Интервю на Калина Андролова с Олег Бондаренко, политолог, изпълнителен директор на Фонда за прогресивна политика в Москва, експерт по Източна Европа, ръководител на редица проекти в Украйна, Прибалтика и на Балканите

Има ли разлика в политиката на САЩ към Украйна след избирането на президента Тръмп, какво мислите?

Смятам, че администрацията на Тръмп все още се настройва по отношение на Украйна и своите по-нататъшни действия. При Барак Обама, след държавния преврат в Киев практически във всяко украинско ведомство и министерство се появи куратор от Вашингтон. Този куратор се намира там съвсем официално и нито едно решение не се взема без неговото участие. И това продължаваше от пролетта на 2014 г. до началото на 2017 г. През 2017 г. някои от тези куратори бяха отзовани от Вашингтон. Вероятно новата администрация на Тръмп не се нуждаеше от такова голямо количество куратори в Украйна. Напълно логично е Украйна да не е кой знае каква сериозна политическа карта за Тръмп. По една проста причина, че той нищо интересно и изгодно не може да получи повече от Украйна. Всички ползи вече се извлякоха. И се извлякоха от администрацията на Обама. Украйна е куфар без дръжки, един тежък товар, трябва да бъде поддържана, контролирана, трябва в детайли да се грижат за нея, подробно. Но всичко това не води до никакви успехи, нито икономически, нито финансови, нито имиджови, нищо дори за репутацията. Затова за Доналд Тръмп, който има логиката на бизнесмен, Украйна не е ликвидна.

Казвате, че ползите са отишли при Обама. Какви бяха ползите на демократите?

Ползи от репутационен характер. Те, моля ви, показаха на всички, че са успели най-после да реализират старата мечта на Збигнев Бжежински – да отделят Украйна от Русия, да настроят братските народи един срещу друг. И това им се получи. Този процес продължава. Ако говорим за практическата страна на въпроса, най-главната полза може би е, че Украйна е интересна като пазар. През нея може и втечнен природен газ да се транспортира в Европа. Процесът едва сега започва. И пионер в този смисъл в Европа е Литва. Тя е купувач на втечнен природен газ и след това го реекспортира в Европа. Принципно американците си представят и Украйна в тази роля – на реекспортьор на техния газ чрез Одеса. Известно е, че синът на Джо Байдън се занимаваше в Украйна с енергиен бизнес. Но сега ние виждаме, че за САЩ Украйна се превърна в една тежка история. Защото в момента да заработиш от това, ще бъде сложно. А че Тръмп се опитва да продава на Украйна въглища, има по-скоро рекламен характер, а не толкова практичен. Никакви пари Америка от това не може да получи.

Каква е ролята на Германия в Украйна?

Отначало Ангела Меркел се опитваше да играе някаква своя игра и даже залагаше на конкретен политик, на Виталий Кличко. Известно е, че Кличко е гражданин на Германия, той много години е живял и работил в Хамбург. Той е инкорпориран в германския бизнес елит. Но този залог се оказа несполучлив. Въпреки че в началото по указания на Меркел с Украйна се занимаваше Гидо Вестервеле, а по-късно следващият министър на външните работи Франк-Валтер Щайнмайер, Германия нищо особено не получи от Украйна. Но Меркел толкова силно беше заявила своето участие в поддръжката на Порошенко, че вече не можеше да отстъпи назад. Не можеше да каже: „Знаете ли, изглежда, ние не бяхме прави!”. Затова Меркел стана заложник на Порошенко в същата степен, в която Порошенко е заложник на Европа. Получи се едно такова преливане на зависимостите. И дори сега Меркел продължава тази политика. Въпреки че аз не съм уверен, че тя съчувства и действително подкрепя Петро Порошенко. Плюс това сегашният президент на Германия Франк-Валтер Щайнмайер заедно със своите френски и полски колеги Лоран Фабиюс и Радослав Шикорски показаха, че подписите на външните министри на Германия, Франция и Полша нищо не значат. И гаранциите, които те даваха на Виктор Янукович, се оказаха безсмислени, без стойност на следващия ден. Това беше сериозен удар по европейската репутация, доколко Европа може да влияе на Киев. Следващият момент е Нормандският формат, в който главната роля от западна страна продължава да играе Ангела Меркел, тя е политическият лидер на Европа, а Оланд, а сега и Макрон са просто „престижна украса” на политиката на Берлин. За Меркел, от една страна, е важно да продължава да говори, че в Украйна всичко се случва заради позицията на Русия, която продължава да поддържа бойците в Донбас, а от друга, Меркел трябва да показва необходимостта от по-нататъшната ефективност на Нормандския формат. Ние виждаме как всеки месец лидерите на страните от Нормандския формат си звънят един на друг, но резултати няма никакви. Наскоро те пак се разбраха да се съблюдава мирът, но до този момент никакви договорки не са се спазвали и примирието непрекъснато се разпада, така че ще видим.

Кой е този външен фактор, който влага толкова усилия за неофашизирането на Украйна?

Аз мисля, че външен фактор, който натяга този процес, няма. Но има вътрешни фактори като например наличието на реваншисти в историческа Галиция, които все още не са се примирили с резултатите от Втората световна война. И техните действия днес са реванш за загубата от Съветския съюз по време на войната. Те се спотайваха досега. Разбира се, това не са тези хора, които тогава са участвали във войната, но пък ние виждаме как във Върховната Рада заседава Юрий Шухевич, синът на Роман Шухевич (главнокомандващ на ОУН-УПА, един от организаторите на масовите убийства на поляци и евреи в Западна Украйна, бел.пр.). Но има и по-млади дейци от Юрий Шухевич, които обаче са израснали с идеите на неонацизма. Неонацизмът е жаден за реванш. Неонацизмът в Украйна не се вълнува толкова от идеите на Хитлер и националсоциализма, колкото мечтае за примитивна селска борба със своите съседи. А съседите за тях са два: Русия и Полша. Съответно този украински неонацизъм е желание да си докажат сами на себе си, също на Русия и Полша, че те с нищо не са по-лоши и че те също могат много. Този реваншизъм няма да доведе до нищо добро. За съжаление. Той води само до война. Да се върнем към Минските споразумения, сключени на 12 февруари 2015 г. Да, те не се изпълняват. Но би трябвало да се задействат отново, може да се използва нова преговорна площадка. Нека да видим ситуацията в Сирия. Сирийската ситуация не се движеше наникъде, въпреки че имаше преговорна група в Женева. Също като в Минск. Но после изведнъж се появи нова преговорна площадка в Астана. И там започнаха да се решават по-активно някои въпроси, запристигаха лидерите на опозицията. Площадката беше призната от всички страни на конфликта. Може би сега е добре да се намери и нова площадка в Европа, където да се рестартират Минските споразумения. София може да стане такава площадка например с новия президент. Или Прага, или Белград. Но за това е нужно да се говори. Защото минската контактна група заседава практически в седмичен формат. Но няма никакъв прогрес. Хората, както и преди, се намират в плен, няма обмен на затворници. Едно от най-първите условия на Минските споразумения. Не е изведено тежкото въоръжение, което остава на линията на съприкосновение. Украйна отказва да признае Донбас като територия с особен статус. Което беше едно от най-важните неща в Минските споразумения. На първо четене Върховната Рада прие Закон за особения статут, но всъщност Украйна се отказва да прави политическа реформа, въпреки че подписа споразуменията. Освен това украинската страна стана толкова нагла, че Киев заявява, че Минските споразумения са им нужни, за да се съсредоточат, да съберат сили, да си отпочинат, а не за това споразуменията да бъдат изпълнявани. Ето, сега те имат това време. Те го получиха. И за това време успяха да направят някаква модернизация на армията си, получиха въоръжение предимно от страните от бившия Варшавски договор, чрез Литва Украйна получи огромно количество отново съветско въоръжение, производство от 80-те години. Но то продължава да стреля. Много е и стига за всичко, и да го поразграбят, и да повоюват. Така че Украйна изобщо няма намерение да изпълнява Минските споразумения и признава това открито. А в същото време Киев не е в състояние да предложи на Русия или на Европа нищо по-добро от Минските споразумения. В това време Донецката и Луганската народна република се оформиха като едни независими протодържави. Има конкретен срок от 3 до 5 години, който е нужен за формиране на собствени институти на властта на такива протодържави. Може да се види в разни части на планетата ни какво всъщност следва след 5 години. Това е необратим процес. Тези народни републики вече съществуват 3 години. Ще мине още съвсем малко време и те изобщо няма да могат да се върнат в състава на Украйна. Дори ако Украйна им предложи възможно най-добрия вариант за конфедерация. През този период хората растат в нова политическа среда, получават образование, икономиката започва да функционира по друг начин. Предприятията на Донбас от 2017 г. повече не се контролират от украинските олигарси, те са приведени в режим да се контролират от администрацията на народните републики. А Киев престана да получава от тях данъци. И най-главното, потокът на цялата продукция, която се произвеждаше в Донбас, беше свързан в технологична верига, заложена още по съветско време. Когато се отцепи Донбас и въглищният басейн се оказа отрязан, веригата се наруши, производството на метали спадна и това удари силно по няколко големи украински олигарси. На първо място по Ринат Ахметов. А Украйна е олигархократия в чист вид, основана е на властта на олиграсите. И ако преди време основните олигарси бяха хора от промишлеността, то сега основните олигарси са аграрните олигарси, които преди десетина година бяха просто едни регионални бизнесмени. Тоест Украйна престава да бъде промишлена държава и се превръща предимно в аграрна държава. Но дори и с аграрния си статус тя не е особено нужна на Европа. Защото Европа, слава Богу, е доста плодородна земя. И аз не вярвам, че украинската селскостопанска продукция ще излезе на европейския пазар.

Вероятно „Монсанто” се интересува от Украйна?

Всички, които си мислят, че ще получат някакви доходи от Украйна, се интересуват. Ако всичко това може да расте в Нидерландия с хидропоника (отглеждане на растения без почва, бел.пр.), за какво им е Украйна.

Много ми е интересно защо за неонацистките паради в Украйна и настъплението на неонацизма всички мълчат, нито дума от Запада не се чува по този въпрос, нито пък от Израел. Как си обяснявате това?

Общувал съм в Израел с много политици, депутати и анализатори. Ние имаме там много приятели. Но те на ниво правителство и политическа власт са решили да заемат неутралната позиция „нито с едните, нито с другите”: „Имаме интереси в Русия, ще дружим с Русия. Имаме интереси в Украйна, ще дружим с Украйна и т.н. Затова в тази ситуация ние никого няма да поддържаме”. И докато в Украйна нещо конкретно не ги засегне, какъвто беше смъртоносният побой над равина на гарата в Житомир миналата година, при такава история те вече няма как да замълчат. Извинете, но какво прави Израел, за да ограничи ръста на неонацистките настроения и действия в прибалтийските държави? Нищо не прави. Или какво, в Рига не са останали евреи, така ли? Има, разбира се, евреи. И те с огромно удивление и с неприятно чувство наблюдават ежегодните маршове на легионерите нацисти и техните потомци, на 16 март по старите улици на Рига. Израел отново мълчи. Не знам какво трябва да се случи, че в Израел да си спомнят, че трябва да защитават паметта за великата победа над нацизма. Може би трябва да се случи нещо на гроба на раби Нахман в Уман (свято място за поклонение на евреите, тъй като раби Нахман е основател на бреславското течение в хасидизма и е правнук на основателя на хасидизма Исроел Баал Шем Тов, бел.пр.), който е много важен за хасидите. Или нещо да се разбие, да се разруши, да се унищожи. Тогава може би в Израел ще си спомнят, че трябва да участват, да се намесят, да защитават паметта на великата победа... Но към момента в Израел наистина са забравили за това, за съжаление.

Двойни стандарти.

Да, двойни и тройни стандарти, по които живее светът.

Появи се информация, че американците изграждат военна база около Одеса. Считате ли, че това е началото на изграждането на военната логистика на САЩ и НАТО на територията на Украйна?

Да, разбира се. Това е много важна крачка. Вашингтон поначало заради това най-вече поддържаше Майдана. Но аз мисля, че в началото те искаха да създадат такава база в Крим. А изграждането на такава база в Крим щеше да ограничи много възможностите на Русия. Както по енергийните проекти от типа на „Южен поток” и „Турски поток”. Така и по отношение на сигурността на Русия. Независимо, че САЩ вече имат една база в Констанца в Румъния, те искат още една база. Говорят за логистичен център, но е абсолютно ясно, че американците изграждат база за решаване на своите военнополитически задачи: „Трябва да сдържаме Русия!” и икономически, и политически, и военно. Това, че се прави в Очаков на брега на Черно море, логично е. Районът не е далече от Крим, а дори и от Москва не е много далече. Но ако американците разположат там противоракетна отбрана и ракети, прицелени в Русия, то това няма да остане без отговор. Сега е сложно да кажа какъв тип отговор е възможно да се предприеме, аз не съм военен специалист. Но всичко това още веднъж показва колко Одеският регион и изобщо Бесарабия е един крайно важен регион. Ето защо трагедията от 2 май не се случи в Днепропетровск или Харков, а се случи именно в Одеса. Почти 50 души изгоряха в Дома на профсъюзите. Макар че в Харков много повече хора излязоха с руски флагове, когато беше Руската пролет. Точно в Одеса беше изпратен и Саакашвили. За да може уж да обхване ситуацията здраво. А Саакашвили не беше изпратен там, защото на украинците просто така им е хрумнало, а защото Вашингтон така им препоръча. Единственият украински губернатор, който прие Виктория Нюланд по време на нейното посещение. За американците този регион е много важен.

А какви мерки може да предприеме Русия?

Недалеч се намира Приднестровската молдовска република, на чиято територия живеят половин милион руснаци, повечето от които имат руски паспорти. В Държавната Дума заседават седем депутати от Приднестровието. В този район има ограничен военен руски миротворчески контингент. Преди две години властите в Кишинев, Молдова, изобретиха една ротация на военния контингент и все повече местни хора служат в него. Но аз мисля, че Приднестровието може да е следващата точка на напрежение. Това ще е особено актуално за България, която е доста близо до региона. Освен това в Бесарабия живеят българи.

Защо Русия загуби Украйна, след като беше ясно, че САЩ упорито и всеотдайно работят на територията на украинската държава в продължение на 27 години?

Знаете ли, Русия едва себе си не загуби през тези 27 години. И все още не се е намерила съвсем, до край. Така че това е риторичен въпрос. Русия изпитваше огромни трудности в края на XX век. Русия едва не прекрати съществуването си като държава. За това и самият Владимир Путин говореше открито. Разпадът на Съветския съюз беше колосална катастрофа за хората и народите от СССР. Тази катастрофа доведе до появата на голямо количество локални конфликти, граждански конфликти, до обедняване на населението. Вчерашните учени се оказаха ненужни и изхвърлени на улицата. Някои дори се превърнаха в бездомници. В Русия всички прекрасно разбират това. Така че западният прочит на нашата история, която ни се представя, че Русия най-накрая се е освободила, че комунистите са си отишли и вече може да се диша свободно, всичко това е една илюзия. Може да се каже, дори престъпна илюзия. Русия сега се опитва да събере отломките тези възможности, които имаше Съветският съюз. Но какво ние днес фактически имаме? Ние имаме нова Студена война. Само че, ако през 60-те години на XX век, пикът на Студената война беше, когато американците дислоцираха ракетите си със среден обсег в Турция, а СССР – в Куба, то сега разполагането на САЩ е още по-близо до границите с Русия. Днес тези условни противоракети могат да се разположат в базата в Очаков или в Констанца например. А предишната Куба вече не съществува за Русия. Много руски чиновници не се виждат като продължители на съветската традиция. А по-скоро считат себе си за разрушители на тази традиция и мислят с категориите на западния свят. Забравяйки, че те като представители на Русия изобщо не са му нужни на този западен свят. И никога няма да бъдат. Русия трябва да преодолее и да се излекува от тези страстни либерални диалози и увлечения към Запада. Трябва да се излекува от мислите и илюзиите, че ако ние бъдем много добрички, то и към нас Западът съответно ще бъде много мил. Напротив, Русия трябва да започне да показва своите зъби. Друг въпрос е, че за да започне Русия да показва зъби, тя трябва да проведе огромни реформи вътре в страната – в икономиката, трябва да намали зависимостта си от нефта и газа. Защото днес ние виждаме, че с тези методи, които притискаха Съветския съюз, с тези методи притискат и Русия. Да, икономическата криза тормози всички, но падането на цените на нефта и газа тормози най-вече тези, които произвеждат суровините. А тези, които купуват, са доволни. Газов ОПЕК до този момент не е създаден. Ние виждаме, че в тези страни, които основно са производители на енергоресурси, има напрежение и проблеми, например във Венецуела. Америка прекрасно разбира за какво воюва. За конкретни глобални меркантилни и практически интереси.

Може би, ако президентът Владимир Путин не беше започнал да интегрира отново постсъветското пространство, нямаше да се разрази такава остра втора Студена война. Съгласен ли сте с тази теза?

Разбирате ли, интеграцията в постсъвесткото пространство има изключително икономически характер. Ние просто искаме да си построим нещо като свой модел на ЕС. По западния образец на изгодите, на икономическите интереси. А какво противопоставят на тази идея? Идеология. Например за какво най-вече говорят в Украйна: „Да, ние губим много от прекъсването на всички връзки с Москва, но ние трябва да платим тази цена, защото това е цената на независимостта”. И това като рефрен се повтаря от висшите украински администратори. И този свят, който те са си нарисували, и в който Русия е агресор и воюват с нея вече четвърта година, е напълно логичен и той се възприема от населението. В същото време руската логика не е докрай последователна. Ние, от една страна, разбираме, че има политически интереси, но от друга, се притесняваме да ги изговорим. Може би се притесняваме да ги огласим, защото страната не притежава достатъчно ресурси за тяхното обезпечаване. Това също е факт. Но Русия казва: „Хайде!”. Съвсем скоро вицепремиерът Игор Шувалов заяви, че в създаването на Евразийския икономически съюз няма никаква политика. Много хора възприемат това като блъф, като илюзия. Но познавайки руските чиновници, те наистина мислят така. Те наистина вярват, че това може да бъде просто икономика. Не всички, но някои. И това е голям проблем за нашата страна, защото това са хора с неолиберални мозъци, които вярват в невидимата ръка на пазара, в свободния пазар, който всичко сам поставя на неговото място. А такова нещо не съществува. Това са либерални мечтатели, които стратегически играят против интересите на Русия. Защото те подменят понятията, подменят смисъла. Вместо да казват: „Да, ние също имаме своя зона на интереси”. Политиката е скъпо нещо и в нея трябва да се влага. И тя може да се отблагодари след 50 или дори 100 години, а може и въобще никога да не се възвърнат вложенията. Това не е икономически рентабилна бърза схема. Икономически изгодна тя става единствено на много високо ниво.

Ние вече поговорихме за това, но какво ще се случи в бъдеще с двете републики, които са непризнати – ДНР и ЛНР?

Знаете ли, Северен Кипър принадлежи на Турция от 1974 г. и никой не го признава, но това не пречи на хората там да живеят, да купуват недвижимости, да летят със самолети. А Косово? Половината държави в света го признават, другата половина – не. ДНР и ЛНР едва ли ще бъдат признати от Запада в близко време. Но, повярвайте ми, това изобщо няма да им попречи да съществуват. Съществува и Приднестровието, точно както съществуват Абхазия и Южна Осетия, и т.н.

Бойците в тези републики очакваха по-сериозна подкрепа от Русия, не я получиха и се разочароваха.

Не съм съгласен с Вас. Ако не я бяха получили, вероятно тях нямаше да ги има.

Имам предвид, че бойците очакваха да се случи това, което се случи с Крим.

Иде реч не за военна поддръжка. А за признание. Нека погледнем на казуса от гледна точка на международното право. Всички депутати от Върховния съвет в Крим дадоха гласа си за провеждане на референдум за независимост, за отделяне от Украйна. Отделянето беше легитимно решение, записано в Конституцията на Автономна република Крим, приета през 1994 г. След референдума Крим стана част от Руската федерация. Когато в Донбас, в частност в Донецк, се опитаха да съберат на заседание Областния съвет през 2014 г. по време на т.нар. Руска пролет, то нито един от 100-те депутати на Донецкия областен съвет не се намираше в Донецкия регион, даже не само, но не се намираше изобщо на територията на Украйна. Нито един, разбирате ли. Това е факт. Така че такива решения (като в Крим) там бяха невъзможни. Има и друго, Донецка и Луганска област нямаха автономен статут, какъвто имаше Крим. Там започна граждански конфликт. А отделянето на Крим беше, първо, записано изначално в Конституцията на Крим и, второ, чрез референдума това отделяне беше легитимирано и прието от Съвета на депутатите, който е избран през 2012 г., тоест при украинската власт. Такова нещо в Донецк не е имало. Така че ние виждаме един истински граждански конфликт в Донецка и Луганска област. Владимир Путин никога няма да действа, ако няма юридически обосновани основания. В ситуацията с Крим тези основания бяха очевидни и те могат да бъдат доказани във всеки наистина независим международен съд. А при ДНР и ЛНР такива основания няма, затова и говорим за гражданска война в Украйна. В резултат на тази война се появиха тези двете образувания, ДНР и ЛНР, които съществуват изключително благодарение на икономическата и обществената подкрепа на Русия.

По всичко изглежда, че Русия губи позиции на Балканите. Имам предвид ускорената интеграция на Западните Балкани към структурите на ЕС и НАТО.

Знаете ли, ситуацията с Черна гора, това, което си позволява Мило Джуканович, по всички закони е всъщност държавен тероризъм. Напълно ясно е кой е този Джуканович, това е човек, който управлява Черна гора от началото на 90-те години. Човек, който се е занимавал с наркотици и контрабанда на цигари от Кипър в Италия. Заведени са му десетки углавни дела от Миланската прокуратура и ход на тези дела не е даден по една проста причина, че през всичките тези години Джуканович заемаше високи постове. В момента той напусна всички официални позиции, но продължава да бъде човекът, който контролира ситуацията в Черна гора. Към момента Черна гора е една бандитска република, където не действат никакви закони. Присъединяването на Черна гора към НАТО без референдум е фактически въпрос за легализацията на престъпните доходи на Джуканович и неговото обкръжение. Става дума за огромни пари, за десетки милиарди евро. И тези хора заради тези пари ще направят всичко. Или италианските власти ще притиснат Джуканович, или той ще вкара Черна гора в НАТО. Е, той тръгна по втория път. Това, че на 16 октомври миналата година там нямаше никаква руска следа, е съвършено очевидно. Целият този словесен бълвоч, който се изговори тогава, струва ми се даже, че е смешно да се обсъжда. На официално ниво прокурорът от Черногорската специална прокуратура съобщи, че някакви руснаци, които арестували, но не показаха, имали намерение да извършат, цитирам дословно, покушение срещу Мило Джуканович, използвайки прашки. И това е официално заявление на пресконференция на специалния прокурор на Черна гора! Какви прашки?! Да, за съжаление Русия изпусна Черна гора. Русия изобщо не се занимаваше с Черна гора. Въпреки че в Черна гора, както и в Сърбия, има крайно силни проруски настроения. Там има много политици, които се изказват за това Черна гора да пази неутралитет. Но тези политици нямат такива ресурси, с които разполага кланът на Джуканович. И точно за това те са в опозиция, а той е във властта. Ситуацията в Македония е още по-сложна. С какво Македония е важна за Запада? Черна гора беше важна на първо място, за да се отреже Сърбия от излаз на море. А чрез Сърбия да се отреже и Русия, защото още по времето на Тито се строеше стратегическият коридор Белград-Бар, железопътна линия. А ситуацията в Македония силно се усложнява заради албанския фактор. Около 20% от населението са албанци. И само по чудо до сега там не е избухнала истинска гражданска война. Бившият премиер на Македония Никола Груевски стана неудобен за Запада, въпреки че в началото той си беше абсолютно прозападен политик. Тогава започнаха протестите. Тези протести продължават доста дълго, около три години вече. И най-накрая те доведоха до извънредни парламентарни избори, на които с минимален превес победи проамериканската коалиция на Зоран Заев, социалдемократите. И тогава за първи път в историята на Македония глава на парламента стана албанец. Доведоха до груби нарушения на регламента и пр. И защо всичко това беше необходимо? Македония е много важна за Америка по една проста причина: ако все пак „Турски поток” бъде построен, а той вече се строи, то руският газ от Турция може да се транспортира в Европа чрез Гърция, а след това и Македония… И ако в тази схема Македония откаже, то Балканите ще останат без руски газ. От Гърция има път, разбира се, към България или към Албания. Но дали днешното правителство на България ще се съгласи на такъв вариант? Дали ще му разрешат от Брюксел и от Вашингтон на българското правителство да предприеме такъв ход?! На Албания също няма да й бъде позволено да участва. А това е въпрос за обезпечаването на Европа с руски газ. Има и вариант руският газ да мине през Турция, Гърция, а след това в Италия. А от Италия може да достигне Централна Европа. И тогава, ако страните от централните части на Европа желаят, могат да продължат газопроводите и към източните части, включително до Сърбия, Унгария и България. Тоест Македония на първо място е тясното гърло на „Южен поток”.

Много интересен е фактът, че народите на Балканите всички са настроени много дружелюбно към Русия, а елитите тъкмо обратното – те са русофобски.

Елитите в голямата си част са получили образованието си на запад. Те са се подготвяли там. И още повече, че тези хора са се готвили там точно когато Русия беше много слаба. Русия нищо не инвестираше в своето развитие тогава. А в политиката, за да се случи нещо утре, то трябва да се готви в продължение на десетилетия. Трябва да се инвестират интелектуални сили, средства, финанси във възпитанието на цяло поколение. Например по същото време половин Африка се ръководеше от випускници на МГИМО, тъй като това беше поколението, завършило през 80-те в Русия. И когато страната ни отслабна през 90-те, точно тези хора получиха кариерно развитие в своите страни. Ето, че сега на Балканите, за които говорим, идва следващото поколение на власт, което беше обучавано на запад, в западните университети на Великобритания и САЩ. Когато тези младежи е трябвало да учат някъде, Съветският съюз вече не съществуваше, а Русия беше в доста лошо положение. Това е всичко. Не се считаше за престижно тогава да отидеш да учиш в Русия, например в МГИМО.

Западът използва и технология за създаване на елити по места, вербува си агенти за влияние, отглежда ги, грижи се тях и пр.

Да, това е технология, но тя не се ползва само от Запада. Същата технология се ползваше от Съветския съюз още след революцията. Извинете, но меката сила не са я измислили американците. Мрежата на Коминтерна се строеше през 20-те и 30-те години без никакво западно влияние. Родоначалници на това са съветските дейци.