Създаването на "Голям Близък Изток" е опасен и абсолютно неприемлив вариант за България

Интервю на Таня Джоева с дипломата Валентин Радомирски, бивш посланик на България в Румъния

Валентин Радомирски завършва Московския държавен институт за международни отношения. От 1976 г. до 1992 г.  работи в Министерството на външните работи на България, като преминава всички рангове от стажант-аташе до пълномощен министър. Бил е извънреден и пълномощен посланик на страната ни в Румъния и неакредитиран посланик в Молдова. В периода 2005-2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на министър-председателя. Съосновател и член  на Българско дипломатическо дружество. Носител на почетния знак „Златна клонка на МВнР”.

Посланик Радомирски, след ударите на САЩ в Сирия и покачване на градуса на напрежението кой ще има повече работа: генералите или дипломатите?

И двете страни ще имат доста работа. И двете работят активно и на генералско, и на дипломатическо ниво.

Пиесата се развива по сценарии, непознати за другата страна. Имам предвид Русия и САЩ. Всяка крачка се следи с повишено внимание както от генералите, така и от дипломатите. Ще ви дам любопитен пример: ако американската страна е предупредила Русия за атаката в Сирия час по-рано, то тя е имала възможността да получи ценна информация - как и колко бързо реагират руските военни в екстрена обстановка, как съобщават задачите по команден ред на поделенията си, какви заповеди дават и т. н.

Същото се отнася и до дипломатите. Наблюдаваме пълно преобръщане на обстановката и на реториката. Ако прочетем изявленията както на президента Тръмп, така и на високопоставените американски дипломати, ще намерим становища, които противоречат на случилото се на 7 април. Представителят на САЩ в ООН заяви например на 30 март, че американците могат да работят с Башар Асад, впоследствие тази позиция се обърна.

За съжаление, в реторичните моменти се доближихме до 80-те, които са години на остро противопоставяне. Имам предвид изказванията на президента Тръмп, че Асад е "животно", "касапин", че Русия е причастна към химическата атака или най-малкото е некомпетентна.

Нещата загрубяха и от двете страни и доведоха до криза в общественото съзнание, която на свой ред бе докарана до истерично състояние от средствата за масова информация.

Посещението на Рекс Тилърсън в Москва трябваше да подскаже посоката за развитие на американско-руските отношения. Вие разчетохте ли важни послания от визитата? 

Срещата беше предназначена за опознаване на двете страни в новата обстановка. Каква е предисторията на тази нова обстановка? Американски наблюдатели отбелязаха, че системата се опитва да "смели" президента Тръмп. Според мен ударът показа, че май се справя успешно. Тръмп се върна на позициите от първия етап на войната в Сирия. Тогава бе определена червената линия "химически атаки" и тя не беше премината. Средствата за масова информация твърдяха, че е премината, но предишният президент Барак Обама не я използва и не удари Сирия.

Сега обаче тази червена линия беше премината и ние се намираме в началото на третото действие. Това именно пораждаше опасенията да не се получи ефекта на доминото, тоест плочките да започнат да падат безразборно една след друга, без политиците и военните да могат ги спрат.

В крайна сметка, пет часа разговори на Тилърсън с Лавров и два часа с Путин показаха, че в диалога очевидно е имало и рационално зърно.

Какво би могло да е това рационално зърно?

Важното според мен е, че Путин даде среща на Тилърсън и заяви, че ще бъде възобновен меморандумът за недопускане на инциденти в небето над Сирия. Това допринася за намаляване на напрежението и за разговори как да бъде решен въпросът за Сирия. А от какъв характер е рационалното зърно ще покаже развитието на третото действие.

Смятате ли, че евентуална среща между Доналд Тръмп и Владимир Путин ще бъде четвъртото действие от пиесата?

Смятам, а и се надявам, че среща между двамата ще има още в третото действие. Това би допринесло за намаляване на рязко повишилото се напрежение и за преодоляване поне отчасти на натрупаното недоверие от непредсказуемостта на действията през последните месеци. От резултатите на третото действие ще бъде определено и развитието на сценария на четвъртото действие. Във всички случаи основна тема на подобна среща би било обсъждането на „казуса Сирия“.

Какви са вариантите за разрешаване на този казус?

Сирийският конфликт е изключително сложен. Основният въпрос е дали Сирия ще бъде запазена в сегашните си граници, което е проблем и тема на американската политика. Знаем, че през 2006 година в юнския брой на Armed Forces Journal се появи малка статия, в която се твърдеше, че споразумението Сайкс-Пико, очертало съвременните граници в региона, е вредно и е време да бъде премахнато. Краткият текст бе придружен с карта, на която бяха очертани две нови държави - Кюрдистан и Белуджистан. Публикуването на тази карта предизвика лавина от конференции, обсъждания, статии и т.н. До идването на Тръмп американците преследваха стратегията за образуването на един „Голям Близък Изток“, който би ликвидирал всички несъвършенства, оставени от споразумението Сайкс-Пико в Близкия Изток – граници, преминаващи през етноси, през различни религиозни общини и т. н. и които водят до постоянно възобновяващи се конфликти. Кондолиза Райс, която е автор на този проект като държавен секретар по онова време, няколко дни преди ракетната атака на американците беше в Белия дом за дълъг разговор с президента. Не се знае дали американците не се връщат към този сценарий, който беше отричан от самия Тръмп и от някои от неговите съветници в предизборната му кампания и преди инаугурацията.

Ако американците се връщат към тази стратегия, тогава ще рухне един от основополагащите принципи на съвременното международно право – за запазване на границите. Сирия може да бъде разделена на много части. А „Големият  Близък Изток“ предвиждаше като идея вземане на територии и от други, съпределни с Кюрдистан и Белуджистан страни, като Турция, Саудитска Арабия, Иран и т.н. Тази стратегия, правилата на падащото домино, може да предизвика образуването на редица нови държави на базата на етнически, религиозни и други признаци, и би възбудило редица тлеещи конфликти в целия свят. Това е голяма опасност и американците я отчитат.

Какъв е другият вариант?

Политическо решение в рамките на разбирането за запазване границите на страната. Тогава може да се търси вътрешно устройство на федеративен, конфедеративен или друг признак, на различни провинции с хлабава централна власт или без влияние на централната власт, независимо коя е тя. Това би било приемливо от гледна точка на принципите на сегашния международен ред. Само че е изключително трудно да стане на практика.

Защо?

Поради големият брой участници и различните интереси на регионалните сили и на глобалните играчи. И тук е ролята на Русия и САЩ – да изберат дали ще работят по единия вариант или по другия.

На практика не ИДИЛ е главният враг. Главният проблем е какво ще бъде политическото урегулиране на конфликта и коя сфера на влияние големите сили ще успеят да запазят за себе си.

Вижте какво се случва сега – от няколко месеца, след завземането на Алепо, руснаците спряха да настъпват, а американците се мотаят около Мосул. Две такива армии като руската и американската отдавна биха могли да унищожат  ИДИЛ. Още повече, че тази така наречена „държава“ негласно се финансира по международен път чрез банкерство, продажба на петрол и т.н. Това е път, който може лесно да бъде пресечен с дипломатически, икономически и финансови средства. А с военни средства 50 000 джихадисти биха могли да бъдат унищожени буквално за дни.

Защо обаче това не се случва?

Защото всички участващи страни се боят от едно: който унищожи ИДИЛ, ще понесе основните последствията от последващия терор. Останалите живи джихадисти ще се разбягат, но сатаната ще бъде този, който ги е унищожил. Дали това ще бъдат Съединените американски щати или Русия е големият въпрос, който ги спира за решителни действия за унищожаване на ИДИЛ. ИДИЛ носи тази заплаха за двете супердържави и техните съюзници.

Атентатите обаче отново зачестиха. Кой подкрепя ИДИЛ и как разчитате серията от атаки – с различен почерк и на различни места – Швеция, Русия, Египет, Франция?

Всички твърдят, че „другите“ ги подкрепят. Има много данни, че в първата фаза ИДИЛ беше подкрепяна и финансирана от Турция. Много руски документи бяха представени в това отношение.

Не само Турция, но и регионалните играчи в Близкия Изток, използвайки конфликта за свои цели, спонсорираха и продължават да спонсорират различни групировки. В Близкия Изток се очертава тежка картина и не случайно наскоро се появи информацията, че се работи за създаването на близкоизточно НАТО. То ще обединява всички сунитски страни главно под знамето на Саудитска Арабия като инициатор е и Катар. Идеята е всички сунитски страни като Йордания, евентуално Египет и Турция, които са най-многочислените мюсюлмански страни в региона, да бъдат обединени заедно с САЩ. Да се подпише споразумение и да се прикрие сянката на Израел, който спонсорира тази инициатива, но не влиза официално в съюза. Всички тези държави имат обща цел, която ги обединява – борбата срещу шиитите и Иран.

Сирия е трън и решаващ момент в прекъсване на шиитската връзка и етнос, който се шири от Ливан, където е Хизбула, до Иран. Тя минава през Сирия и части от Ирак. Ако това близкоизточно НАТО въобще бъде организирано, най-малкото показва основните противоречия в сирийския конфликт и кои са заинтересовани да има сили, които се бият срещу правителството в Сирия.

Моят извод е, че поддръжката за ИДИЛ ще бъде прекратена, само ако САЩ и Русия се опитат да намерят решение в сегашните граници на Сирия и принудят всички останали регионални играчи да се съобразят с него, колкото и да им е неприятен този факт.

Кой от двата варианта е по-добър за България? 

Очевидно стратегията за „Големия Близък Изток“ е много опасна. Тя може да се разпространи в целия свят, което означава, че цунамито ще удари съседни региони, а Балканите са точно такъв регион. Вземането на територии от големи държави като Турция – например за образуването на Кюрдистан, може да бъде договорено зад гърба на по-малките страни с компенсация именно от тях. Затова за България това е абсолютно неприемлив вариант. Още повече, че ние твърдо защитаваме сегашния международен ред и нямаме никакви основания да считаме, че бихме имали каквато и да било полза от преразглеждане на съществуващите принципи за държавния суверенитет и ненарушимостта на границите.

Ние трябва да бъдем страна не с демонстративно участие в конфликта, където едва ли можем нещо да допринесем както във военна, така и от дипломатическа гледна точка. Трябва да бъдем просто активен участник в изработването на обща позиция на Европейския съюз и преди всичко – на ООН, тоест да работим там, където можем. В момента в ООН се наблюдава отново парализа поради сблъсъка на двете основни страни за решаване на конфликта. При изработването на позицията на ЕС също няма единство. Това се видя от срещата на Г-7.  Италия направи демонстрация, която само специалистите, дипломатите и експертите по международни отношения забелязаха - точно по време на тази среща беше избрано италианският премиер да отиде в Москва. Жестът разкри най-малкото различието на италианската позиция. Сведенията от срещата на външните министри на Г-7 показа, че италианците не са позволили да се говори за санкции срещу Русия за Сирия. Такова споразумение не беше постигнато.

Тук веднага трябва да поставя въпроса за реакцията на българското Външно министерство след намесата на САЩ в Сирия. Европейските страни бяха по-дипломатични и сдържани. Ние отново ли се престарахме?

Твърдо, да. Първото изречение бе ясно и нямаше нужда по-нататък да заемаме позицията на САЩ. Формулировката беше точна и трябваше да гласи, че ние сме за разследване от компетентни, независими институции. Това, което не става в момента в ООН. Ние се присъединихме към хвърлящите вина без да има доказателствена база. Убедителни доказателства не предоставят и американците. България трябваше да заеме неутрална позиция и предвид някои факти, известни на специалистите – например, констатациите на чиновници от ООН, че ИДИЛ неколкократно досега е използвала хлор и различни химически компоненти за газови атаки; че на практика сирийската армия е унищожила всички свои запаси и това е установено от независими органи.

Сега се реди правителството на България, за външни министри бяха споменати кандидати, но неофициално. Важният въпрос обаче е има ли нужда от корекции българската външна политика?

Абсолютно. От три години ние се намираме в нов етап на международните отношения. Към тях Доналд Тръмп добави нов детайл – непредсказуемост. Ние задължително трябва да направим преглед на стратегията си за национална сигурност. Казвал съм и в интервю с вас: ние трябва да определим три групи въпроси. В първата са тези, които трябва да решаваме сами. Те са свързани с нашите национални интереси и с отношения на двустранна основа. Те са и въпроси, по които не можем да си осигурим подкрепа от съюзниците поради различия между нашите и техните позиции. Например – с Турция за пенсиите на тракийските бежанци и др. Или по редица въпроси за Западните Балкани и Черноморието.

Втората група въпроси са тези, които задължително трябва да решаваме с партньорите. При опасни сценарии в развитието на вътрешно политическата обстановка в Турция нашата страна може да разчита само на съюзниците. Случаят с Кипър показва, че ние трябва да обмислим доколко и как да го правим. Но е важно отсега да предупреждаваме съюзниците, че такава опасност може да има.

Третата група въпроси е по кои теми от външната политика ние трябва да стоим настрана. Там, където нямаме възможност за влияние, какъвто според мен е сирийският конфликт, трябва да се опитаме да стоим настрана и да се стараем да изработваме обща позиция с ЕС и ООН. Този подход би ни предпазил да се изхвърляме в едната или другата посока, което, за съжаление, ние правим в последните години.  

Външнополитическото събитие с най-голямо значение за България в последната седмица е успешният за Ердоган референдум в Турция. Трябва ли да бъдат подкрепени усилията на президента Радев за по-твърда политика спрямо Турция или трябва да се снишим?

Според мен „твърда политика“ не е правилната интерепретация на позицията на президента. Той подчертава, че в отношенията си с най-големия ни непосредствен съсед трябва да отстояваме националните си интереси. А те могат да бъдат отстоявани и с “твърда“, и с „мека“ дипломация. Важното е да има осигурена консенсусна подкрепа за такава политика. Смятам, че са необходими законодателни промени, които да ограничават всички, подчертавам всички и отвсякъде опити за намесата на чужди държави във вътрешната ни политика. А „снишаването“ може да осигури само временно отлагане на решението на проблемите. Историята го е доказвала нееднократно.