За възможните последствия от руската операция в Сирия

Руската операция в Сирия несъмнено е важен етап в политическото развитие на Русия. За първи път от четвърт век насам Кремъл провежда официално мащабна военна акция зад граница, мотивирана не от „мироопазващи” причини, а от такива със стратегически характер. „Афганистанският синдром” вече е в миналото.

След напускането на Афганистан през 1989 г., Москва дълго време изпитваше нежелание за военно-политически кампании от подобен род, но същевременно с леко злорадство наблюдаваше как Съединените щати повтарят съветските грешки . Въпреки това руските власти не се отказаха напълно от демонстрацията на сила. Примери за това бяха войната в Кавказ, намесата в конфликти на териториите на държави от постсъветското пространство и демонстративният рейд в Прищина през 1999 г. Търсенето на опора във военните възможности все още си оставаше ключов елемент в политическото мислене, даже и след като страната вече не беше глобална свръхдържава. Впрочем, изброените по-горе случаи бяха част от процеса на постсъветското регионално преустройство. Един процес на трудна и мъчителна адаптация към новата „окастрена” роля на Русия. Руските власти не обсъждаха провеждане на военни операции извън условните граници на определената от тях „сфера на влияние”. На първо място, амбициите на руското ръководство бяха географски ограничени и те приемаха, че нищо не налага провеждане на операции извън установените условни граници. На второ място, сянката на Афганистан все още напомняше за себе си.

Защо сега Русия направи обрат в политиката си?  Украинската колизия през пролетта на миналата година се възприе като качествено нов пробив в глобалното влияние на Русия . Обаче в началото на 2015 г. кризата в Украйна стагнира и това не доведе до очакваната промяна в регионалния статут на страната. Завършек на това стана процесът в Минск, който се превърна в труден дипломатически маратон, с откровено патов резултат за страните. Москва се оказа затворена в една двойна периферия. От една страна, в европейската периферия. Тъй като украинския конфликт безпокои най-вече Европа. А Европа вече е в периферията на световната политика. На свой ред, Украйна пък е в периферията на Европа и даже не всички в Европа се вълнуват от развръзката на украинската драма. Руското ръководство почувства, че Украйна има безперспективна роля в световните процеси. В същото време водещите западни страни ревностно поддържат модела, при който единственият предмет на разговори с Москва, е въпросът за урегулиране на украинската криза. Китай, например, се отнасяше съвсем спокойно към руската фиксация по отношение на Украйна (т.е. това си е ваша работа), но недоумяваше защо Русия не се ориентира към нещо по-плодотворно .

От друга страна, независимо от хаоса, Близкият Изток привлича световното внимание. Той се намира на пресечната точка на много стратегически интереси, а не представлява някакво странично отклонение без изход като Украйна. Всъщност, Близкият изток е един от малкото останали сериозни външно-политически активи на Русия и по-специално такива са отношенията й с Дамаск . Именно около Дамаск се разрази и битката за бъдещето на Близкия Изток. Политическият инстинкт на Владимир Путин сработи и този път. Той усети възможността да преобърне ситуацията и да застави другите да реагират на инициативата на Русия . Това качество на руския президент се проявява нееднократно в годините на неговото управление, както в международен, така и във вътрешнополитически план. Подобен ефект имаше преди две години идеята му за унищожаване на химическите оръжия в Сирия. Тогава това беше сюрприз за всички, но и всички признаваха, че тази схема е изход от ситуацията. Сегашната готовност на Москва да окаже помощ на Асад е отчасти продължение на предшестващата схема, приложена за химическите оръжия. Унищожавайки по настояване на Москва химическото си оръжие, Дамаск всъщност се отказа от последната си надежда да се защити в случай, че на карта бъде заложено оцеляването на режима, както и оцеляването на всички, които го считат за по-малкото зло. Няма да бъде много коректно, ако сега Русия изостави Дамаск. Обстановката днес е много по-лоша и опасностите са много повече от преди. Обаче първоначално сдържаната реакция на Запада (нееднозначно негативна) и проявата на известно разбиране от страна на САЩ (макар и на ниво „няма да си пречим взаимно”), позволява да се предположи, че операцията има шанс . Искам да напомня, че и в предложението за химическото оръжие, отначало никой не вярваше. „Ислямска държава” е реален враг на Русия и във всички случаи неутрализирането й е необходимо за запазване на нашата безопасност . Но с този си ход Москва влезе в гражданската война на страната на Башар Асад и неговите съюзници. Това може да се нарече и борба с тероризма. И друг начин за справяне със ситуацията, освен да се подържа формално законното правителство в битката му срещу неговите врагове няма. Заявленията на коалицията, ръководена от САЩ, че са против „Ислямска държава” и заедно с това и против режима на Асад, са чиста риторика. В случая Америка е принудена да избира съюзник в съответствие със ситуацията. Вашингтон призна това, когато Джон Кери съобщи, че вече не е необходимо сирийският президент незабавно да се оттегли . Русия, обаче, трябва да е подготвена за рязкото ескалиране на нападките и обвиненията, че воюва с всички противници на Асад, а не само с „Ислямска държава”. За монархиите от Залива, например, това е не само провал на тяхната политика, а и унижение . Сега функцията на Москва много прилича технически на ролята, която натовската коалиция играеше през 2011 г. в Либия. Тогава НАТО осъществи въздушното прикритие на метежниците, които благодарение на бомбардировките на алианса, обърнаха хода на битката в своя полза. Разликата разбира се е в това, че Русия е на страната на регулярна и напълно боеспособна армия, координацията с която е значително по-ефективна, отколкото в случая с лошо организираните либийски опълченци. Това прави руските удари много по-ефективни отколкото тези на Франция и САЩ, които категорично избягват контакта с Дамаск. Освен това Русия има вече изградена коалиция. Не точно тази, за която говори в ООН Владимир Путин, но за сметка на това пък много по-прагматична. Сирия и Русия ще обединят действията си с Иран и Ирак, а към тях може да добавим и ливанското движение „Хизбула” . Тази коалиция вече е сериозен регионален блок, който може да се запази и след приключване на кампанията. Това положение има и обратна страна. Влизайки в тесни партньорски отношения с шиитската част от мюсюлманския свят, Русия рискува да се окаже в центъра на религиозна война. В съвременните войни, които водят големите държави, най-проблематично е да се определи победата. Кампанията на САЩ в Афганистан и Ирак не завърши с победа, а с планирането и реализацията на „стратегия за оттегляне”. Пряката окупация на територии в днешно време е изключително рядко явление, а в случая с близкоизточните конфликти, е напълно безсмислена. Възниква въпросът защо въобще са необходими колосалните разходи и дадените жертви? Афганистанските и иракските начинания не завършиха даже с формиране на лоялни правителства. За Вашингтон е особено неприятно, че Ирак премина на страната на Дамаск и Москва . Единствено либийската операция може да се приеме за технически успешна интервенция. Режимът беше сменен, загуби в жива сила нямаше и оттеглянето премина успешно. Разрушаването на Либия като държава не го слагаме в сметката… Официалните кремълски власти се кълнат, че за сухопътна операция и дума не може да става. Няма основания да не им се вярва, но не е изключено и непредвидено развитие на събитията . Например, ако „Ислямска държава” потърси възмездие за понесените жертви, и ако тези действия, както е прието имат ритуален характер. Тогава може да се задейства механизмът на все по-дълбоко затъване в конфликта. Но ако подобни ситуации бъдат избегнати, ще настъпи прелом в бойните действия. Въодушевените руски официози предричат пълна победа над врага. Но близкоизточният опит не дава основания за подобен оптимизъм. В случай на успех, обаче, Русия значително ще укрепи позициите си в региона. Успешно ще се измъкне от украинското тресавище и ще отвори широко пространство за оперативни действия. Възстановяването на Сирия в предишните граници е нереално, но да се закрепи Асад на определена територия, която едновременно с това да стане плацдарм на Русия в Близкия Изток е възможно. В интерес на истината, това може да доведе до възобновяване на регионалната борба, подклаждана от недоволните сунитски режими. Ако Асад обаче оцелее, ще бъде много трудно той да бъде заставен да се оттегли. Глупаво е да оставиш властта, когато враговете са разбити. Трябва да отбележим, че и при запазване на неговото управление, дългосрочна стабилизация също е малко вероятна. Близкият Изток навлиза в период на промени, които ще продължат независимо от съдбата на „Ислямска държава”.

Без значение дали военният сценарий на Русия ще бъде удачен или не, той трябва да бъде съпътстван от интензивна дипломация. Много заплетени конфликти се решават и много специфични войни се печелят повече на масата за преговори, отколкото на бойното поле. Ако ситуацията обаче не се развие според планираното, тоест не по либийския, а по иракския или още по-лошо по виетнамския сценарий, Русия ще има тежки проблеми, както от международен, така и от вътрешен характер . Страната ще понесе непредвидими материални и човешки загуби, ще има ескалация на вътрешния тероризъм и рязко ще нарасне външния натиск, защото злорадстващите ще бъдат прекалено много.

Впрочем, наред с военно-политическите плюсове и минуси има и още един, ако може да го наречем екзистенциален аспект на проблема. През последните две години от есента на 2013 г., когато се разгоря кризата около асоциирането на Украйна в ЕС, Русия живее в атмосфера на военно-политическа възбуда. Обстановката в света се нажежи и подгря всички възможни емоции. Тази възбуда, породена от обществената мобилизация  и дневния ред, който диктува времето, измести на заден план всичко останало. Включително и необходимостта от изработването на нов модел на социално-икономическото развитие, в замяна на този, който вече е изчерпал своите възможности още преди началото на кризата.

Сегашният модел вече въобще не съответства на рязко изменилата се обстановка. И въпреки постоянно звучащите мантри за националните интереси, ако няма реална вътрешно-икономическа промяна, геополитическите постижения стават самоцелни. Разбира се темата за избавянето на света от чумата на „Ислямска държава” е много по-привлекателна от неприятната дискусия за повишаване на пенсионната възраст . Но не може до безкрайност едното да се заменя с другото.

Огонёк, октомври 2015 г.