Ернест Пинар започва своята обвинителна реч пред заседанието на VI изправителен съд, като се стреми думите му да бъдат възможно най-близко до закона. На 20 август 1857 г. той обвинява Шарл Бодлер, че накърнява обществения морал със стихосбирката си „Цветя на злото”. Имперският заместник-прокурор Пинар прeдлага съдиите да бъдат снизходителни, тъй като Бодлер бил „измъчен дух” и неравновесна натура. Само месец по-рано Главната дирекция за обществена сигурност е уведомена, че тринайсет поеми в сборника „Цветя на злото” на Шарл Бодлер са израз на „най-възмутителна похотливост”. Вестник „Фигаро” публикува няколко статии срещу Бодлер, в които се говори за „бездна от мръсотии”. Прокуратурата веднага проявява интерес. Така се стига до процес. Шарл Бодлер, един от най-талантливите френски поети, е осъден заради проявения в неговите поеми „срамен и обиден за целомъдрието реализъм”. Съдът нарежда шест от поемите в „Цветя на злото” да бъдат премахнати. Освен това осъжда Бодлер на глоба от 300 франка. Това създава изключителен интерес у публиката да се сдобие с „аморалната” стихосбирка и тълпи от любопитни обсаждат католическата книжарница на ул. „Бюси” 4, за да си купят книгата на Бодлер. Поетът е силно съкрушен. „Вие току-що получихте едно от малкото отличия, които властта може да ви предостави! Осъдиха ви в името на така наречения морал. Стискам ви ръка, поете!” – пише великият Виктор Юго в писмо до Бодлер. Стихосбирката „Цветя на злото” е пусната в продажба на 25 юни 1857 г. И моментално предизвиква истинска моралистка истерия на догматичните съзнания.

Шарл Бодлер се ражда на 9 април 1821 г. По това време неговият баща Жозеф-Франсоа Бодлер е на 62 години, вежлив и сдържан човек, кротък по натура, посещавал някога лекции по философия в Сорбоната, началник на правната служба. След като остава вдовец, Жозеф започва да копнее да се ожени повторно. Хвърля око на изключително младата за него Каролин Дюфаи, която е сираче и живее под опеката на негов близък приятел. Подреденият чиновник Жозеф е обхванат от истински непокорна страст по малката Каролин, 34 години по-млада от него, а тя се съгласява на този брак по чисто материални причини. Каролин предпочита да има свой собствен дом, отколкото да обитава дома на настойника си, в който е съвсем незначителна фигурка сред многолюдното му семейство. Бащата на Шарл Бодлер е добросъвестен и скучен, най-ексцентричното, което може да се каже за него, е, че се опитва да бъде художник, увлича се по живописта, рисува предимно голи женски тела и колекционира картини и скулптури. Това хоби подсказва все пак известен сексуален артистизъм у Жозеф. По-късно Шарл ще напише в писмо до майка си: „Открих при един търговец картина на баща ми, нямах никакви пари, дори за капаро. Баща ми е бил ужасен художник, но тези вехтории имат нравствена стойност”. Когато Жозеф умира, Шарл е едва на шест години. След около година и половина майка му се омъжва отново. Новият опекун на Шарл се казва Жак Опик, на 39 години, военен, командир на батальон и адютант на своя покровител принц Оенлое. Жак мисли изключително за военната си кариера и е доста различен характер от тихия и скучен Жозеф, който е обичал тишината, спокойствието, литературата и изкуството. Опик е добронамерен, но познава един-единствен метод за възпитание на деца – дисциплината. За нежната и мечтателна природа на Шарл това е силно отблъскващо и кавгите не спират. Шарл не желае да бъде „вкарван в строя”. И започва да натрупва недоволство, което много скоро преминава в нещо като гореща омраза. В колежа „Луи льо Гран” в Париж колегите намират Шарл за изтънчен, но вглъбен в себе си, дори мрачен персонаж. Преподавателите му са поразени от силната му страст към поезията, но са силно обезпокоени от неговата недисциплинираност. Жак Опик е повишен в чин генерал. Но все по-трудно се справя с особения характер на доведения си син Шарл. Един ден директорът на колежа известява Опик: „Връщам ви обратно младежа. Той е надарен с доста забележителни качества, но провали всичко със своята недобронамереност, която колежът трябваше многократно да търпи”.

Романтизмът в Англия е към своя заник. Шели, Байрон, Кийтс – вече са умрели. След тях е литературна пустота. За сметка на това романтиците във Франция продължават да са литературният авангард – Шатобриан, Виктор Юго, Сент Бьоф. Теофил Готие създава кръга на „парнасианците”, чиито идеи за „чисто изкуство” привличат Бодлер. Те се стремят към „вечно изкуство”, неопетнено от настроенията на масите. Техният елитаризъм ги изолира от политическата обстановка. Бодлер е впечатлен от една малка книжка, издадена в Кан в ограничен тираж: „За дендизма и за Ж. Брюмел”, чийто автор е Жюл Барби д’Орвил. Шарл особено цени неговите тези в областта на изкуството и личния стил. Изобщо през средата на XIX век във Франция е модерно да водиш разпуснат живот. Дендито се противопоставя на множеството, цени индивидуалността си и е враг на еснафското ежедневие. Младите дендита гордо заявяват: „Нашият живот е шедьовър”. Бодлер се държи точно като денди. Преувеличава вкуса си към лукса, сам измисля своите дрехи, поръчва ги при най-добрите парижки моделиери. Носи черен фрак, бяла риза от фин и скъп плат, червена вратовръзка, цилиндър, бастун с дръжка от слонова кост, ръкавици от коприна и т.н. Елегантен и циничен, Бодлер има и подходящо поведение – денонощно отдаване на сладострастния порок. Ведно с разгула Бодлер тепърва започва да развива поетичния си стил. Може да се каже, че паралелно с това започва едно хаотично търсене на себе си. Приятелите му са поразени от способността на Шарл да изглежда стряскащо различно всеки ден. Той с лекота преобразява физиономията си. Един ден прилича на фин благородник с меланхолично начупена коса, падаща по раменете му, друг път напомня на замислен и съсредоточен монах. Още от малък Шарл показва склонност да изпада в меланхолия и да прави нервни кризи. Натура, вероятно наследена от майка му. Вечно напрегнат и неспокоен, той изпитва антипатия към „разумни” автори като Монтен и Молиер, но е привлечен фанатично от лутащи се, мрачни, измъчени творци като Матюрен и Едгар По. Бодлер е уверен, че всяко щастие е всъщност самозаблуда, освен ако то не идва от Бога. Затова той изпитва доживотна нетърпимост към буржоазното самодоволство, към лицемерието, с което всички се преструват на добродетелни. В търсене на вечната етика той пренебрегва нравите на времето. Възмущава се и шокира другите дори когато не пише. Защото в него има енергия, която не го оставя нито за минута в покой и която силно го напряга.

С встъпването си в пълнолетие Шарл Бодлер наследява значителна сума от наследството на баща си. Може да се каже, че през този период на живота си той е извънредно богат. Обаче успява да пропилее половината от наследството си само за осемнайсет месеца! Алкохол, жени и изкуство, парите буквално изтичат между пръстите му. Младият Шарл се впуска в многобройни „неблагочестиви” занимания – става член на клуба на почитателите на хашиша, пръска пари за скъпи ресторанти, елегантни дрехи и луксозни вещи, често посещава Латинския квартал, място на бедност и разврат, но и на декадентски сбирки. „Във всеки човек има едновременно два стремежа: единият е към Бога, другият към Сатана, единият е към духовността, да се изкачваш по-високо, другият е да се спуснеш надолу.” Бодлер смята, че човекът е именно напрежението между тези две сили. Каквото и да предприема Шарл, в него има нотка на шок и бунт. Той влага в полирането на ноктите си същото старание, каквото влага и в някой сонет. Но колкото повече Бодлер привиква към приятния живот на бохем, толкова по-трудни стават взаимоотношенията му със семейството. Младежът е неконтролируем и арогантен. Генералът обаче все още е на мнение, че „разюзданият” му доведен син може да влезе в правия път. И затова го изпраща на далечно плаване с надеждата, че моряшкият живот и дисциплината по време на дългото пътуване с кораб ще променят нрава му. Така Бодлер потегля за Калкута. По време на пътуването прелъстява красиво чернокожо момиче. Връзката им шокира екипажа. Отсядайки по разни острови в семействата на френски колонисти, Бодлер прекарва нощите си с прислужници или проститутки. Но плаването наистина го променя по своеобразен начин, най-вече като сетива за красотата. През цялото време той усеща дълбоко онова, което отдавна търси – възвишен екстаз от красотата! Пред залезите и изгревите романтичният младеж застава като пред възкачването и слизането на огнено божество. Веднъж, съзерцавайки живота на палубата, Бодлер става свидетел на смущаваща сцена. Моряците се заливат от смях, докато наблюдават как един бедстващ албатрос се опитва да ходи по палубата, но се спъва в крилете си. В съзнанието на младия поет тази сцена се превръща в болезнена алегория. Ролята на поета в този свят е сродна с тази на албатроса, осъден да е велик във височините, но слаб и немощен в ниското, сред гмежта. Величието на поета не може да бъде оценено от тълпата точно както албатросът, царят на висините, буди единствено присмех на палубата. Бодлер запазва до самия си край ненавистта към тълпата, масовия вкус и посредствеността може би, защото добре знае, че именно това осъжда високото изкуство на смърт.

След завръщането си в Париж в края на февруари 1842 г. Бодлер е решен да стане наистина поет, да посвети дните си на писане на стихове. Ето, че среща и жената на живота си, Жан Дювал, „голямата мълчаливка”, тя е едновременно изкусителка и господарка, магьосница, но и вампир, който държи поета в оковите на една болезнена любов. Дювал е актриса в театър „Ла Порт Сент Антоан”. Тя е на 30 години, мулатка, скандална, с „тъжна красота” и „величие вродено”. Макар да е имал и други увлечения, Бодлер много силно е привлечен от Жан и намира тази любов за твърде различна. Мулатката е висока, с малки гърди, широки бедра, ходи с гордо изправена глава – наивна и великолепна. В себе си тя съчетава животинското и царственото. Бодлер е пленен от стойката й, от походката й, добре овладяна и изящна, сякаш котешка, от вродената й аристократичност. От сладострастието, което тя излъчва, от гладката й лъскава кожа. Шарл често подчертава, че любовта на поета представлява идолопоклонничество. Но всъщност истината е, че Бодлер изпитва с Жан плътски наслади, каквито никога досега не е изпитвал. И това го въвлича в любовно-сексуална зависимост. Семейството му, разбира се, не одобрява „тъмната” нискоморална Жан Дювал. Най-малкото защото да живее като метреса е единственото, което Жан умее и което познава. За своята „магьосница” Бодлер похарчва цяло състояние. Наема й апартамент, който да е близо до неговия, купува тапети, скъпи мебели, украшения. Бодлер не би могъл да изтърпи жена, която да е в сянката му 24 часа на ден, нито пък Жан има желание да заживее с мъж като него, отдаден на странни книги. Така че това решение за свободна любовна връзка се харесва и на двамата. С Жан обаче Бодлер трябва да доказва, че може да прощава до безкрайност – да й прощава изневерите, да й прощава, когато го лъже, когато харчи парите му за незначителни неща. В същото време самият Шарл се въвлича непрекъснато в множество мимолетни увлечения с различни жени – проститутки и актриси, съвсем не от висока класа, той не се притеснява от вертепите, лошата хигиена, евтиното бельо и пр. Дювал знае това, но за нея най-важното е да бъде издържана. Тя подминава с безразличие нуждата от сексуално разнообразие у Бодлер. Дювал няма огромни претенции, тя има нужда от алкохол, тютюн, да си почива всеки следобед, да си купува дрехи, да приема гости и когато Бодлер пожелае, да бъде на разположение за удоволствия. През юли 1844 г. майката на Бодлер, изключително притеснена за неравновесния си син, предприема процедура за назначаване на юридически попечител на прахосника. За такъв е назначен Ансел, възможно най-неподкупният нотариус, който има задължението да предоставя на Бодлер определена сума пари във вид на рента, които да покриват разходите му за живот. Съображенията са, че в противен случай Шарл ще доизхарчи окончателно остатъка от наследството на баща си за леки жени и порочни удоволствия. Бодлер е унизен, но безпомощен. „Имам чувството, че ми е нанесена срамна рана и всички я виждат.” Шарл не смее да протестира срещу майка си. И оттук насетне животът му се превръща в мъчително измолване на малки суми от нея. Често й пише писма, съдържащи подобни редове: „Понякога оставам по три дни в леглото било поради липса на бельо, било поради липса на дърва, понякога с дни няма какво да сложа в устата...”.

Освен страстта си към Жан Дювал и жените изобщо Бодлер следва и друга своя опасна страст – тази към хашиша. В компанията на бохеми и литературни дилетанти той търси упойващото въздействие на този „зелен, особено ароматен конфитюр”. Според него хашишът предизвиква „вихрушка в главата”, стига се до най-странни двусмислици и образи. Може да се каже, че елитът на френската бохема е събран на местата, които посещава Бодлер – живописци и графици, писатели и лекари. Места по-скоро за създаване на артистични контакти, отколкото за забавление. Бодлер се запознава с Теофил Готие и Йожен Дьолакроа – и двамата ги възприема като духовни учители, но освен това определя Йожен Дьолакроа за „най-оригиналния художник на всички времена”. Бодлер има интереси в почти всяка област от изкуството. Затова ненаситно посещава изложби, където прекарва дълги часове, старателно водейки си бележки. Той се опитва да открие сходствата между картините, които харесва. Търси кодовете на красотата, с които да обясни защо една картина е сполучлива, а друга не. Стига до извода, че красотата се състои от две части – една вечна, постоянна и една временна. Така и произведенията на изкуството, от една страна, въплъщават вечни, универсални принципи, от друга, изразяват духа на времето си. Една голяма част от творчеството на Бодлер се състои именно от естетическа критика на френските салони. Бодлер фанатично се застъпва за Дьолакроа, за Виктор Юго, Теофил Готие, Едгар Алън По, Вагнер и др. Но със същата пламенна страст критикува и отхвърля „маймуните” или имитаторите в изкуството, както и „твореца буржоа”, който застава между гения и публиката. В обществото Бодлер е склонен на крайни и радикални изказвания: „Харесвам Вагнер, но моят тип музика е звукът от котка, провесена за опашката през прозореца, опитваща се да се хване за стъклото с нокти”. Бодлер не е щастлив. Измъчва се от угризения за разпуснатия си живот, който го тегли надолу. Опитва се да се отдаде на систематично и плодотворно писане на статии и поеми. От един момент нататък негативното му отношение към хашиша се засилва: „Хашишът е оръжие за самоубийство”, както и „Хашишът е безполезен и опасен”. Обратът у Бодлер идва, когато някои негови приятели умират от хашиш, това го разтърсва. Според Бодлер човешката природа е тъмна и зла и единствено чрез страданието може да се пречисти. Следователно опиумът, който отнема възможността на индивида да страда, му пречи да постигне изкупление.

Старата рана в семейството – враждата между Опик и Бодлер, няма надежда да зарасне. Тя вече е прераснала във вражда между двама възрастни хора, вражда до гроб. Казват, че когато Опик чуел името на доведения си син, пребледнявал от гняв. Шарл от своя страна разгласявал, че щом зърне войник или човек в униформа, тръгвал да търси заобиколен път, по който да мине. Бодлер е сложна, противоречива натура, изтъкана от различни, почти несъвместими чувства. Тъй като всичките злини в живота му идват според него от жени, той ги наказва, като ги обругава, така им отмъщава. Негова е фразата: „Винаги съм се чудел на това защо на жените им е позволено да влизат в църквата. За какво могат те да говорят с Бога?”. Мрази ги, но се връща при тях, смазан от истината, че Бог е вложил половината си божествен талант именно в жените. Бодлер е твърде чувствителен и лесно потъва в мъгла от черни мисли. Поради невероятната си неорганизираност затъва в дългове. Затова един ден се решава на нещо крайно. Пише писмо до попечителя си Ансел, в което заявява „Убивам се без съжаление”, като пояснява как животът му се е превърнал в непоносимо бреме. „Самоубивам се, защото съм безполезен за другите и опасен за себе си.” Като причини за „мрачното си отчаяние” и „пълното си унищожение” изтъква неорганизирания си ум и хаотичното си съществуване. Подчертава, че решението е взето в съвсем трезво състояние и не е продукт на умопомрачение. И добавя, че завещава всичко на любовницата си Жан Дювал, защото тя е единственият човек, до когото той е намерил все пак някакво спокойствие. Същата вечер Бодлер се ранява съвсем леко с кама в кабаре на ул. „Ришельо”, където е завел Жан, за да се забавляват. Но това е пародия на самоубийство, защото раната е безобидна.

Генерал Опик е назначен за комендант на департамент Сена-център. Възходът му не е помрачен от нищо. Той и Каролин се настаняват в разкошен апартамент на площад „Вандом”, което убеждава за пореден път Бодлер, че между техния вкус и неговото съществуване няма нищо общо. Бодлер за кратко се връща при майка си, но си тръгва, разочарован и измъчен от „ужасна апатия” и „безчувственост”. Бодлер пише до майка си: „Невъзможно ми е да бъда такъв, какъвто мъжът ти би желал да бъда”. Следва период на постоянно сменяне на местожителствата за Шарл. Колеблив и вечно нерешителен относно личния си живот, той не може да си избере постоянен дом. Сменя много апартаменти, но е твърде капризен и измъчван от различни мании, за да може да намери подходящия. И макар че Дювал му е постоянната любовница, отношенията му с нея стават все по-обтегнати. Вярна ли му е Жан, която често приема в дома си непознати мъже? Веднъж дори я заварва в леглото с фризьора си. Друг път разбира, че човекът, който тя му е представяла за свой брат, всъщност е неин любовник. Бодлер вдига невероятна кавга, но й прощава само за няколко дни, тъй като е силно зависим от сексуалните наслади, които получава от нея. Тъмнокожата Месалина го е подчинила съвсем. Точно това пагубно въздействие на любовта, тази робска зависимост и мазохизъм той описва в поезията си. Но здравето на Жан постепенно се влошава и тя започва да настоява той да бъде край нея. Бодлер е милосърден, дълго и търпеливо стои до леглото й. Помага й по всякакъв начин, дава пари за лечението й. Сближавайки се с мисълта за смъртта, Бодлер осъзнава, че всичко постигнато изчезва заедно с човека: служба, пост, власт и пр. Само истинското творчество остава. Бодлер разсъждава още и по въпроса за злото. И стига до извода, че човек се насочва към злото, когато е лишен от възможност да чувства вечното. Тоест, когато неговата представа за Бог е затъмнена. Съвремието лишава хората от връзката им с Бог, парализирайки ги в инертност. Той пише до майка си: „Безделието ме убива, разкъсва, унищожава”. В периода 1842-1846 година Бодлер завършва стиховете от „Цветя на злото”, но отказва да публикува отделни стихотворения. Той не желае да нарани цялостната архитектура на стихосбирката, която е твърде важна за общото внушение. През 1848 година Франция се разкъсва от революция. Макар и аполитичен до мозъка на костите си, Бодлер е привлечен от безредицата и се озовава на барикадите. Сред мръсотия, дрипи и социални маргинали Бодлер се разхожда почти нехайно с неизменните елегантни дрехи и пушка на рамо. Най-големите бедняци на Франция са хванали оръжие и са излезли на бунт срещу френския монарх Луи Филип. Бодлер често огласява, че иска да гръмне доведения си баща. Обърканият Шарл дори започва политическия вестник „Льо Салю Пюблик” заедно с още двама свои другари. Поредната ексцентричност, която не дава плод. Всъщност за Бодлер политиката няма никакво значение. Шарл втрещява всички, като нарича Марат „благ” човек, а Робеспиер „порядъчен”. Той лесно сменя политическите си възгледи и според него в това няма нищо нередно, всеки човек може да си противоречи. Бодлер многократно изразява недоволство, че във Франция почти никой не се интересува от чиста поезия, освен ако в нея няма щипка политика. За Бодлер битката не е в политиката, а чрез поезията. Но му се налага да сътрудничи на разни политически вестници като „Ла Трибюн Насионал”, център-ляво, който защитава интересите на всички граждани. По-късно пък за малко става главен редактор на патриархалния и консервативен вестник „Рьопрезантан дьо Л’Ендр” и т.н. Но всички тези опи ти за журналистика завършват неуспешно. От време на време Бодлер ненавижда демократите, които по това време се събират във френските кафенета досущ като съзаклятници. Не пропуска да уязви при удобен повод и американската демокрация, която „понякога довежда до тирания на животинското”. Америка, тази страна на оптимизма и прогреса, му е крайно антипатична. Освен че според него тя няма духовни традиции и аристократичен дух, но и на всичкото отгоре довежда до ранната смърт на неговия идол Едгар Алън По. Приликата между двамата поети Бодлер и Алън По е почти свръхестествена. Приличат си по характер, стил, съдба и дори по външен вид. Когато Бодлер открива По, той решава, че е открил духовния си близнак. Тъй като и двамата изповядват общи естетически възгледи, той е напълно запленен от мрачния си американски колега. И решава, че ще преведе на френски цялото му творчество. Така преводите върху По се превръщат в поредното от многото занимания на отдадения на изкуството Бодлер. Те му дават постоянен доход и това се превръща в известна опора в разхвърления му живот. През 1853 г. Шарл публикува някои от преводите си. За Бодлер Едгар Алън По е геният мъченик, изтерзан от обществото. Той е мрачният светец, „неземна”, „чиста” душа, запратена в този враждебен свят. Междувременно генерал Опик става посланик последователно за кратки периоди в Испания и в Османската империя. В писмо до свой редактор Бодлер пише: „Ненавиждам армията, военната сила и всичко, което домъква дрънкащи оръжия на някое тихо място”. С това неврастеникът, свръхчувствителният, пренапрегнатият Бодлер вероятно изразява злобата си към Опик и неговия бляскав житейски успех. Като художествен критик самият Бодлер печели унизително малко. Но за него критиката е форма на творчество. „От утробата на изкуството е родена критиката.” Със строгата си обективност той уязвява посредствените творци и защитава „истинското изкуство”. С това си спечелва за враг некадърността, която обаче е твърде широко разпространена, и затова по-късно много хора с радост ще участват в оклеветяването му. Шарл поддържа реномето си на „странен” и „мрачен” поет, като сам пуска редица слухове за себе си. Започва да подготвя „Цветя на злото” за печат. Първоначално възнамерява да кръсти книгата „Кръгове на ада”, но някой го изпреварва. Бодлер държи сам да нарисува скелета и букета от отровни цветя на корицата. С тези именно „болезнени цветя” поетът нанася удар върху баналността. „Цветя на злото” са шедьовърът на Бодлер, в който той отразява порока на града, но и модерната чувствителност, меланхолията и невротичността на съвременните хора. За стиховете Шарл казва, че са сътворени с много гняв и търпение. Модерната душа е разкъсана, измъчена, изгубена е връзката с Бога. Любовта е донякъде в традицията на английските романтици, мрачна сестра на другата загадка на живота – смъртта, любовта е болката, мъката,

отмъщението. В началото на 1857 година генерал Опик умира. По-късно през същата година излиза първото издание на „Цветя на злото”. Издателите Огюст Пуле-Маласи и Южен дьо Броаз пускат поемите в продажба. Безценните перли в творческия живот на Бодлер, шлифовани в продължение на 15 години, не предизвикват особен триумф. Срещу „Цветя на злото” бързо се скалъпва процес и шест поеми са премахнати от изданието, сред които и възмутителната „Лесбос”. Присъдата е относно „гибелното въздействие на картини, които водят неминуемо до възбуждане на плътско желание със своя груб и оскърбителен за целомъдрието реализъм”. Бодлер става прицел на вестникарски нападки. Вестниците започват да го осмиват, публикувайки негови карикатури. (Интересно е, че подобни сюжети за карикатури се използват за осмиване и на друг писател век и половина по-късно – Джеймс Джойс). Враждебна статия във „Фигаро” описва „Цветя на злото” така: „Никога не сме присъствали на подобен парад на демони, зародиши, дяволи, аномалии, котки и всякаква гад”. Бодлер е на мнение, че именно тя е предизвикала вниманието на прокуратурата. Истинските творци обаче са забелязали блясъка на един талант. Бодлер получава окуражителни писма от Виктор Юго, от Гюстав Флобер, чиято „Мадам Бовари” става жертва на същата незаслужена атака. Флобер пише в писмо до Бодлер: „Ти си намерил начин да възкресиш романтизма! Притежаваш твърдостта на мрамора и всепроникващата сила на английската мъгла”. Подкрепя го и единствената жена, която Бодлер обича платонично и духовно – Аполони Сабатие, известна с прозвището Президентшата. Литературен естет в представите на едни и класна куртизанка в представите на други, Сабатие е запленила цялата френска бохема и става муза на самия Бодлер, който й изпраща анонимни любовни стихотворения (пределно мрачни) и изживява пламенна влюбеност в нея. Сабатие има светло лице, златисто кестеняви коси и сияйна усмивка. Не се е омъжила, за да води свободен и фриволен начин на живот. И за да може всяка неделя без никакви задръжки точно в шест да приема приятели за вечеря – писатели, музиканти и художници, сред които Флобер и Мюсе. Бодлер боготвори Аполони, възхищава й се, обсебен е от нея. До момента, в който тя изненадващо не решава да му се отдаде в стаята на един малък хотел. Колкото необикновена му е изглеждала недостъпната Президентша до този момент, толкова обикновена му се вижда Сабатие сега. Просто жена, която той спечелва, консумира и захвърля. Идеалът, фантазията, иконата на възвишената любов се е превърнала за миг в нещо познато и от това вече нежелано. И поетът Бодлер се измъква. Недостойно и страхливо, той й пише, че няма да се справи със страстта си и затова е по-добре да се оттегли. Той е неспособен да овладее двойствената си природа, без да създава непрестанни провали и болки около себе си. Бодлер има нужда от недостъпна любов, която да подхранва поетичната му драма. Осъществената любов не му причинява болка, а само болката е творчество. След процеса срещу поетичната му книга „Цветя на злото” Бодлер изпада в депресивна криза. Той пише на своите приятели: „Оклеветиха ме отвъд всякакви граници”. Живее в постоянен стрес заради кредиторите, в постоянно унижение заради измолването на пари от майка му, поддържа се с медикаменти и големи дози лауданиум. Бодлер видимо се е състарил. През 1861 година Бодлер казва на майка си: „Не бих могъл да ти опиша какво страдание е животът ми! Какво изтезание! Каква умора!”. Добавя и обичайните факти за талантливите хора: „Меланхолията похабява възможностите ми. Освен това често ми се струва, че не ми се отдава заслуженото, докато глупаците покрай мен просперират”. Бодлер планира да обобщи изповедите си в опит за дневник. Всъщност книгата „Сърцето ми разголено” остава единствено под формата на бележки. Но тези бележки се превръщат в манифест на отвращението и омразата. Това е словото на една измъчена и лутаща се душа. Омерзение от живота, жената, любовта, както и гневни изблици срещу писатели, които допреди години Бодлер е боготворял – „Сърцето ми разголено” е дневник на душа в криза. Париж му изглежда непоносим, жесток, задушаващ. Шарл решава да се отърве от Париж и през 1864 година заминава за Брюксел. Затрупан е с проекти за статии и книги, но му липсва организираността да ги изпълни всичките. Сам се оплаква: „Владея отлично науката за живота, но съм безсилен да я приложа на практика”. Това е синдромът на писателя, който се чувства всесилен на листа и безпомощен в реалността. В Брюксел Бодлер се нанася в стар хотел с изглед към Пощенската палата и красивата черква „Сент Ан”. Поетът забелязва, че в белгийската столица съжителстват разкошът и долнокачественото ведно и нерядко се виждат архитектурни абсурди. Бодлер е шокиран още и от маниерите на белгийците, които му изглеждат много по-лоши от тези дори на най-обикновения французин. За белгийските жени пък смята, че са толкова отблъскващи, че биха направили целомъдрен всекиго. Но Бодлер е дошъл в Белгия с определена цел: да изнася лекции в един клуб на почитатели на художественото творчество. Първата лекция на Бодлер е на тема творчеството на Дьолакроа и се увенчава с истински успех. Втората касае Теофил Готие, но този път никой не го слуша. Следващите лекции също са пълен провал, рехава публика и никакви отзиви. Крайно възмутен, Бодлер решава да си отмъсти. Пише враждебно съчинение, в което разобличава белгийците като „тъпи, лъжливи и крадливи”, а жените им, които „нямат изисканост и свян”, описва с „големи крака, големи ръце, големи гърди и големи прасци”. Бодлер пише за „варварските забавления на децата”, за белгийския атеизъм и безбожие, както и за княза им Леополд, когото нарича „жалко и незначително немско князче”. Омразата на Бодлер към всичко белгийско е толкова безпощадна, че не подминава и Рубенс, един от най-големите творци на Белгия, когото Бодлер определя като „облечен в сатен грубиян”. Словесното отмъщение на Бодлер обаче не му решава проблема с финансите. Шарл затъва отново в тежки дългове и се отдава на унизителното пращане на писма до по-близките си познати с надеждата някой да му даде пореден заем. Междувременно пише няколко поеми в проза за бъдещата си стихосбирка „Сплинът на Париж”. От Белгия Бодлер остава толкова наранен, че дори планира книга, която да озаглави „Мизерната Белгия”. Но унижението да бъде в Париж и да не бъде възприеман като значимия писател, който е искал да бъде, е по-ужасно от цялата белгофобия на този свят. Усещането за провал продължава да тормози и без това измъчения поет. Освен това непрекъснато се натъква на лъжите и изневерите на старата си любовница Дювал, която никога не е била само негова. Въпреки болезнено стичащите се ситуации в живота на Шарл поетичната книга „Цветя на злото” не потъва в забрава. Сред страстните й почитатели е и някой си Стефан Маларме, който тогава е на 23 години и превъзнася Бодлер в статия за „Л’Артист”, знаменит вестник за литература и изящни изкуства. Както и Пол Верлен, който пък е едва на 21 години, но неговата възхвала е публикувана в парижкия „Л’Ар”. Всъщност тези младежи са отвърнали поглед от „класическия” път на Юго и наследството на романтиците и са поели по пътеката, начертана от Бодлер. Бодлер няма никаква представа, че ще се превърне в духовен учител на цяло поколение творци. Че смъртта ще го дари със слава, каквато животът не му e подарил. Някъде там в декадентския си период, скитайки из Латинския квартал по проститутки, Шарл Бодлер е прихванал сифилис. Тази болест го убива бавно през годините по един непоносим начин, причинява му невъобразими физически страдания. Един ден Шарл, съвсем измъчен от постоянните прахчета за всевъзможните болки, от злоупотреба с хинин, лауданиум и други, получава пристъп на световъртеж. Отнесен е в хотела му, но не може да продума нищо. Вечерта лекарите установяват парализа вероятно вследствие на удар. Съпругата на Виктор Юго изпраща личния си лекар да се погрижи за него. Скоро Бодлер е отведен в института „Сен Жан и Сен Елизабет”, ръководен от сестри на милосърдието. Всеки ден в часовете за посещение идват да го видят приятели, а най-сетне идва и майка му, седемдесет и три годишната Каролин Опик. Тя се настанява в хотел „Гран Мироар” в белгийската столица, а по-късно взема сина си при себе си. Бодлер е запазил част от умствените си способности, макар да не може да говори. Все пак той изразява радостта си, когато вижда издаден сборника си „Отломките”, който включва двайсет и три произведения. На 29 юни, подкрепян от майка си, Бодлер се връща в Париж. Поетът е отведен в болница при всепризнат специалист по водолечение. Но прикованият към леглото Бодлер няма изгледи да се оправи. Там той често е посещаван от някои верни приятели, сред които е и Аполони Сабатие. Никой не знае по това време къде е Жан Дювал. Тя отдавна е погрозняла и напълняла, а отношенията им драстично са се променили през годините. Докато в началото на връзката им е оставяла Бодлер да прави каквото си иска, то в залеза на тяхната любов Жан непрестанно го упреква, че е неудачник и не може да я издържа. Заявява му, че му изневерява, защото той е неспособен да я поддържа материално. Всичко това затормозява Бодлер много силно и напластява нещастието му. На 30 август 1867 година майка му вика свещеник и смирено моли той да даде последно причастие на сина й. Тя започва да се моли. За нея и за сина й Шарл часовете са изтезание. Затворник на собственото си тровено и съсипано тяло, поетът чака смъртта. Бодлер умира в ръцете на майка си, така както умират мъжете самотници, отдали живота си на порока и несемейната любов. Докато изпраща сина си, майката не знае, че Шарл Бодлер е оставил литературно наследство, което ще се превърне в съкровище за цяла Франция. Почти 100 години по-късно през 1949 година присъдата на поета е разгледана още веднъж и изключените заради аморалност поеми са върнати на мястото им сред останалите. Артур Рембо нарича Бодлер „крал на поетите”, Марсел Пруст го възхвалява като най-великия поет на XIX век. Трагичен, прокълнат, огорчен – образът му си остава една от легендите на Франция. Един уникален дух, твърде различен от съвременниците си. Сякаш специално за Шарл Бодлер са написани думите на Ницше: „Аз обичам онзи, който иска да твори, надмогвайки себе си и така погива”.