С частните военни компании САЩ отварят кутията на Пандора. Тъй като се създава търсене по света на военни конфликти. Появата на частни професионални армии, въоръжени до зъби, премахва традиционния държавен монопол върху използването на военна сила. Поради своята същностна природа частните армии получават печалба от конфликти и войни, което подсказва, че те винаги ще „искат” да създават, поддържат и разширяват подобни конфликти заради собствена печалба.
16 септември 2007 г., Багдад, площад „Нисур”. Часът е около 12 и 8 минути. Денят е влажен и ужасно горещ, температурата е 40 градуса на сянка. Въоръжена до зъби колона от наемници на компанията Blackwater навлиза в задръстено кръстовище в района Мансур на иракската столица. Преди време районът е бил престижен и по продължението на улиците все още се виждат магазини, кафенета и художествени галерии. Военната колона се състои от четири големи бронирани камиона Mamba, произведени в Южна Африка. На покрива на всяка от машините има купол със 7,62-милиметрова картечница. Иракската полиция вече е свикнала да освобождава улиците за преминаването на американските VIP персони, които са съпровождани от частни военни охранители. Причината е, че американските освободители се страхуват от неочаквани удари. На иракските полицаи им се налага да отстраняват всички хора наоколо, които могат да се окажат в близост до американския конвой, охраняващ някой американски чиновник на посещение в Багдад, и заради това да бъдат застреляни. Когато на 16 септември военният конвой на Blackwater излиза на площада, младият иракски студент по медицина Ахмед Хашем ал-Рубайе вози своята майка Махашин в колата на семейството им – бял опел. Току-що са оставили Джават, бащата на Ахмед, който е известен патоанатом, за малко в клиниката, където той поначало работи. След това те се отправят към книжарницата, откъдето имат намерение да купят разни вещи за сестрата на Ахмед, която учи в колеж. Приключват с пазаруването и тръгват обратно към клиниката на Джават, за да го вземат и да се приберат у дома. Обаче около площад „Нисур” двамата попадат в задръстване. Ахмед знае няколко чужди езика, вече е трети курс в медицинския университет и има намерение да стане хирург. Майка му също е лекар-алерголог. Джават често споделя, че семейството му винаги е можело да напусне Ирак, но са решили да останат, защото са необходими на страната си, и винаги му е тъжно, като вижда как лекарите напускат Ирак. Когато военната колона на Blackwater излиза на площада, дежурният регулировчик Али Халаф Салман заедно с няколко други полицаи отбиват и спират движението на случайните автомобили по улицата, където трябва да мине колоната. В същото време обаче бронираните камиони Mamba правят рязък завой и тръгват по улица с еднопосочно движение срещу потока от автомобили. Рязко набиват спирачки и един от военните започва да стреля безрaзборно.
Чуват се писъци: „Синът ми! Синът ми!”. Ахмед е прострелян в челото, а майка му изпада в шок в колата, държейки главата му, цялата обляна в кръв. Регулировчикът Халаф и полицаят Тиаб се затичват към автомобила да помогнат, но нищо не могат да направят. „Лявата част на главата му беше разбита, а майка му продължаваше да крещи: „Синът ми! Помогнете!”, разказва Тиаб. Халаф си спомня: „Вдигнах високо ръката си и се опитах да дам знак на военната колона да спрат да стрелят”. Тялото на убития Ахмед все още стои на волана и докато Халаф и Тиаб стоят редом, автомобилът сам се задвижва напред. Шофьорът е мъртъв, но колата е с автоматични скорости, а кракът на Ахмед все още е на педала за газ. По-късно наемниците от Blackwater ще кажат, че те са стреляли, защото колата се е движела с висока скорост и не давала индикации, че ще спре. Само че направените от въздуха снимки показват, че когато хората от Blackwater започват да стрелят, автомобилът на Ахмед още изобщо не е излязъл на площада. New York Times пише: „Автомобилът с първите загинали не се приближава към колоната, докато шофьорът не получава куршум в главата, след което губи управлението на автомобила”. „Опитах се с ръце да им покажа, че автомобилът се движи съвсем сам и ние се опитваме да го спрем. Искахме да помогнем на жената и да я извадим от автомобила, но се наложи и ние да се пазим от куршумите”, разказва Тиаб. Халаф си спомня, че е крещял: „Не стреляйте, моля ви!”. Но докато двамата се опитват да помогнат, един стрелец от четвъртия камион в американската военна колона открива огън по майката, държаща безжизненото тяло на сина си, и я убива директно пред очите на Халаф и Тиаб. „Видях как главата на жената се разби на парчета, които се разлетяха направо пред мен. Веднага след това откриха плътен огън и по нас”, обяснява Тиаб. По думите на Халаф по автомобила се изсипва толкова силен огън, че той се взривява. Телата вътре изгарят напълно. Когато патоанатомът Джават отива в моргата, за да види обгорелите трупове, разпознава съпругата си по зъбната протеза, а сина си – по един остатък от обувката му. Опожареният автомобил е надупчен повече от 40 пъти. „Този автомобил трябваше да стане паметник на трагичното събитие, което се случи по вина на тези, които дойдоха при нас, за да ни защитават”, казва с огромна горчивина Джават. „От всеки от четирите камиона беше открита ураганна стрелба във всички посоки. Те стреляха и убиваха всеки наоколо, стреляха по всеки автомобил, който се появяваше отнякъде, както и по хората, които случайно се бяха оказали по улиците в този момент. Когато стрелбата престана и ние успяхме да се огледаме, видяхме около 15 автомобила, напълно унищожени. Телата на загиналите бяха разхвърляни по тротоарите”, спомня си Тиаб. В допълнение към стрелбата от четирите бронирани камиона Mamba стреля се и от леки вертолети за огнева поддръжка Little Bird, също принадлежащи на Blackwater. „Откриваше се огън по всеки, който се опиташе да напусне автомобила си, за да се спаси”, казва Хусам Абдул Рахман, иракски офицер, оказал се на мястото на произшествието. „Видях как жени и деца се измъкваха от автомобилите и лазейки по улицата, се прикриваха от куршумите. Но по тях въпреки всичко продължаваха да стрелят, убивайки ги. Видях как малко момче изскочи от един микробус и получи куршум в главата. Неговата майка се разкрещя и изскочи от микробуса, тръгна към сина си и също беше убита”, свидетелства иракският юрист Хасан Джабар Салман, четири пъти ранен в гърба по време на инцидента. Салман си спомня, че този ден стига до площад „Нисур” точно след американската военна колона. По някое време чува нещо като взрив, но шумът идва отдалеч и в първия момент той не успява да разбере, че става нещо опасно. Военните от Blackwater заповядват на Салман да обърне колата и моментално да изчезва. Малко след това започва и стрелбата. „Защо те започнаха да стрелят? Не знам. Никой не стреляше по тях. Чужденците ни казаха да тръгнем обратно и аз вече се отдалечавах с автомобила си, така че никакъв повод за стрелба не е имало”, казва Салман. Неговият автомобил е надупчен от 12 куршума, 4 от които попадат в тялото му.
Мохамед Абдул Разак и неговият деветгодишен син Али пътуват в автомобил непосредствено зад Ахмед и Махашин, които са първите жертви през този ден. „В колата бяхме шестима – аз, моят син, сестра ми и тримата й синове. Четирите деца бяха на задната седалка. Хората от Blackwater махнаха с ръка, за да спрем. Това е сигурна зона и ние помислихме, че всичко ще бъде, както винаги досега – ще изчакаме колоната да отмине и ще продължим. Но малко след това неочаквано започнаха да стрелят по всички автомобили, без изключение. Моята кола я надупчиха 30 пъти. Потрошиха всичко – мотора, предното и задното стъкло, гумите. Когато започна стрелбата, казах на всички да се наведат надолу, децата крещяха от страх. Когато стрелбата утихна, показах главата си и чух как моят племенник изпищя: „Убиха Али! Убиха Али!”. Моят син седеше зад гърба ми. Куршумът е попаднал в главата му, мозъкът му беше опръскал всичко отзад. Когато го взех на ръце, сърцето му все още биеше въпреки тежката рана в главата. Имах чувството, че ще можем да го спасим, и тръгнахме към болницата. Докторът каза, че е в клинична смърт и шансовете да оживее са нищожни. След час Али умря”, разказва Мохамед Абдул Разак. След като преживява стрелбата, по-късно Разак се връща на мястото на нещастието и събира частите от черепа и парчетата мозък, останали от сина му, увива ги и ги отнася да ги погребе в свещения за шиитите град Ан-Наджаф. „Имам чувството, че ръцете ми все още пазят мириса на кръв, кръвта на сина ми”, споделя болезнено Разак. Според свидетелствата след интензивната стрелба на площада Blackwater пускат нещо като димна бомба, за да прикрият изтеглянето на камионите Mamba, това е обичайна практика за подобни колони. Дори напускайки площада, наемниците от частната военна корпорация продължават да стрелят, за да разчистват пътя си. Няколко часа по-късно световните медии тиражират новината за „стълкновението” и Blackwater изведнъж стават изключително известни. Самата компания настоява, че върху нейните хора е извършено „яростно нападение” и те съобразно ситуацията са „действали законно”. Не изминават и 24 часа и стрелбите на площад „Нисур” стават предмет на дипломатическа криза между Вашингтон и режима, който самите американци са поставили на власт в Багдад. Макар че Blackwater участват в някои от най-кървавите епизоди на войната в Ирак, до този момент те действат мълчаливо. Ето че четири години след първото стъпване на наемниците на иракска територия тази компания най-после е извадена от тъмното. До този момент разположените в Ирак хиляди наемници на Blackwater не носят никаква юридическа отговорност за смъртоносните резултати от своята дейност. До пролетта на 2008 г. няма нито един наемник, наказан за престъпление по отношение на местни жители. Като правило действията на Blackwater крайно рядко предизвикват протестни реакции у иракските официални лица. И това е разбираемо предвид статута на Ирак – разгромена и окупирана държава. А що се отнася до администрацията на Буш, тя или хвали наемниците, или изобщо не говори за тях. В Конгреса частният аспект на войната в Ирак изобщо никога не се обсъжда, а по-скоро политиците тихомълком се стремят да подсигурят нови и по-големи контракти на частните военни армии. Ето че след стрелбата на площад „Нисур” закритият статус на Blackwater пада. И компанията изведнъж заема централно място в пресата. Инцидентът на площада обаче съвсем не е единственият инцидент на Blackwater, завършил с невинни жертви. Просто за първи път правителството на Ирак остро реагира на случилото се. Министерството на вътрешните работи на Ирак заявява, че очаква наемниците на Blackwater моментално да напуснат страната, а премиерът Нури ал-Малики нарича поведението на частната компания „престъпно”. Гневът на иракското правителство е напълно оправдан дори ако инцидентът е единствен. Но подобни неоправдани убийства продължават вече повече от четири години и числото на жертвите непрекъснато расте. Иракчаните най-много се гневят на това, че никакво наказание не застига наемниците. Един от войниците дори казва в интервю пред Washington Рost: „От самото начало ни обясниха, че ако се случи нещо такова, за което иракчаните да ни преследват, то ще ни крият по автомобилите и в следващата нощ ще ни изведат от страната”. Вероятно нещо такова се случва след един смъртоносен инцидент точно на Рождество през 2006 г. Тогава Андрю Мунен, наемник от Blackwater, излиза на разходка след празничен запой на територията на добре охраняваната „зелена зона” в Багдад. Той явно е пиян, но се натъква на Рахим Халиф, който работи като охрана на вицепрезидента Адел Абдул-Махди. Във въпросната „зелена зона” се намират сградите на управлението и властта в Ирак, както и повечето чуждестранни посолства. Според материалите на разследването, проведено по-късно от Конгреса: „Андрю Мунен е имал в себе си пистолет Glock, калибър 9 мм, влиза през врата, която е близо до стаята на премиера на Ирак, където среща дежурната охрана в лицето на Рахим Халиф. Наемникът от Blackwater произвежда няколко изстрела, три от които попадат в охранителя, след което избягва от мястото на произшествието”. Официалните представители на Blackwater потвърждават, че след няколко дни служителят на компанията Андрю Мунен е изведен тихичко от Ирак, тъй като са получили такава заповед от Вашингтон. Иракските власти наричат смъртта на охранителя „убийство”. А Blackwater твърдят, че са уволнили служителя си и са му отнели достъпа до подобна работа в бъдеще. Само че фактите сочат, че Мунен малко след инцидента отново е нает на работа при друг субконтрактор към Министерството на отбраната и отново е изпратен да служи по договор с американското правителство в Близкия изток.
Инцидентите с безконтролна стрелба са много. Например няколко седмици по-късно снайперист на Blackwater убива с куршум в главата охранителя на иракската държавна телерадиокомпания IMN (Iraqi Media Network). След това открива огън и по още двама човека от охраната, които реагират на първоначалния му изстрел. Иракското правителство провежда разследване на инцидента, свое разследване извършва и медийната компания. Заключението е следното. „Наемници на Blackwater, без да бъдат по никакъв начин провокирани, откриват огън от покрива на зданието на Министерството на правосъдието, стреляйки по трима сътрудници от охраната на медийната компания, в резултат на което и тримата загиват”, пишат журналистите. Само че американското правителство, позовавайки се на данни, предоставени от Blackwater, прави заключението, че действията на снайпериста „са били в рамките на установените правила за използването на сила”. Blackwater настояват, че по техните сътрудници е бил открит огън, което се опровергава както от свидетелите, така и от разследването, направено от правителството на Ирак. Само че всичко това няма никакво значение за действията на Blackwater на иракска територия. Всеки автомобил, който на тях им се струва, че забързва към техните колони, бива подложен на обстрел. Страхът от самоубийствени атентати кара наемниците да стрелят безразборно срещу всичко, което има според тях подозрително движение. Много преди зрелищната касапница на площад „Нисур” иракчаните протестират срещу безконтролните действия на Blackwater, но от американска страна няма никакъв отговор. В един момент генерал-майор Хюсейн Камал, който оглавява Разузнавателното управление на Ирак, на заседание на Националния комитет на Ирак по разузнаване, в който влизат иракски и американски офицери, призовава официалните американски лица да сложат край на произвола на частните охранителни компании като Blackwater. Тогава американските военни представители обясняват на генерал-майор Камал, че Blackwater се подчинява не на военните, а на Държавния департамент. „Няколко пъти се опитвахме по дипломатически и административни канали да се свържем с американското правителство, за да отправим своите жалби срещу охранителите от Blackwater, които са виновни за смъртта на голям брой невинни иракски граждани”, казва генерал Камал. Прессекретарят на американското посолство в Ирак Мирембе Нантонго обаче възразява: „Нямаме постъпване на никакви официални документи от нашите иракски партньори, изискващи разяснения по някакви инциденти”. Думите й са опровергани от друго официално американско лице, Матю Дейн, който до август 2007 г. е офицер за връзка към Министерството на вътрешните работи в Ирак. Той съобщава пред журналистите от Washington Post, че много преди случая на площад „Нисур” е имало просто лавина от оплаквания и обръщения от иракските официални лица както към американските представители на правителството и военните, така и към ръководството на Blackwater. Но никакво действие от страна на САЩ не е предприето по никое от тези оплаквания. „Ние много пъти обсъждахме въпроса за това, че правителството на Ирак е много недоволно от Blackwater, но всичките обръщения на иракчаните към американските правителствени органи отиваха в нищото”, разказва Матю Дейн. На следващия ден след стрелбата на площад „Нисур” Държавният департамент на САЩ заповядва на всички американски официални лица да не напускат територията на „зелената зона” в Багдад. Придвижването на дипломатически кортежи из града е напълно преустановено. В същото време иракското правителство, действайки така, сякаш има някаква власт над страната, заявява, че ще привлече към отговорност наемниците от Blackwater, които са виновни за убийствата на площада. „Ние няма да позволим иракчаните да бъдат хладнокръвно убивани. Всички граждани на Ирак, както и правителството на страната, сега изпитват чувство на напрежение и гняв от това извършено престъпление”, заявява Малики. Само че, както се оказва, да се избавят от Blackwater съвсем не е толкова просто. Едва четири дни след забраната да действат те отново се появяват по улиците на иракските градове. Всъщност изобщо не става дума за някаква си охранителна фирма Blackwater, работеща в Ирак. А става дума за главната група наемници, която участва в окупацията на страната. За първи път тя поема тази роля през 2003 г., когато получава извън конкурса контракт за 27 милиона долара. Предмет на сделката е обезпечаване на сигурността на американския дипломат Пол Бремър, който от май 2003 г. до юни 2004 г. оглавява Временната коалиционна администрация в Ирак. От този момент Blackwater охраняват всички следващи посланици в Ирак от Джон Негропонте до Райън Крокер. Blackwater осигурява и сигурността на държавния секретар Кондолиза Райс при посещенията й в Ирак, а също така и на безбройните делегации от американския Конгрес. Само договорите на Blackwater с американския Държавен департамент донасят на компанията до края на 2007 г. повече от един милиард долара. Това са пари за обезпечаване на американската дипломатическа сигурност в Ирак. Но повече от явно е, че това са и пари, от които политическите лица вероятно получават огромен процент за подкрепа, възлагайки контрактите. Това са класически схеми. Просто неприятното е, когато най-мощно корумпираните обвиняват малките нещастни държавици в огромна корупция. Корупцията е най-огромна там, където има най-много пари за раздаване. Самият факт на изнасяне на типично държавния обсег в частен, каквито са военните и охранителните дела, говори за сериозни наложителни причини у политиците – такива могат да бъдат само възможностите за източване на много пари. Никаква приватизационна идеология, неолиберализъм и пр. А пари! Фактът, че няколко дни след призива на Малики за изгонването на Blackwater от Ирак наемниците отново са по улиците на иракските градове, показва пълното отсъствие на суверенитет на тази държава. Самият Малики много бързо усеща върху себе си натиска на американците да оттегли първоначалните си искания за напускане на Blackwater. Кондолиза Райс веднага позвънява на иракския премиер, за да поднесе извиненията си за инцидента на площад „Нисур”, но подчертава, че американските дипломати се нуждаят от защита. На Малики му се налага да отложи констатациите си за Blackwater до излизането на резултатите от съвместното американско-иракско разследване на инцидента. Въпреки че вътре в Ирак всички лица, които имат значение, политически дейци, ръководители на институции и пр. настояват за незабавно изхвърляне на Blackwater извън територията на страната. Това кара Малики по време на посещението си в САЩ само седмица след инцидента да заяви, че „ситуацията с Blackwater е много сериозно предизвикателство към суверенитета на Ирак”, с което иракчаните е „трудно да се съгласят”. В Багдад има искрена и силна решителност да се привлекат към отговорност за убийство виновните от Blackwater. Следствената група, в която влизат представители на Министерството на вътрешните работи на Ирак, на отбраната и на службите за сигурност, в своето предварително заключение съобщава: „Хладнокръвното убийство на мирни граждани в района на площад „Нисур” от наемниците на Blackwater не може да бъде разглеждано по други начин освен като терористичен акт”. Но иракските следователи не получават почти никаква помощ, нито информация от американците по време на разследването си. Те нямат възможност да се срещнат със служителите на Blackwater, които са участвали в инцидента, и да ги разпитват. Въпреки това иракчаните заявяват, че имат намерение да предявят обвинение в углавно престъпление към Blackwater и че престъпниците трябва да бъдат предадени на иракската съдебна система. Абдел Беракдар, член на Висшия съдебен съвет, заявява: „Действията на тази компания попадат под закона на Ирак, престъплението е извършено на иракска територия, съответно то трябва да се разглежда от иракския съд”. За съжаление нещата не са толкова лесни. На 27 юни 2007 г. Пол Бремър, американският администратор на Ирак, е издал разпореждане, известно като Директива №17. Този документ въвежда много широк имунитет на частните контрактори в Ирак, работещи за САЩ, и забранява на правителството и на иракския съд да ги привлича към отговорност за извършени престъпления. Според американците в Ирак няма достатъчно справедлива и устойчива съдебна система, която е способна да поеме обвиненията по адрес на чужди частни контрактори. Извън подобни увъртания, ако САЩ наистина искаха да се отнесат сериозно към престъпленията на американските наемници, те щяха да намерят начин за съд и наказание на виновните в убийство, най-малкото за да покажат на иракчаните, че няма да игнорират техния оправдан гняв. Фактът е, че нито един наемник на Blackwater никога не е привлечен към отговорност в никакъв съд по никакво престъпление, извършено срещу иракчани. Компанията Blackwater действа в режим на пълна безнаказаност, която се налага умишлено за целите на окупацията. И на източването на пари.
Към момента на събитията на площад „Нисур” Blackwater е една от над 170-те фирми, предлагащи в Ирак услуги на въоръжени наемници. Въпреки че Blackwater е елитната компания сред всички останали фирми на терена, нейните изключително скъпи договори моментално биха се заели от две конкурентни компании – DynCorp и Triple Canopy. Само че това, което се случва зад кулисите в дните след стрелбата на площад „Нисур”, показва колко дълбоко Blackwater е свързана с окупационния апарат и колко важна е тази частна компания за Белия дом. „Blackwater имаха клиент, на чиято поддръжка те можеха да разчитат при всякакви обстоятелства”, казва в интервю за Washington Post Лоурънс Смит, зам.-директор на Иракската асоциация на частните охранителни фирми, която се сформира малко след събитията на площад „Нисур”. Всъщност големият секрет на Blackwater се състои в това, че тя охранява живота на окупационната американска администрация с цената на всякакви жертви и използвайки всякакви методи. „Дори ако за това е необходимо да се разпердушинят иракчаните, толкова по-зле за тях”, спомня си бившата съветничка на окупационните власти Ан Екслин Стар, която там, на място, е охранявана също от Blackwater и DynCorp. Подобна формулировка на задачите пред Blackwater позволява на наемниците да стрелят безнаказано дори ако единственото престъпление на иракчаните е, че минават твърде близо до американската военна колона. „Тези момчета ми пазят гърба и трябва да призная, че те се справят отлично с това. Аз много уважавам хората, работещи в Blackwater”, казва посланикът Райън Крокер малко след събитията на „Нисур”. „Нито един от охранителите на Blackwater не е убит в Ирак. Мисля, че това говори много за компанията”, заявява конгресменът републиканец Патрик Макхенри от Северна Каролина, където се намира щабквартирата на частната военна фирма. Няколко дни след случая на площад „Нисур” се разразява нов скандал с Blackwater, в който компанията е обвинявана в нелегална контрабанда на оръжие в Ирак. Конкретните атаки са, че внесените в Ирак оръжия могат да попаднат в ръцете на кюрдските бойци, свързани с Работническата партия на Кюрдистан, която е призната от САЩ за терористична организация. Федералното разследване обаче е блокирано от генералния инспектор към Държавния департамент на САЩ Хауърд Кронгард с прозвището Куки. По-късно се изяснява, че братът на Кронгард е заел пост на платен съветник в Blackwater, но след осветяването му се налага да напусне. Междувременно след стрелбата на площад „Нисур” Държавният департамент на САЩ е задължил Blackwater „да не разкриват без предварително писмено разрешение никаква информация или документи”, касаещи договора на компанията за обезпечаване на сигурността в Ирак. Хенри Ваксман, член на Палатата на представителите, протестира пред държавния секретар Кондолиза Райс, като заявява в отправено писмо, че Конгресът има „конституционен прерогатив” да разследва дейността на Blackwater. Тъй като компанията е свързана с републиканците, демократите започват да ровят все по-дълбоко в историята с Blackwater, разбира се, не от съображения за справедливост и почтеност, а от политическа конфликтност и борба за власт. Това обяснява и защо медии като New York Times се включват моментално на страната на демократите, нищейки Blackwater. Медиите в Америка в никакъв случай не са независими, а още по-малко пък са коректив. Когато става дума за хегемониална власт, няма независими медии. Има медии, гравитиращи към единия или другия политически център, за да могат да ползват евентуални облаги, когато тяхната политическа партия дойде на власт. В този смисъл медиите в Америка са явни бухалки. Те са груб, видим и овладян инструмент, който участва във вътрешната война за властта. Медиите в Америка най-силно се оголиха сега, по времето на Тръмп. Защото повечето демонстрираха пълна зависимост от политическата сила, на която уж симпатизират, или по-скоро от която са подхранени. Така че в историята с Blackwater отново медиите на Демократическата партия крепят остро сюжета. Но не защото им пука за смъртта на иракчаните. Тъй като се оказва под ударите на демократите и медийното внимание, Държавният департамент излиза със съобщение, че „забраната за разкриване на информация” касае само „секретни сведения”. За разлика от много други частни компании, участващи в окупацията на Ирак, Blackwater се подчинява не на военните, а непосредствено на Белия дом. Тя провежда политиката на държавния апарат. Николас Бърнс, заместник на държавния секретар по политическите въпроси, казва: „Ние имаме страшно много сътрудници в Ирак. Там е разположено най-голямото ни посолство в света. Тези хора трябва да бъдат надеждно защитени”. А ето и думите на Буш след случая на площад „Нисур”: „Blackwater ни предоставя ценни услуги. Компанията защитава живота на хората. Високо оценявам жертвите, които Blackwater принасят по време на работата си, и помощта, която ни оказват”. Според президента и Държавния департамент на САЩ окупацията на Ирак е невъзможна без услугите на Blackwater, което показва колко дълбоко подобни частни компании са интегрирани в структурата на американските военни операции.
През февруари 2007 г. Ерик Принс, собственикът на Blackwater, за първи път е извикан да дава показания за дейността на компанията пред Конгреса. Отначало той изпраща своя адвокат. Но това е още преди стрелбата на площада. След стрелбата Принс вече няма страничен ход и се явява лично. На 2 октомври 2007 г. светът се запознава с г-н Принс. В помещението, където заседава Комисията, са предприети особени мерки за сигурност, тъй като огромна опашка от зрители и журналисти се извива по коридорите на Rayburn House (едно от зданията на Конгреса на САЩ на Капитолийския хълм). Само на няколко десетки души е позволено да присъстват на изслушването, сред които и членове на семействата на наемници, загинали в Ел Фалуджа. Те са привлекли Blackwater към отговорност за причиняване на смърт. Най-горещият въпрос към Принс несъмнено е случаят на площад „Нисур”, но колкото и да е странно, въпроси около този случай не му се задават. Хенри Ваксман пояснява, че Министерството на правосъдието го е помолило да не повдига въпроса за стрелбата на площада, за да не окаже това въздействие върху хода на разследването. Ваксман заявява, че Конгресът има независимо право да получи тази информация, но се съгласява да не повдига въпроса. Но пък казва следното пред всички: „Повече от 25 години ние водехме сложна кампания за приватизация на държавните услуги. На теория това се обосноваваше с аргумента, че частните корпорации могат да предоставят същите услуги, каквито и правителството, но с по-добро качество и на по-ниска цена. През последните шест години тази теория се проверява на практика. Резултатът е фактически взрив в приватизационните сделки. Но нито един подизпълнител на правителството в Америка не е нараснал толкова бързо, както това се случи с компанията Blackwater през последните седем години. През 2000 година Blackwater сключва държавни договори за сумата 204 хиляди долара. Днес тя получава повече от милиард долара. Повече от половината договори на компанията са сключени без провеждане на конкурс. Приватизацията в случая с Blackwater работи удивително добре за подизпълнителя. Въпросът, който искам да поставя при това изслушване, е: договорите с Blackwater от полза ли са за американските данъкоплатци, военни и за нашия национален интерес в Ирак?”. След тази уводна част Ерик Принс се изправя пред членовете на Комисията, вдига дясната си ръка и се заклева да говори само истината. Принс обрисува своята фирма като патриотично допълнение към Въоръжените сили, а сътрудниците определя като „защитата” в опасните зони на бойни действия, където те проливат червено-бяла-синя кръв (намек за цветовете на американския флаг), геройски защитавайки „работниците по възстановяването”, които се опитват да „изтъкат по нов начин тъканта на иракската държава”. „Ние ги защитаваме и се стараем да ги предпазим по местата, където лошите момчета – терористите – са решили днес да ги убият”, казва Принс. В хода на изложението си той употребява фразата „лошите момчета” около девет пъти, като в един момент казва: „Мисля, че лошите момчета са решили, че убийствата на американци им носят популярност в медиите. И те се опитват да ни изгонят от там. Опитват се да поразят в сърцето нашата решимост да останем там”. В течение на почти четиричасовите показания и отговори на въпроси Принс смело заявява, че в Ирак неговите хора винаги са действали в съответствие със ситуацията, и отрича някога да са убивали невинни граждани. Принс е хладнокръвен и подготвен: „Не съм съгласен, че момчетата от Blackwater са стреляли по невинни граждани. Има случаи, когато трябва да прибягнат до самозащита и до защита на охраняваните лица. Да, тук могат да се случат и рикошети, и аварии, това е война”. И самодоволно допълва: „Ние не можем да си позволим да останем на мястото на стълкновението с терористите до изясняване на това какво именно се е случило”. Сътрудниците на Ваксман обаче са подготвили доклад, който показва, че от 2005 г. до момента на изслушването на Принс наемниците от Blackwater са откривали огън в над 195 от случаите и в повече от 80% са откривали огън първи. Статистиката се основава на самите съобщения, които Blackwater е давала през годините. Някои казват, че фирмата е предоставяла занижени данни. Бивш наемник от Blackwater, който е бил в Ирак почти три години, разказва в интервю за Washington Post, че неговото подразделение, състоящо се от 20 човека, е откривало огън четири или пет пъти в седмицата, което няколко пъти превишава нивото, посочено официално от корпорацията – 1,4 инцидента на седмица. В доклада на Ваксман се цитират случаи, в които Blackwater убиват с изстрел просто един гражданин на улицата – зяпач, или че се опитват да потулят други случаи на убийства на невинни и невъоръжени иракски граждани. В един момент на Принс му задават въпроса: „Ръководи ли се Blackwater в своите действия от тези правила за водене на бой, които трябва да спазват военните?”. „Ние спазваме конкретно правилата, които са разработени от Министерството на отбраната специално за корпорации, работещи по договор. А те доста се отличават от тези, които следват американските войници”, отговаря Ерик Принс, с което подчертава, че безнаказаното им поведение е узаконено извънредно. Истината е такава, че в същото време, когато много американски войници от армията в Ирак отиват на съд по обвинение в убийство, то нито един от наемниците на Blackwater никога не е обвиняван в извършване на престъпление нито от американската, нито от иракската съдебна система, било то от американски граждански съд, военен съд или от съдебното законодателство на Ирак. Принс заявява, че пред служителите на Blackwater, които не съответстват на стандартите на фирмата, има само един избор и той е „дали ще седят към прозореца или към пътеката в самолета, отлитащ към дома”. Това е единственото наказание и евентуално уволнение, ако служител на компанията е извършил престъпление на иракска територия. Става дума за разпореждането от епохата на Бремър, №17, което дава имунитет срещу преследване от иракския съд на частни военни организации, подобни на Blackwater. В този момент Комисията се фокусира върху подробно разглеждане на един инцидент, а именно убийството на охранителя на вицепрезидента на Ирак по време на празника Рождество от наемника на Blackwater Андрю Мунен. Ерик Принс разяснява, че виновникът е изгонен от Ирак, уволнен е, глобен е от компанията и е принуден да си плати самолетния билет до САЩ от собствения джоб. Не му е предявено никакво обвинение. „Ако това се беше случило в Америка, той щеше да бъде арестуван и подведен под отговорност за углавно престъпление. Ако пък беше американски военен, с него щеше да се занимае военният трибунал. Но явно Blackwater има някакви свои правила”, казва Каролин Мелъни, конгресмен от Демократическата партия. На което Принс отговаря така: „Като частна компания ние нищо повече не можем да направим, нито можем да го разпорим по шевовете, нито да го заключим под стража”. Мелъни го репликира, но безсмислено: „В Америка, когато извършиш престъпление, не ти заповядват бързо да си събереш вещите и не те извеждат от страната за 48 часа…”. Отговаряйки на директния въпрос, става ли дума за убийство, както твърдят официалните лица на Ирак, Принс казва: „Човекът е попаднал в лоша ситуация”. А след като му отправят допълнителни въпроси, той се консултира със своите съветници и заявява: „Юридическите ми познания се изчерпват с гледането на детективски сериали по телевизията, сър, аз не съм адвокат. Поради което ми е много сложно да определя дали става дума за непредумишлено убийство или за причиняване на смърт по непредпазливост. Не знам. Тези нюанси за мен са сложни. Но аз разбирам, че той е нарушил нашите правила, сам се е набутал в лоша ситуация, в резултат на което се е случило нещо много трагично”. Комисията също така представя електронно писмо на един от сътрудниците на Blackwater, което той отправя към друг свой колега, информирайки го, че в репортаж на иракската телевизия убийството на телохранителя е приписано по грешка на войник от американската армия вместо на Blackwater. Това е разбираемо, тъй като за иракчаните всички американски военни там са просто американски военни и толкова. Конгресменът Илайджа Камингс уточнява: „С други думи служителят на Blackwater казва: „Ура, всички си мислят, че това са военните, а не Blackwater. За нас това са чудесни новини, просто супер”. На това Принс отговаря по следния начин: „Не вярвам, сър, че медиите дълго биха тиражирали тази грешна версия”. Тази размяна на реплики дава начало на обсъжданията на един от основните въпроси по изслушването на Ерик Принс: вредят ли действията на Blackwater на програмата за борба с иракските бунтовници, обявена от американските военни? Конгресменът Джон Тиерни казва: „Някои свидетелства ни карат да предположим, че Blackwater и други подобни фирми изпълняват задълженията си така, че директно противоречат на намеренията на ген. Петреъс. Което не значи, че вие не изпълнявате своите задължения по договорите си”. След което Тиерни започва да чете многобройните коментари на американските военни и експерти по дейността срещу бунтовниците в Ирак, в които се говори за това, че действията на Blackwater се отразяват много отрицателно върху положението на регулярната американска армия. Тиерни цитира и полковника от американската армия Питър Мансур: „Ако те освобождават пътя от движение или стрелят по автомобили, които им изглеждат подозрителни, възможно е да действат в рамките на своя договор, но това нанася ущърб на нашата основна задача – да предразположим населението на страната към нас”. Също така Тиерни се позовава и на армейския офицер Ралф Питърс: „Въоръжените частни охранители само вредят на нашите действия срещу бунтовниците. Питайте иракчаните кой прави зулумите в Ирак”. Бригадният генерал Карл Хорст казва: „Тези момчета се движат из страната без никакви препятствия и ограничения и вършат глупости. Те нямат ръководители, така че няма дори към кого да се обърнеш, когато отидат твърде далеч, отвъд всяка разумност. Те убиват хора, а последствията се стоварват върху други. И така е из цялата страна”. Подборката от изказвания за Конгреса завършва с полковник Томас Хамес: „Цялата работа е в това, че защитавайки своя „обект”, те са принудени да бъдат агресивни. И всеки път когато се появят на улицата, те оскърбяват местните хора, изтиквайки ги на заден план, плашат ги и ги гонят, понякога изхвърлят автомобилите им от пътя, създават и трупат врагове с всяка поява. Така че те изпълняват своите задачи по договора си именно по този начин, както сме ги помолили да го правят. Но в същото време това силно вреди на нашите действия за справяне с бунтовниците”. А безспорно бунтовници срещу окупацията на САЩ в Ирак има много. Ирак е котел на омразата и борбата с американците. Официалните лица са поставени от САЩ и са лоялни на Америка, но народът събира огромно недоволство, което се превръща във въоръжени действия, самоубийствени атентати и директни враждебни актове. Тази омраза и антиамериканизъм излизат извън рамките на Ирак и се разпростират свободно като въздуха из целия регион на Близкия изток. Факт, който след време ще взриви региона с такава огромна мощ, че САЩ в момента от позицията и самочувствието си на непоклатим хегемон изобщо не могат да си представят. Бъдещето обаче все още не се е превърнало в минало. То предстои. Конгресменът Тиерни се обръща към Принс: „Така че, както виждаме дори по данни на Blackwater, вие постоянно спирате движението, стреляте по автомобилите, имате повече от 160 инцидента с подозрителни автомобили, затова можем да разберем защо тактиката, използвана от вас, по изпълнение на договора ви може да обезсмисли усилията ни по противодействие на бунтовниците”. Ето и как отговаря на всички тези атаки към Blackwater Принс: „За мен са разбираеми проблемите, с които военните се сблъскват в Ирак. Ние се стремим към съвършенство, но когато ни нападат лоши момчета, нямаме много богат избор. Знаете ли, че лошите момчета, имам предвид терористите, са разбрали как да направят от един автомобил високоточно оръжие?! Натъпкват го с взрив и поставят зад волана самоубиец”. Конгресмените обаче не му дават много да си отдъхне и подхващат темата за разходите. Те уточняват, че всеки наемник охранител в компанията Blackwater струва на американския данъкоплатец 1222 долара на ден. „Ние знаем, че в армията войниците струват на правителството около 50-70 хиляди долара на година. А съответният наемник в Blackwater струва повече от 400 хиляди долара, което е шест пъти повече”, подчертава Ваксман. Също така конгресмените молят Принс да коментира направеното преди седмица заявление от министъра на отбраната на САЩ Робърт Гейтс именно по повод на неравенството в заплащането на войниците в армията на САЩ и наемниците в частните структури. „Много ме безпокои това, че големите заплати, които плащат частните военни компании, карат нашите войници да напускат американската армия и да се преместват на работа в частните военни организации”, са точните думи на Гейтс. Министърът говори още и за това, че може би е необходимо в договорите с военните подизпълнители да се внесат клаузи, които да защитават интересите на военните. Според Принс обаче много войници биха били силно разочаровани да разберат, че не могат да използват знанията си, получени от военната служба, за работа в частни компании. Към края на изслушването в Комисията се отбелязва, че генерал Петреъс заработва около 180 хиляди долара на година. Когато запитват Принс за неговата собствена заплата, той казва, че не помни точната цифра, но след настойчивото повторение на въпроса, казва, че евентуално става дума поне за над милион долара годишно. И че около 90% от работата на Prince Group (компанията майка на Blackwater) се състои от изпълнение на договори с американското правителство. Той умело се измъква от отговора на въпроса, колко е спечелила компанията му в Ирак, но за пример уточнява, че при някои договори става дума за печалба от 10%. Един от конгресмените отбелязва, че в такъв случай общата печалба ще превишава 100 милиона долара. Но Принс твърдо отказва да говори за конкретни числа. „Ние сме частна компания. Ключовата дума е частна”, казва той. Един демократ от Кънектикът, Кристофър Мърфи, недоверчиво промърморва: „Как може да говорите, че тази информация няма значение. Моите избиратели плащат 90% от вашата заплата”. Тогава Принс решава да се пошегува и изтърсва закачливо и доста нагло: „В моята работа парите не са най-важното за мен”. Като цяло, въпреки че на Принс му се задават неудобни въпроси, конгресмените не са подготвени достатъчно, за да обсъждат централното положение на Blackwater във военния механизъм на САЩ. През последните четири години до изслушването на Принс кръвопролитията и напрежението около компанията непрекъснато са нараствали, имало е много позорни случаи, но те са били потулвани от Държавния департамент или за тях е говорено по начин, който обезсмисля говоренето изобщо. В деня на изслушването най-важният случай, който целият свят следи, арогантната стрелба на площад „Нисур”, изобщо не е споменат от конгресмените. Иракските жертви никога не са били от значение за американците. От значение са техните „национални интереси”. Които са добра маскировка за източването както на множество държави по света, така и на американските данъкоплатци. Най-честият аргумент, който предоставя най-голям бюджет за разпределяне в частни джобове, това е руската заплаха. Но войната в Ирак също е стара и безценна черна дупка, в която потъват милиарди долари от данъците на американските граждани. Тоест налице е един бизнес елит в симбиоза с политическата власт, който конвертира държавния бюджет в частна облага, привеждайки „морални” и „политически сериозни” аргументи. Военните разходи, които САЩ правят към настоящия момент, са напълно неоправдани от гледна точка на техния обем и съобразно заплахата, която практически не съществува. Но отварянето на горещи точки по света (смъртоносни) е толкова „великолепен” бизнес, че никога няма да приключи. Просто ще се сменят точките, тъй като желанието за придобиване на много пари винаги ще съществува. Проблемът е, че хегемониалният статут предоставя безумни обеми и безконтролност на едно подобно желание, което иначе би било под известен контрол. Републиканците правят всичко възможно да представят изслушването на Принс за нещо като „лов на вещици”. Те постоянно му благодарят за неговия патриотизъм и оказани услуги. Например консерваторът от Калифорния Дарел Иса казва: „Днес ние не говорим за Blackwater, ние всъщност се сблъскваме с повторение на удара на MoveOn.org върху патриотизма на генерал Петреъс (акция на антивоенната група MoveOn.org, която помества във вестник New York Times на цяла страница текст, който осъжда действията на ген. Петреъс). Няколко републиканци благодарят на Принс за осигуряването на тяхната сигурност при пътуванията им в Ирак. Демократът от Масачузетс Стивън Линч признава, че Blackwater са охранявали и него и че са си свършили работата чудесно, и добавя: „Сега тук на мен ми е много трудно и сложно да критикувам тези хора, на които всъщност съм им длъжен. В това се заключава и целият проблем. Ако на мен ми е трудно да критикувам Blackwater за извършените от тях грешки, то как би могъл да направи това Държавният департамент?!”. Как може ефективно да се разследва дейността на Blackwater, ако самата Blackwater отговаря за сигурността и безопасността на тези, които я разследват?! Линч се обръща към Принс: „Вие ежедневно защитавате сътрудниците на Държавния департамент. Охранявате ги физически, осигурявате тяхната сигурност, придвижвате ги, непрекъснато сте с тях. Уверен съм, че Държавният департамент е в голям морален дълг пред вас заради вашите услуги. Но това не е всичко, това са същите хора, които в рамките на нашата система отговарят за работата да изискват от вас отчети по всички точки на изпълнение на договора, както и за поведението на вашите сътрудници. Този конфликт на интереси е неразрешим за тях”. Изказването на Стивън Линч има много дълбок смисъл. Държавният департамент по никакъв начин не се стреми да ограничи дейността на Blackwater, нито пък да повдига въпроси, свързани с инциденти и убийства от страна на служители на компанията. В действителност има доказателства, че Държавният департамент не само не успява ефективно да разследва дейността на компанията и да я държи под контрол, но дори обратното – има свидетелства за това, че Държавният департамент прикрива инцидентите на Blackwater, когато става напечено. Изслушването на Принс продължава почти четири часа, когато адвокатът му скача и започва отчаяно да жестикулира, показвайки, че времето е приключило. С това изслушването свършва. Принс става и гордо напуска залата заедно с тези, които го съпровождат, вземайки от масата листчето, на което е написано неговото име. В Blackwater ясно осъзнават, че техният човек днес е победител. Военната организация, ободрена от успеха, пуска нова пиар кампания за защита на своя образ. На срещите си с журналисти вместо критични въпроси Принс среща дружелюбно отношение и отговаря на простички въпроси. По същото време семействата на загиналите на площад „Нисур” в Багдад от личен опит започват да разбират какво всъщност е американското правосъдие, какво е прословутата американска справедливост. Действията на американското правителство по разследването на стрелбата на площад „Нисур” са христоматиен пример за злоупотреба, двойни стандарти и корупция. Десет дни след инцидента, чак когато администрацията във Вашингтон среща разгарящия се скандал из медиите, в печата излиза и първото съобщение на Държавния департамент със заглавие „Обстрел на конвоя с леко стрелково оръжие”. В него се казва, че група охранители от Blackwater се появяват на площад „Нисур”, където са посрещнати с огън от стрелково оръжие. „Стреляха около 8-10 човека от различни точки около площада. Някои от нападателите бяха в гражданско облекло, а други носеха униформи на иракската полиция. Подразделението на Blackwater трябваше да се защитава и откри ответен огън”. За убити или ранени сред гражданското население на площад „Нисур” изобщо не се споменава. Създава се впечатление, че Държавният департамент е провел някакво разследване и с това съобщение опровергава обвиненията към Blackwater за безразборна и с нищо непредизвикана стрелба. Но всъщност истината е, че отчетът е изработен от един от сътрудниците на Blackwater Дарен Ханер, а след това е напечатан на официална бланка на Държавния департамент на САЩ. Едва след две седмици американското правителство заявява намерение да изпрати група от 10 сътрудници на ФБР, официалния следствен орган на правителството на САЩ, за разследване на обстоятелствата около стрелбата. И когато агентите започват да се подготвят за пребиваването си в Багдад, се появява съобщение, че ще ги охранява не кой да е, а именно Blackwater! Сенатор Патрик Лехи поставя въпроса за неудачността на подобно организиране на дейността на сътрудниците на ФБР, затова Бюрото се принуждава да обяви, че хората му ще бъдат охранявани от други официални структури, а не от компанията, чиито дела те имат намерение да разследват. Междувременно Държавният департамент на САЩ подпомага по всякакъв начин Blackwater и предлага компанията да изплати на семействата на жертвите някакви суми пари, така че да ги застави да мълчат. Подобно е отношението и към случая с Андрю Мунен, който застрелва телохранителя на вицепрезидента на Ирак. Още на следващия ден Държавният департамент на САЩ препоръчва на Blackwater да се разплати с неговото семейство. Така шарже д’афер в посолството на САЩ в Багдад отправя следната задача към офицера по сигурността, отговарящ за работата с Blackwater: „Ти ще проследиш дали компанията Blackwater е направила всичко възможно, за да убеди семейството, че ги очаква прилична компенсация. Ако ние не искаме нещата да станат още по-лоши, мисля, че бързото обещание на пари и извинението (дори ако Blackwater настояват, че всичко е било случайно) са най-добрият начин да се защитим от враждебни действия на иракчаните, например от забрана Blackwater да работят на територията на Ирак”. Това е пророческо предупреждение, много преди иракчаните да отправят подобни искания към САЩ след стрелбата на площад „Нисур”. Отначало шарже д’афер предлага сумата от 250 хиляди долара, но Службата по дипломатическа сигурност към Държавния департамент я определя за извънредно висока за Ирак, което би подбудило много иракчани „да застават под нашите куршуми, за да обезпечат финансовото положение на своите семейства”. В крайна сметка Държавният департамент и Blackwater все още теоретично се спират на сумата от 15 хиляди долара, но давайки показания пред Конгреса по-късно, Принс уточнява, че компанията му е заплатила 20 хиляди. Доктор Джават, чиито син и съпруга загиват първи през оня злощастен ден на площад „Нисур”, казва, че американски официални лица започват да се интересуват каква сума пари той би искал да получи за компенсация на нещастието. „Казах, че техните животи са безценни”, спомня си Джават. Но американците продължават да настояват за определена сума в долари. Тогава Джават се обръща към американеца, който го убеждава, с думите: „Ако Вие можете да ми върнете моите близки, то с радост бих Ви заплатил аз на Вас двеста милиона долара”. За много иракчани предложението за парично обезщетение звучи просто оскърбително. На американците им е неприятно да се сблъскат с това, защото те са свикнали да купуват всичко, да корумпират всеки. Поначало целият им глобално-либерален модел на хегемониален диктат се крепи на раздаването на пари с цел постигане на благоразположение у местните елити, които по-късно да им гарантират възможности за източване на територията на „протектората”. Мохамед Разак, чийто деветгодишен син Али е убит, пита: „Защо да търся някаква компенсация? Какво ще ми даде тя? Ще ми върне ли сина? Не. Американците убиха сина ми. Защо? Какво е направил той? След това, което преживях, се измъчвам от нощни кошмари, през нощта скачам в леглото си, защото отново виждам смъртта, около мен свистят куршуми, чувам взривове, виждам разбити автомобили. Защо те направиха това? Аз само питам защо? И всичко, което искам, е американците да признаят истината!”. Междувременно правителството на Ирак иска компенсация от 8 милиона за всеки загинал на площад „Нисур”. Но Държавният департамент и Blackwater най-после реално предлагат на семействата на жертвите между 10 и 12,5 хиляди долара. Много от семействата отказват тези пари. САЩ официално заявяват, че паричните компенсации не са „признание за вина”.
(Следва продължение в следващия брой)
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the World’s Most Powerful Mercenary Army