Кавказ, митичната земя, в която според древните елини е бил окован Прометей, е била арена на сблъсъците между различни империи през вековете. Византийци, османци, персийци, руснаци, араби, монголи и други са се борили за контрол над този важен регион. Кавказ е невралгичен пункт и тези, които искат да доминират в Предна Азия и Източна Европа винаги са му придавали особено значение. От ХІX в. до 1991 г. всички страни и народи на региона са под руска доминация, но с разпадането на СССР това се променя. Днес геополитическите влияния и амбиции в този регион са толкова различни, колкото е и етнически пъстро населението живеещо там.
През 90-те изглеждаше, че Русия може да загуби части от своята територия заради сепаратистките движения в Чечения и Дагестан, но това не се случи . В два кървави конфликта, които ще останат известни в историята като Първа и Втора чеченска война, Русия победи ислямските сепаратисти и закрепи суверенитета си над Северен Кавказ. Днес в Грозни управлява Рамзан Кадиров, който демонстрира лоялност към Кремъл и ситуацията е спокойна . Съвсем друга обаче е ситуацията в Южен Кавказ, който е разделен между три независими и две непризнати държавни формирования. Армения, Грузия и Азербайджан не са обект само на руската дипломация и влияние, но стават все по-важни и желани от Турция, Иран и САЩ.
Проблемите на Грузия с Абхазия и Южна Осетия се коренят назад във вековете, но излизат на преден план почти веднага след създаването на модерната грузинска държава. През 1992-1993 г. се разрява Грузинско-абхазската война. Този кървав конфликт определя загубата на Абхазия за Грузия де факто, макар и новата република да не е призната . Още преди това се разразява и конфликтът между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах . В епохата на Перестройката мнозинството от жителите на Нагорни Карабах се възползват от възможността за национално самоопределение и изразяват желанието си да се присъединят към Армения. От своя страна Азербайджан не приема отделянето на този регион, но след арменската победа във войната подписва примирие през 1994 г.
Войните в Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах формират съвременната ситуация и баланс на силите в Южен Кавказ. Заради руската подкрепа за Абхазия и Южна Осетия грузинският президент Едуард Шеварнандзе започва политика на сближаване с НАТО и ЕС. Тази политика е продължена от неговият наследник Михаил Саакашвили, който задълбочава процеса. Грузинският президент създава дълготрайни дипломатически и икономически връзки със САЩ и Западна Европа. С подкрепата на САЩ Саакашвили започва модернизационна програма в грузинската армия, чиято цел е да я направи боеспособна. Военният бюджет е увеличен многократно, а в страната пристигат десетки американски технически специалисти и военни съветници, за да съблюдават и помагат в процеса на грузинската усилена милитаризация . Усилията за сближаване със Запада са толкова успешни, че през април 2008 г. на среща на страните-членки на НАТО Джордж Буш предлага да се състави план за действията по приемането на Грузия в Алианса. Този план е отхвърлен от представителите на Германия и Франция, според които това би било „ненужно предизвикателство към Русия” . Все пак САЩ продължават да подкрепят правителството на Саакашвили и да му предоставят военно-техническа подкрепа и съветници за модернизацията на грузинските въоръжени сили. През юни се провежда и голямо военно учение на грузинска територия с участието на войници от САЩ и Азербайджан. Кулминацията на анти-руската политика на Грузия е през август 2008 година, когато грузински военни части завземат граничните пунктове с Осетия и Абхазия, а артилерията им започва обстрел по различни обекти от цивилен и военен характер . Следва петдневна война между Русия и Грузия, в която Москва печели и гарантира независимостта на Южна Осетия и Абхазия, въпреки че двете страни не са международно признати.
От 2008 г. до днес курсът на грузинската политика не се е променил. През 2014 г., с оглед на събитията в Украйна, Грузия подписа споразумение за асоцииране с ЕС, а през 2015 г. в страната беше открит тренировъчен център на НАТО . Тбилиси не крие, че една от дългосрочните цели на грузинската външна политика е членството в НАТО и ЕС. Освен това, след Руско-грузинската война има и едно сближаване с Турция, което грузинците виждат като предпоставка за интегриране в НАТО.
За разлика от Грузия, арменската политика гонеше сближаване с Москва и неотдавна се присъедини към Евразийския съюз. От своя страна Азербайджан се опитва да лавира, но сякаш по-скоро върви по стъпките на Грузия и търси военнополитическа подкрепа от Турция и НАТО . В това отношение една от най-силните карти на Баку са огромните запаси от нефт и природен газ, които бяха разработени с помощта на западни компании. Днес Азербайджан изнася значителни количества природен газ за Турция, а Турция е най-големият вносител на различни стоки в кавказката страна. Всяка година 35 милиона метрични тона нефт се изнасят от Азербайджан за турското пристанище Джейхан. През декември 2010 г. азербайджанският парламент ратифицира споразумение за стратегическо партньорство и взаимопомощ с Турция . За стратегическите отношения между двете страни спомагат и близкият език и култура, като бившият азербайджански президент Гайдар Алиев нарича азерите и турците „една нация в две държави”.
Тъй като проблемният въпрос за Нагорни Карабах не е приключил, Баку и Ереван търсят подкрепа от съюзниците си – Русия и Турция. Това неминуемо създава предпоставки за конфронтация между Анкара и Москва, чиито отношения и без това са на много ниско ниво заради конфликта в Сирия. Според експерти от Стратфор, важна проекция върху бъдещата геополитическа ситуация в Кавказ има и демографията. Смята се, че арменското население ще намалее с 9,6% (от 3 милиона на 2,7 милиона души), докато това на Азербайджан ще нарасне от 9,8 милиона на 11 милиона души . Ако демографията ще оказва влияние на геополитиката в региона, то трябва да отбележим, че до двадесет години Турция и Иран ще имат около 90 милиона население. Тъй като Анкара се позиционира като един от лидерите на мюсюлманския свят, увеличаването на мюсюлманското и тюрко-говорящо население в Кавказ неминуемо ще засили опциите пред турската „мека сила”.
Най-ключово ще бъде евентуалното развитие по въпроса за Нагорни Карабах. В това отношение Баку не крие, че смята един ден да възстанови суверенитета си над тази област, което няма как да се случи освен чрез една азербайджанско-арменска война . За целта Баку е сключил повече от 100 военни протокола с Турция, чиято основна идея е да повишат боеспособността на азерските военни, както и постепенно да се модернизира морално и технически остарялата съветска техника . В този смисъл не е изненада, че спецчастите на Азербайджан се обучават от турски инструктури и американски морски пехотинци. Впрочем, подкрепата на американски инструктори е в пряко нарушение на Акта за подкрепа на Русия и постсъветското пространство, който е ратифициран от Конгреса през 1992 г.
С военнополитическото сближаване между Турция, Азербайджан, Грузия и САЩ се оформя една анти-руска ос, която от гледна точка на геостратегията може да прекъсне преките връзки между Русия и Иран, както и да заплаши териториалната цялост на Русия и по-точно суверенитета й над Северен Кавказ . От друга страна Русия успешно затвърди присъствието си в региона, а Армения и Иран се превърнаха в ключови партньори на Москва. За да контрира азербайджанските и грузинските аспирации, зад които прозират интересите на Анкара и Вашингтон, Москва влиза във все по-голямо сътрудничество с Армения, което включва и сферата на сигурността и отбраната. През 2013 г. командирът на 102-ра военна база, която е част от Транскавказките войски на Русия, Андрей Ружински каза следното:
„Ако Азербайджан реши да възстанови юрисдикцията си над Нагорни Карабах чрез сила, то военните сили на нашата база може да се присъединят в конфликта, в съзвучие с ангажиментите, които Руската Федерация има в рамките на Договора за колективна сигурност.”
В замяна на военнотехническа поддръжка, Армения удължи договора за използването от руснаците на 102-ра база в Гюмри, като понастоящем срокът е до 2044 г . През 2015 г., за да покаже съюзническа солидарност и да успокои Армения във връзка с инциденти, случили се между арменски и азербайджански войници, Русия подсили силите си в Армения с шест щурмови хеликоптера Ми-24 и допълнително наземен персонал. Най-новото постъпление от гледна точка на конфликта в Нагорни Карабах и въобще в Кавказ, е подписването на Договор за съвместна система за въздушна отбрана в Кавказ. Този договор бе подписан на 23 декември 2015 г. след като Ереван директно заяви на Кремъл, че примирието с Азербайджан практически не важи.
Към 2016 година влошаването на отношенията между Русия и Турция се отразява и на Кавказкия геополитически театър. Едва ли правителството в Баку би се конфронтирало толкова остро с Армения и би лавирало така умело с Русия, ако не беше турската подкрепа и насърчаване . Една политика на икономическо, културно и военнополитическо настъпление в Кавказ е напълно в съзвучие с нескритите имперски амбиции на Ердоган и Давутоглу, за които Кавказ е „задният двор на Османската империя и един от най-важните региони за съвременна Турция”, както самият Давутоглу казва . Анкара не би могла да изпълни амбицията си да се превърне в основен транзитен коридор за енергийните ресурси, които Европа ще консумира, без да затвърди влиянието си в Азербайджан. Това естествено води Турция до една конфронтация с Русия, която не може да позволи НАТО да се позиционира по южния й фланг, като се настани в Азербайджан и Грузия.