Напоследък само който не го мързи, той не оплюва държавата.
Къде се крият причините за тази ненавист?
През последните няколко десетилетия свръхбогатите елити, проповедниците на Вашингтонския консенсус, либералните мислители и евроатлантическите НПO-та имат един основен враг – националната държава. Според тези мисионери на Новия световен ред няма по-лошо, по-отвратително, по-вредно нещо от държавата. Тя и само тя пречи на установяването на пълно щастие на земята. Ако искаме всички да бъдем богати, красиви и щастливи, трябва да сведем до минимум нейните функции, убеждават ни адептите на пазарния фундаментализъм. Това, което не ни казват, е, че с отнемането на прерогативите на държавата богати, красиви и щастливи стават не всички хора, дори не повечето от хората, а само една тънка прослойка привилегировани индивиди. Много интересен е въпросът, как членовете на тази тънка прослойка успяват да представят собствения си личен интерес като интерес на цялото общество. Защото е факт, че през последните 30-40 години не само свръхбогатите, но и много други, съвсем не богати хора в най-различни държави, заживяха с фалшивата представа, че най-големият им враг е именно държавата, че директният път към решаване на проблемите им е моменталният й демонтаж. А тази представа, в която ролята на основния враг е предоставена на държавата, съвсем не е изначална истина, както се опитват да я представят либералите. Агресивното й налагане започна едва през 70-те години на миналия век. А преди това нещата изглеждат по съвсем различен начин. След Голямата депресия от 1929 г., довела до обедняването на милиони хора по целия свят и до възхода на различни авторитарни режими, чийто най-краен вариант е националсоциализмът, много умни хора си дават сметка за следното. Фаворизирането на пазарните механизми и неглижирането на ролята на държавата много често причиняват не всеобщо благоденствие, а мизерия сред огромни групи от хора. Затова е необходимо държавата да бъде не минимизирана, а тъкмо обратното – да играе колкото се можепо-съществена роля. Най-яркият представител на тази генерална промяна в мисленето, разбира се, е Кейнс (виж a-specto, бр. 16). Той обаче далеч не е единственият, който смята, че най-добрият начин за излизане от световната икономическа криза е засилването на ролята на държавата. Това е и преобладаващата тенденция както в икономическата мисъл, така и в политическото действие след края на Втората световна война. Представата, че държавата трябва активно да работи за подобряване на благосъстоянието на колкото се може повече хора е господстваща не само в комунистическите страни, а и в капиталистическия свят. Там например богатите и техните печалби се облагат с по-високи данъци не поради някаква класова ненавист, а защото тези пари са необходими, за да бъдат направени достъпни образованието, здравеопазването и останалите публични услуги за колкото се може повече хора. Благодарение на засилената роля на държавата неравенствата в развития капиталистически свят започват да намаляват и все повече хора могат да си позволяват неща, за които техните родители са могли само да мечтаят. За да бъде всичко това възможно обаче, е необходимо хората с многото пари постоянно да се лишават от част от тях. С течение на времето мисълта, че губят дори минимална част от огромния си ресурс, става все по-нетърпима за представителите на свръхбогатия елит. Тъкмо тази все по-засилваща се нетърпимост към всякакъв вид солидарност ражда и неолибералната контрареволюция от 70-те години на миналия век. Оттогава спонсорираните от транснационалните компании НПО-та започват да налагат в световен план представата, че „държавата си позволява прекалено много” и че ако хората искат да живеят по-добре, трябва да настояват за намаляване на функциите й и за прехвърлянето им към „невидимата ръка на пазара”. Конкретните измерения на тези теории се проявяват най-добре в политическитедействия на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън във Великобритания и САЩ от края на 70-те и началото на 80-те години. Тотална приватизация, обезсилване на ролята на държавата, увеличаване на привилегиите на мегакорпорациите – това са само част от стъпките, характерни за Новия световен ред. Той обаче достига своя апогей едва след 1989 г. До този момент страхът от прехвърлянето на „комунистическата зараза” на запад кара елитите в капиталистическите страни да мислят не само за себе си, а и за средната класа и за хората на наемния труд. Тяхното желание за по-добър живот трябва да бъде удовлетворено, за да не търсят те алтернативни начини за устройството на обществото. Рухването на Берлинската стена обаче, изчезването на СССР и на ръководения от него блок развързва окончателно ръцете на неолибералните контрареволюционери. Вече няма защо да мислят за благосъстоянието на мнозинството. Няма с кого да се съревновават и оттук нататък могат да правят каквото пожелаят. Може би е случайност, а може и да не е, но тъкмо през 1989 г. се появяват две много важни концепции, които трябва да закрепят в умовете на колкото се може повече хора новите догми. Първата е на английския икономист Джон Уилямсън и носи многозначителното название Вашингтонски консенсус. Става дума за списък от десет мерки, чието изпълнение, убеден е Уилямсън, решава като с магическа пръчка проблемите на която и да било държава. Най-важни от тези мерки са приватизацията на колкото се може повече държавни активи, пълна либерализация на финансовите пазари, колкото е възможно по-малък бюджетен дефицит, абсолютна дерегулация и като цяло обожествяване на едрата частна собственост. „Стабилизирай, приватизирай, либерализирай”, това е мантрата, която стотиците пропагандатори на Вашингтонския консенсус започват да разнасят по целия свят. На чисто теоретично ниво техните предписания звучат чудесно, само че прилагането им на практика – било то в Латинска Америка, Русия или Източна Европа – се превръща в истинско бедствие за по-голямата част от обикновените хора. Пак през 1989 г. в ръководеното от видния американски неоконсерватор Ървинг Кристол списание The National Interest се появява едно есе, което донася световна слава на своя автор. Става дума за Франсис Фукуяма и статията му „Краят на историята”, която три години по-късо излиза като книга под името „Краят на историята и последният човек”. Основната теза на американския политолог е, че „либералната демокрация е крайната фаза в идеологическата еволюция на човечеството”. Тоест оттук насетне не може да бъде измислено нищо по-добро от капитализма, пазара и представителната демокрация. Фукуяма, чийто дядо по майчина линия е избягал от Япония в САЩ по време наамерикански лагери японци по време на Втората световна война, е сред най-активните неоконсерватори. Завършва сравнително литературознание в Йейлския университет, след което учи в Париж под ръководството на Ролан Барт и Жак Дерида. Вероятно дебрите на структурализма и постмодернизма са му се сторили ненужно усложнени и объркани, защото остава във френската столица само шест месеца, след което се прехвърля в Харвард, за да специализира политически науки. По-късно Фукуяма ще каже следното по повод на младежките си занимания с френския деконструктивизъм: „Понякога, когато си млад, си мислиш, че някоя концепция е особено задълбочена само защото е представена със сложни думи и защото все още не притежаваш самочувствието да отсечеш, че всичко това всъщност е абсолютна глупост”. Докторската дисертация на Фукуяма в Харвард е посветена на заплахата от съветско нахлуване в Близкия изток. Фукуяма я защитава през 1979 г., след което се присъединява към корпорацията RAND. Създадената през 1948 г. под егидата на американските ВВС неправителствена структура е първата организация, която започва да бъде наричана think-tank. Първоначално RAND се занимава основно с решаването на технически задачи – конструиране на самолети, на ракетна техника и на спътници. Постепенно обаче дейността й се разширява и нейните служители започват да изготвят доклади и становища по най-широк кръг от теми – проблемите на здравеопазването, борбата с наркотиците, пазара на труда, международните отношения, безопасността на САЩ. Първите доклади, които Фукуяма подготвя за RAND, са свързани със ситуацията в Ирак, Афганистан и Иран. Началниците обръщат особено внимание на доклада, който той изготвя за Пакистан веднага след съветското нахлуване в Афганистан. За да направи този доклад, 28-годишният Фукуяма прекарва няколко седмици в компанията на офицери от пакистанското разузнаване. Интересуват го най-вече възникващите организации на муджахидините и как те могат да бъдат използвани в борбата срещу руснаците. В крайна сметка Фукуяма стига до извода, че САЩ трябва да работят в тясно сътрудничество както с пакистанските военни, така и с муджахидините. Скоро след като докладът му е готов, американците предоставят на Пакистан няколко самолета F-16. Междувременно Пол Улфовиц, един от водещите американски неоконсерватори, който след избирането на Рейгън за президент става директор на Отдела за политическо планиране в Държавния департамент, кани Фукуяма да се присъедини към неговия екип. През следващите десетина години той работи или в правителството, или в RAND и е сред основните защитници на идеята, че САЩ са длъжни да посеят своя модел на демокрация навсякъде по света.
Той е сред активните членове на неоконсервативния тинк-танк „Проект за нов американски век”, създаден през 1997 г. Това НПО има за основна цел „промотирането на глобалното американско лидерство”, защото „американското лидерство е добро както за Америка, така и за останалия свят”. От двайсет и петте души, подписали учредителния документ на „Проект за нов американски век”, почти половината отиват на работа в администрацията на президента Буш-младши. Именно хора като Пол Улфовиц, Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд са в основата на идеята за американската инвазия в Ирак през 2003 г. През следващите години Фукуяма ще започне да се дистанцира все по-силно от някогашните си неоконсервативни съмишленици. През 2006 г. той пише статия за The New York Times Magazine, в която сравнява неоконсерватизма с ленинизма, а две години по-късно подкрепя Барак Обама на президентските избори. В края на 80-те години обаче Фукуяма си е правоверен неоконсерватор и никак не е случайно, че именно негов текст става знамето, под което се нареждат всички защитници на либералния капитализъм. За да бъде в състояние този капитализъм да шества победоносно по цялото земно кълбо, трябва да бъде преодоляна една съществена пречка – националната държава. Силните държави са пречка пред апетитите на транснационалния капитал. Те имат закони, правила, регулации, които понякога карат корпорациите да правят ненужни разходи, свързани с опазване на околната среда или с достойното заплащане на работниците. Когато обаче държавата е слаба, тези „досадни недоразумения” могат лесно да бъдат отстранени. Първата и най-решителна стъпка към отслабването на държавата е да бъде внушено на собствените й граждани, че тя е враг на интересите им. Това се оказва особено лесно постижимо в страните от бившия социалистически лагер, където веднага се слага знак на равенство между понятието „държава” и понятието „тоталитаризъм”. Съзнанието на гражданите трябва да бъде обработено така, че те да заживеят с мисълта за „лошата държава” и за това, че една силна държава неизбежно води до тоталитарно управление. За да бъде внушението убедително, то трябва да идва не от чужди емисари, а от местните хора, от т.нар. местен елит. За целта този елит трябва да бъде рекрутиран, дресиран и пуснат да изпълнява нарежданията на новите господари. Най-добре тази работа се върши от местните неправителствени организации (НПО-та), които получават пълен комплект указания, както и цялостно финансиране от чуждестранните тинк-танкове. Най-могъщи и съответно най-щедри в раздаването на средства са американските НПО-та. При най-важните от тях обаче има една много съществена подробност. Макар да се наричат „неправителствени” организации, те често получават финансиране не само от частни донори, но и от Конгреса на САЩ. Типичен пример в това отношение е Националният фонд за демокрация (НФД). Тази организация е създадена през 1983 г. по време на първия президентски мандат на Роналд Рейгън. Създаването й е пряк резултат от всичко случващо се през предишните десетина години около разкритията, засягащи незаконните действия на ЦРУ. През 70-те години непосредствено след аферата „Уотъргейт” в САЩ се създават няколко специални комисии, чиято цел е да разследват дейността на тази разузнавателна служба. Работата е там, че нейните активности по свалянето на неудобни за САЩ правителства, физическото отстраняване на „вражески” лидери, следенето на американски граждани, заподозрени в „нелоялност”, вече не могат да бъдат прикривани. И съответно трябва да бъдат взети спешни мерки, които да възстановят репутацията на американската власт както у дома, така и в чужбина. Нали не си мислите, че тези мерки са свързани с прекратяването на незаконните операции? Ни най-малко. Въпросните операции продължават да се извършват, само че с тях се ангажират организации с благозвучни имена като споменатия вече Национален фонд за демокрация. Сред основните автори на идеята за създаването на тази структура е Алън Уейнстейн. Той е историк и основател на редица организации, свързани с промотирането на американското влияние в световен мащаб. В интервю, дадено през 1991 г., Уейнстейн директно заявява, че „много от това, което правим сега, преди 25 години се вършеше от ЦРУ”. Ето какво казва пък неизменният от 1983 г. до сега председател на НФД Карл Гершман по повод дейностите на ЦРУ, включващи подкрепа на приятелски настроени към САЩ движения в други държави: „Ние не трябва да ги подкрепяме тайно. Би било ужасно, ако демократичните организации по света биват възприемани като групировки, получаващи финансиране от ЦРУ. Така се правеше през 60-те години и на тези практики трябва да бъде сложен край. Решихме, че така повече не може да се действа, и затова създадохме НФД”. Няма как да има по-откровено признание за това, че ЦРУ „аутсорсва” практиките си към т.нар. неправителствени организации, действащи в чужбина. В случая употребата на „т.нар.” е много точна, защото НФД всяка година получава стабилно финансиране от американския Конгрес. И за какво отиват парите на американските данъкоплатци? Основно за подкрепа на сили, които защитават интересите на САЩ. Това могат да бъдат правителства, които са доказали лоялността си към Вашингтон. Могат да бъдат и опозиционни организации, които искат да свалят от власт правителства, определяни като „недостатъчно” лоялни към Вашингтон. За да бъде свалено въпросното „нелоялно” правителство, се организират стачки и демонстрации, пускат се печатни и електронни издания, които оплакват „липсата на свобода” в съответната държава, клеймят „отвратителните управляващи” и призовават за „морал в политиката”. В зависимост от ситуацията в конкретната държава могат да бъдат използвани мирни средства за борба – артистични хепънинги, вувузели, бели рояли, балерини, а могат да се използват и насилствени практики като въоръжаване на радикални групировки. Разбира се, структури като Националния фонд за демокрация се ангажират не само с краткосрочни цели като свалянето на някое „неудобно” правителство. Те работят и по дългосрочни проекти. В книгата си „Престъпна държава: Пътеводител за единствената световна суперсила” Уилям Блум пише, че веднага след създаването си през 1983 г. НФД започва активна работа във Франция. Основната му дейност там е да спонсорира печатането на книги и издания, както и провеждането на семинари на дясно ориентирани студентски и професорски организации. Целта е да се попречи на допълнителното олевяване на френските университети. За пряката връзка между Националния фонд за демокрация и американските тайни служби говори и списъкът на учредителите на тази организация. Сред тях фигурират лица, директно свързани с ЦРУ, като например Джон Негропонте, който официално се води дипломат. Той е посланик на САЩ в Хондурас (1981–1985), Мексико (1989–1993), Филипините (1993–1996). Между 2001 и 2004 г. е американски посланик в ООН, след което става посланик в окупирания от американците Ирак. През 2005 г. президентът Джордж Буш-младши го назначава за първи директор на Националното разузнаване, това е „шапката”, която трябва да координира всички разузнавателни служби. Това е и официализирането на дългогодишните връзки на Джон Негропонте с тайните служби. За тези връзки се говори от години, но винаги са били отричани. Още в началото на 80-те години разследване на вестниците „Вашингтон Пост” и „Ню Йорк Таймс” показва, че именно благодарение на Негропонте е установена тясна връзка между американските спецслужби, армията на Хондурас и борещите се срещу социалистическото правителство на Никарагуа никарагуански „контри”. Разсекретени дипломатически грами показват, че Негропонте е пряк участник в създаването на т.нар. „ескадрони на смъртта” в редица латиноамерикански държави, чиято основна цел е убийството на леви и критично настроени към САЩ политици и обществени дейци. Любопитен факт е, че съпругата на Джон Негропонте, Даяна, е член на Управителния съвет на „Фрийдъм Хаус”, една от най-влиятелните американски политически неправителствени организации, чието основно финансиране идва от американското правителство. Освен Джон Негропонте сред създателите на Националния фонд за демокрация фигурира и още една крайно противоречива личност в американската политика – Елиът Ейбрамс. Той е заместник държавен секретар в администрацията на президента Рейгън и придобива печална слава заради ролята си в скандала „Иран-контри”. Тази афера избухва през 1986 г., когато става ясно, че висши служители на президентската администрация са участвали в продажбата на оръжие на Иран, парите от които после са отивали за никарагуанските контри. Тази дейност е укорима не само от морална, но и от законова гледна точка, защото в този период Иран е под оръжейно ембарго. Елиът Ейбрамс е сред осъдените по това дело и получава две години пробация. Помилван е от президента Джордж Буш-старши, който го прави свой съветник. Името на Елиът Ейбрамс е свързано и с още една непочтена история. Според британския „Обзървър” като директор в Съвета за национална сигурност Ейбрамс е участвал в подготовката на преврата срещу венецуелския президент Уго Чавес през 2002 г. При такива „бащи основатели” едва ли е учудващо, че организации като Националния фонд за демокрация предизвикват подозрения сред властите на държавите, където проявяват особено силна активност. Особено ако става дума за държави, които са критично настроени към официалната политика на Вашингтон. В края на юли тази година руската Генерална прокуратура обявява дейността на НФД за „нежелателна” на територията на страната. Това означава, че Националният фонд за демокрация вече няма да може да финансира руски НПО-та. Само в периода 2013–2014 г. НФД отпуска на руските си партньори грантове на стойност 5,2 милиона долара. За да развиват демокрация, естествено. Оказва се обаче, че в представите на западните донори развитието на руската демокрация включва някои доста странни неща, като например подпомагането на чеченския сепаратизъм. През 90-те години Националният фонд за демокрация редовно отпуска грантове на руски неправителствени организации, които подкрепят сепаратисткото чеченско правителство на ген. Джохар Дудаев. Всичко това върви под лозунга „Защита на правата на човека и свободата на себеизразяване”.
Подобни либерални клишета можете да срещнете и в учредителните документи на българските НПО-та, които без щедрите чуждестранни грантове нямаше да просъществуват и ден. Има, разбира се, и „приноси” в теорията и практиката на съставянето на бомбастични изречения. Например на сайта на едно от най-претенциозните български НПО-та четем, че акценти в дейността на неговите служители са „демократизирането на посткомунистически държави, корупцията, популизмът, антиамериканизмът, Новият световен ред”. Разбира се, докладите, които изготвят българските НПО-та, обхващат всички възможни теми, за които може да се получи някой грант – като се започне от частни проблеми в някои малки населени места и се стигне до общонационални въпроси, като здравеопазването, образованието, националната сигурност. Тази всеядност не е просто израз на прекалено голямо доверие в собствените сили, на вяра, че разбираш от всичко. Всеядността бива задавана от чуждестранните донори. Целта е на публиката да бъде внушено, че истинските специалисти, големите умове, дългосрочните стратези работят именно в НПО-тата. И че всички останали, например професорите и академиците в БАН и в университетите, дългогодишните професионалисти в държавните структури, са просто едни „феодални старци” и „ненужни бюрократи”. Това е поредният точно прицелен удар срещу компетентността на държавата. На хората бива внушавано, че не държавните кадри, а единствено служителите в неправителствения сектор могат да дадат работещо решение на който и да е проблем. На практика бива обожествявано т.нар. „гражданско общество”, съставено основно от грантови служители и анализатори. За да може това внушение да се загнезди в съзнанието на колкото се може повече хора, основна роля играят медиите. Схемата за спечелването им е изключително проста. Медийните босове, обещаващи, а и вече утвърдени журналисти, постоянно биват канени на пътувания, семинари, конференции, работни закуски, обеди и вечери. Всички разходи, разбира се, са за сметка на канещите ги НПО-та. Тези от поканените, които покажат особена готовност да следват препоръките на домакините, свързани с „утвърждаването на демокрацията”, което е протритият параван за защитата на американските интереси, биват включвани в допълнителни програми, екскурзии, командировки. Медийните хора от всички нива на йерархията, които се възползват от тези бонуси, лека-полека започват да вярват в това, което им втълпяват в продължение на години. Ако в началото са обслужвали доктрината единствено заради желанието си да поживеят на чужди разноски няколко месеца във Вашингтон или Брюксел, с течение на времето започват искрено да вярват в нещата, на които ги учат там. И когато после подготвят своите телевизионни или радиопредавания, когато пишат статиите си, те нямат никакво съмнение към кого трябва да се обръщат за информация или за коментар. Естествено, че към служителите на същите тези организации, които в продължение на години са финансирали пътуванията и обученията им в близката и далечна чужбина. Така по естествен начин се създава едно неразривно цяло от грантови анализатори и грантови журналисти, които често дори без да разбират, прекрасно обслужват интересите на отвъдокеанските господари. А с течение на времето аудиторията престава да забелязва, че тези, които й биват представяни от медиите като „икономистиТЕ”, „политолозиТЕ” и изобщо като „експертиТЕ”, са едни най-обикновени служители на някое от многобройните политически НПО-та. Всъщност тези лица не притежават нито кой знае какви познания, нито кой знае какви възможности за особено задълбочени анализи. Основното им качество се състои във факта, че постоянно ги дават по телевизията. А щом постоянно те дават по телевизията, значи трябва да си значима фигура. Поне такова е широко разпространеното мнение, от което НПО служителите не пропускат да се възползват. Постепенно престава да има значение какво казват премиерът и министрите, какви са възгледите на депутатите или на хора, заемащи някаква изборна длъжност в държавата. За меродавно започва да се приема единствено мнението на хората от неправителствените организации. По този начин е постигната основната цел на чуждестранните донори. Населението се вслушва не толкова в мнението на хората, които е избрало да го управляват, колкото в становищата на неизбираните от никого НПО дейци. А НПО дейците нямат собствено мнение. Това, което представят за своя позиция, всъщност е позицията на чуждестранните тинк-танкове, в повечето случаи директно свързани с чуждестранните правителства. Така че нашите НПО-та са „неправителствени” само дотолкова, доколкото не са свързани с българските правителства. Всъщност те са класически „правителствени” организации, само дето са свързани с чужди, най-вече с американската администрация. Това, разбира се, важи не само за България, но и за всички държави, където активно действат подобни структури. Посредством „независимите” неправителствени организации правителството във Вашингтон без значение дали се ръководи от президент демократ или от президент републиканец има възможност да формира мненията в другите страни. Като, разбира се, това мнение трябва да е силно критично към местните управляващи, особено ако те имат „нахалството” да не действат в пълен синхрон с вашингтонските директиви. И в същото време трябва да е максимално проамериканско. Нали помните споменатото по-горе нашенско НПО, което сред основните си цели поставяше борбата с антиамериканизма?
През по-голямата част от времето след 1989 година идеологическата същност на спусканите от Вашингтон и прокарваните от НПО-тата послания се изразява в промотиране на либералните концепции за колкото се може по-малко държава и колкото се може повече пазар. В областта на международната политика пък директивите са следните: има „добри” държави, има и „лоши” държави. Най-добрата от добрите, естествено, са САЩ. Най-лоша, разбира се, особено след избирането за президент Владимир Путин, е Русия. През последните няколко години обаче големите донори разбират, че трябва да направят известна промяна в стратегията. Най-малкото, защото световната конюнктура се променя. Поразилата целия развит свят икономическа и финансова криза показва, че някои от основополагащите догми на Вашингтонския консенсус просто не са верни. Оказва се, че сред главните причини за кризата са толкова възхваляваната дерегулация, а пък накрая става ясно, че пак толкова оплюваната държава трябва да оправя бакиите, сътворени от „невидимата ръка на пазара”. Граждани от най-различни държави, които дълго време безрезервно вярват в пазарни, либерални и десни концепции, сега започват да търсят съвсем различни обяснения на ставащото по света. Лявата мисъл, която изглежда силно дискредитирана непосредствено след 1989-а, преживява истински ренесанс. Умните хора в Америка внимателно наблюдават тези процеси и тъкмо защото са умни, осъзнават, че няма смисъл да се борят с тях. Това е, все едно да се бориш с лошото време. Обаче, както и при лошото време, можеш да минимизираш негативния ефект. Вместо да водиш война с левите виждания, по-добре е да ги направляваш в желаната от теб посока. Американците наистина са ненадминати в способността да обръщат в своя полза тенденции, които възникват като пълно отрицание на тяхното мислене. Когато през 60-те години не само Америка, но и целият свят е подвластен на контракултурата – хипи движението, рока, антивоенните настроения, студентските демонстрации, левия радикализъм, изглежда така, все едно рухването на капитализма е въпрос на време. Само че капиталистите, най-вече американските, се оказват наистина умни. Веднага разбират, че ще спечелят само ако, вместо да се борят с тези тенденции, ги обърнат в своя полза. Така основните елементи на контракултурата биват не забранявани и преследвани, а превърнати в мода, в стока, в мейнстрийм. Младите харесват Че Гевара? Чудесно, няма да го забраняваме, няма да действаме така, както правят съветските догматици. Ще превърнем образа му в модна икона. Младите харесват рока? Отлично, отново никакви забрани. Тъкмо обратното. Ще го промотираме. И това ще ни донесе огромни печалби. Тази печеливша схема на мислене се прилага и днес по отношение на възкръсващото ляво. Няма никакъв смисъл да се бориш с него. Необходимо е да го използваш в своя изгода. Вече си има отработен механизъм за целта. Така както веднага след падането на Берлинската стена започва създаването и финансирането на мрежа от либерални, пропазарни и десни НПО-та, така през последните години върви процес по изфабрикуването на „леви” и „социални” организации. Нека техните служители си бъдат „леви” и „социални”. Важното е да изпълняват две основни задачи: да са фенове, макар и не толкова явни, на САЩ и никак да не харесват собствената си държава. Основното им верую трябва да бъде същото като на либералните им колеги – колкото се може по-малко държава. А най-обидните думи в речника им трябва да бъдат „националист” и „патриот”. Основната цел е в подопечните на САЩ страни да бъдат създадени едни „леви” проамерикански „неправителствени” структури, които на практика да не се отличават от либералните такива. Този процес върви и в България и е особено любопитно да бъде наблюдаван. Достатъчен е съвсем бегъл поглед към „левите” НПО активисти, за да стане ясно, че между тях и „либералните” им колеги няма почти никакви разлики. Те силно се харесват едни други, постоянно се цитират помежду си и изобщо живеят в пълен сговор. Вероятно защото и донорите им са едни и същи. И понеже донорите държат националното чувство в чуждите държави да бъде сведено до минимум, служителите в НПО-тата, в това число и в „левите”, бълват огън и жупел срещу всеки, дръзнал да защити националния интерес. Хората, позволили си подобно нещо, моментално биват обявявани за „фашисти” и „националсоциалисти”. Идеята на нашенските псевдомислители за изначалната несъвместимост на лявото и националното не отговоря на истината. Но за да знае това, човек трябва да е попрочел и сериозна литература, а не да формира философските си позиции въз основа единствено на наръчници за НПО служители. За отношението на лявото и националното особено показателно е ставащото по време на Великата френска революция. Да, националното чувство съществува във Франция и преди 1789 г. Само че то е едно доста специфично национално чувство. Повечето французи се чувстват много по-привързани към провинцията или дори към мястото, където живеят, отколкото към абстрактното цяло, наречено Франция. Да обичаш Франция означава преди всичко да обичаш френския крал. Да се чувстваш французин означава преди всичко да си верен поданик на абсолютния монарх. Монархията и нацията са неразделни. Едва революцията радикално променя тази представа и създава днешната представа за това какво означава националното чувство. Съвременната представа за нация се ражда именно по време на Френската революция от 1789 г. Нацията вече не обединява поданиците на краля. Тя сплотява равноправните граждани на една страна, които споделят общи ценности. На всички псевдолеви „мислители”, които твърдят, че между лявото и националното няма нищо общо, трябва да бъде припомнен примерът на якобинците. Тези най-леви от левите дейци на Френската революция са и най-активните защитници на страната си както от контрареволюционерите, така и от чуждестранните интервенти, които мечтаят да възстановят френската монархия. Тези радикални левичари, якобинците, не плюят родината си, а правят всичко възможно, за да я защитят. Не е необходимо да се връщаме толкова назад в историята, за да видим, че между защитата на левите ценности и защитата на националната идея няма никакво противоречие. Достатъчно е да видим какво се случва през последните няколко месеца в съседната нам Гърция. През тази година радикалната левица СИРИЗА печели два пъти парламентарните избори. Партията на Алексис Ципрас постигна този успех не само благодарение на ясно формулираните леви послания. Тя печели доверието на гърците и защото поставя акцента върху защитата на националните интереси и връщането на националното достойнство. Мнозина наблюдатели както от либералния, така и от официозния ляв сектор посрещат с недоумение решението на Ципрас както след парламентарните избори през януари, така и след тези през септември да сформира правителство заедно с партията „Независими гърци”. Та това е дясна консервативна партия, съставена от бивши членове на „Нова демокрация”! Как е възможно една радикално лява партия да прави коалиция с дясна организация!? Подобен ход изглежда неестествен само в очите на идеологически чистофайници или на оядени евробюрократи, като социалистическите номенклатурчици Мартин Шулц (в момента шеф на Европарламента) или Джани Питела (в момента председател на групата на социалистите в Европарламента). Имайки предвид конкретната политическа ситуация в Гърция, коалицията между СИРИЗА и „Независими гърци” е повече от естествена. И двете партии поставят в центъра на програмите си именно защитата на националните интереси, а не някакви абстрактни лозунги, били те леви или десни. Много по-неестествено би било СИРИЗА да направи коалиция с хайверените социалисти от ПАСОК или с евроатлантически ориентираната партия „Потамос”, на която само приказките й са леви. Изобщо няма нищо страшно или скандално в защитата едновременно на леви и на национални идеи. Нещо повече, това съчетание днес става изключително актуално за всички, които искат да реабилитират държавата и да ограничат амбициите на мултинационалния капитал. Нито либералните политици, нито либералните мислители имат намерение да се борят срещу транснационалните бизнес елити. Според тяхната либерална представа идеалният свят е място, където се разгръща неограничената свобода. На теория всички хора могат да се възползват от нея. Но на практика се оказва, че тази т.нар. свобода облагодетелства основно транснационалните политико-бизнес елити. Техните членове абсолютно свободно и либерално без никакви притеснения от страна на каквито и да било държавни структури движат капиталите си по целия свят. И след като унищожат природата и експлоатират достатъчно дълго хората в някоя държава, без никакъв проблем се преместват в друга. Защото живеем в ерата на победилия либерализъм, чиито догми никой няма намерение да оспорва. Нито традиционните десни, нито традиционните леви. В случая предателството на „левицата” е особено неприятно, защото именно тя трябваше да бъде силата, която да се бори за по-добрия живот на колкото се може повече хора. Само че тази либерална, евроатлантическа „левица” се присъедини без никакви възражения към онези, които громяха националната държава, виждайки в нея източника на всичкото възможно зло. Можем да приемем подобно поведение и като положителен факт, защото ни помага да разграничим автентичното от фалшивото ляво. Автентичните леви не мразят държавата си и не се кланят на наднационалните елити – били те брюкселски или вашингтонски. Защото знаят, че колкото по-малко държава има, толкова по-малко са правата и възможностите на нормалните хора.