигурност“ с още около сто жени, след което е върната в „щабовете“ на „Ислямска дръжава“ в Мосул. Мунира е продадена на висш боец на име Абу Мохаммед, заедно с нейната сестра и приятелката й Сана, също на 15 години.
„Той ме изнасилваше и искаше да се омъжвам за него, също така насилваше и сестра ми, която тогава беше на 13. Чувах как тя крещеше, но не можех да направя нищо, затова просто и аз крещях заедно с нея.“
Абу Мохаммед, казва тя, бил възрастен мъж над 60 г. Той я отвел в неговия дом за около месец, но в същото време я „поделял“ и с други възрастни мъже, които също я малтретирали. С много усилие момичето се мъчи да опише колко е било трудно да ги отблъсне и да се бори с тях. Разказва, че я връзвали по време на изнасилванията. След като сестра й отново е продадена, Мунира и приятелката й Сана си обещават да бягат при първа възможност. Един ден остават за малко сами, буквално за време колкото една молитва. Тогава те скачат от балкона на втория етаж и бягат към реката, която Сана е виждала от прозореца на стаята. Отначало планът им е да се удавят, но се изплашват, когато стигат до брега.
„Приятелката ми не можеше да го направи, а аз не можех да я оставя сама“
– добавя Мунира. Но скоро те са открити и върнати обратно. Този път са напъхани в подземно пространство, заедно с още шестнайсет момичета и жени, в друга област на Мосул. Няколко млади бойци започват да ги бият жестоко пред другите пленници като предупреждение какво се случва с жени, които опитват да избягат. Гласът на Мунира трепери:
„Биеха ме навсякъде. Не можех да дишам, започнах да кашлям кръв. Те ми казаха, че ще умра.“
Пребита до безсъзнание, тя не си спомня как е припаднала, но се събужда в болница, където остава два дни. Слагат й венозно лекарства, упояват я, след което я връщат обратно в подземната сграда. По-късно я отвеждат между Ракка и Мосул, където Мунира заедно със Сана отново са продадени на някакъв мъж, който според нея бил на около 35 г. Момичетата са приятелки и отказват да се разделят. Когато не са заедно, те крещят в един глас, колкото се може по-силно. Така онези се принуждават да ги събират. Амеена Саид Хасан е бивша депутатка, която е помогнала за освобождаването на Мунира през ноември 2014 г. и е издействала спасяването на повече от сто други момичета. В Лондон тя лобира за политическа подкрепа за хилядите жени в плен. Цената на свободата се е повишила значително. Кюрдските сили в Сирия плащат откупи за спасяването на момичета от „Ислямска държава“. Изобщо бягството от т.нар. „Ислямска държава“ е възможно благодарение на голяма мрежа от контрабандисти и семейства, които се излагат на риск с цел да спечелят пари. Шофьорите на таксита са в сърцето на операцията, но техните редици постепенно оредяват. Ахмед Кудида, йезидски активист, разказва, че тъй като войната се проточва и условията стават все по-строги, много семейства, които държат пленници, ги продават обратно на семействата им.
„Вече от близо година бойците се движат наоколо. Не е лесно в „Ислямска държава“ да печелиш пари, затова много семейства продават дъщерите ни обратно на самите нас.“
Например таксиметровият шофьор, участвал в спасяването на Мунира, е бил убит, обяснява Амеена Саид Хасан. Контролно-пропускателните пунктове и проверки причиняват големи проблеми. Йезидските момичета не се броят в никое от преброяванията на „Ислямска държава“ и нямат никакви лични карти. Има шокиращи наказания за шофьорите, които са хванати, че помагат за такова бягство, например режат им ръцете. Това прави цената на спасяването на тези момичета много по-висока.
„Мунира и нейната приятелка ни струваха около 3 000 долара, но става все по-скъпо
– казва Саид Хасан. –
В момента таксиметровите шофьори искат повече пари. Точно както семействата, които държат момичетата.“
Кудида обяснява, че семейството на Ноор, 21-годишна, която е била освободена преди няколко месеца, дължи големи суми за освобождаването й. Ноор е объркана. Тя няма пари и повечето от близките й са мъртви. Облечена изцяло в черно, бледа и много слаба, Ноор е една от оцелелите в Коджо, където се случва едно от най-кървавите кланета, извършвани от „Ислямска държава“. В началото на август миналата година, в продължение на 11 дълги дни са отнети животите на осемстотин души. Ноор е гледала заедно със сестрите си как нейният баща и шестимата й братя, между 13 и 24 години, са екзекутирани след отказ да приемат исляма. Ноор е отведена, както и Мунира, към „централата“ на „Ислямска държава“ в Мосул, която изглежда се помещава в кампуса на университета (според докладванията на Ноор и др. източници). Още докато пътува до там Ноор е малтретирана от един от пазачите в двуетажните автобуси на „Ислямска държава“, които превозват отвлечените. Тя описва истеричните сцени в автобусите след кланетата.
„Един от бойците ме блъсна и се опита да ми свали дрехите пред всички в автобуса. Аз му изкрещях, другите момичета също започнаха да му крещят и тогава автобусът спря. Той се приближи и опря оръжие в главата ми като ми каза „ако изкрещиш още веднъж, ще те изнасиля точно тук“. Така замълчах. Но след малко той се върна и въпреки това ме нападна, накара ме да му правя разни неща пред всички останали.“
Ноор описва какво са споделили бойците на „Ислямска държава“ в социалните мрежи под израза „пазарен ден“:
„Около 120 бойци влязоха през вратата, всички бяхме допряни с лице към стената. Всеки си избираше по едно момиче и го принуждаваше да тръгне с него. Всички крещяхме с писъци, хапехме ги, наричахме ги с разни имена.“
„Пълен мъж с голяма брада“ се опитал да я купи, но тя отказала, като се помолила на друг боец да я купи. Този човек, Салман, изглежда е бил командир на клетките, тъй като той купил 3 момичета и ги държал в голяма къща, в която са се подвизавали той и още 6 по-млади бойци.
„Салман свали всичките ми дрехи и ми завърза китките и глезените. Държеше ме сама в стаята, в другите стаи имаше други момичета. Аз треперех от студ, а той беше включил климатика. Предупреди ме, че ако се опитам да избягам, ще позволи на всичките си хора да правят каквото искат с мен.“
Каза ми: „Знаеш каква ти е съдбата!“. Салман не й дава храна, оставя я гладна през целия ден, слага мед върху пръстите на краката си и я кара да изсмуква всеки един поотделно.
„По-добре да бях отишла с дебелия мъж. Салман беше ужасен, много жесток и расист. Третираше ме като животно.“
В една от нощите, в която не е вързана, тя се опитва да се самоубие като скача от прозореца. Един от пазачите обаче я открива в двора, където е паднала. Салман спазва заканата си и Ноор е изнасилена от неговите бойци. „Показва ми белези от цигарени изгаряния след 11-часова поредица от изнасилвания.
След това останах в стаята за два дни. Не успявах да се грижа за себе си, не можех да си облека и дрехите. Кървях доста. Салман спря да идва да ме вижда.“
След груповото изнасилване, тя е продадена надолу по редиците в мрежата. Продадена е още около 15 пъти като всеки път цената й пада. Най-накрая е продадена на един шофьор на автобус. Тоя я оставя за малко сама в автобуса и тогава тя тръгва към реката. Скрива се в един двор, близо до реката, някакъв мъж я открива и обещава да й помогне.
„Останах с това семейство две седмици и успях да се възстановя. Всички бяха много мили. Лежах в леглото им и ми дадоха да обличам дрехите на дъщерите им. Те имаха много дъщери и живееха в оживен жилищен блок.“
Ноор е много тиха, защото „целият блок е заобиколен от бойци на „Ислямска държава““. Нейните спасители й дават личната карта на една от своите дъщери. Така тя пътува през нощта към пустините на Мосул и под порой от въздушни удари се прехвърля в друг автомобил, който я отвежда в покрайнините на Киркук. В момента Ноор и Мунира живеят в бежански лагер в Дахук, Ирак, заедно с някои от милионите иракчани, преселени там заради насилието на „Ислямска държава“, както и със стотици хиляди хора, които бягат от Сирия. Като жертви на многократно сексуално насилие, двете момичета все още са уязвими. Няма никаква агенция, която да работи с тях; няма специалист, който да им помага. Ноор казва:
„Няма живот. Не съм имала консултации с никого, но имам нужда от храна. Живеенето в бежанските лагери не е много по-различно от това при „Ислямска държава“. Нямам идея кога ще ми дадат да ям. Не се чувствам защитена. Не се чувствам удобно.“
Превод: Юлия Владимирова