Великият мистификатор

Блюмкин е роден в Одеса през 1900 г. и получава традиционното еврейско име Симха-Янкел. В превод от иврит то означава „радост”, макар че детството му е доста безрадостно. Бащата умира малко след раждането на малкия Симха, а майката се съсипва от работа, за да могат децата все пак да сложат нещо в уста. Единственото място, където малкият Блюмкин се чувства добре, е еврейското училище. Там негов преподавател е самият Менделе Мойхер-Сфорим, наричан „дядото на еврейската литература” и основоположник на литературния език идиш. Старият учител се стреми да възпитава у питомците си интерес към езиците, религията и културата на Изтока. Благодарение на уроците на мъдрия Менделе бъдещият супершпионин Блюмкин получава онези безценни знания за уникалните еврейски ръкописи, които по-късно ще му помогнат много при изпълнение на професионалните задължения. След завършване на училище младежът работи в трамвайно депо, консервна фабрика, скотобойна. Най-силно го привлича обаче работата в Дома на книгата, собственост на мецената, колекционера и учения асиролог Яков Перемен. Въпросният магазин е едновременно книжарница, библиотека и клуб, където се събират много одески интелектуалци, за да обсъждат последните литературни новини. Заразен от тази литературна атмосфера, Симха Блюмкин започва да пише стихове, които публикува в одеския печат под псевдонима Яков Градски. Но не само поезията вълнува впечатлителния младеж. Едва 15-годишен той се потапя в одеските ляворадикални среди. За този интерес помагат и най-близките му роднини. Брат му Лев е анархист, а сестра му Роза социалдемократ. Яков се записва в партията на социалистите революционери (есерите) и след избухването на Февруарската революция през 1917 г. се отдава изцяло на революционна дейност – говори на митинги и демонстрации, разпространява прокламации и вестници, организира бойни дружини. Когато след Октомврийската революция властта в Украйна постоянно се сменя, Блюмкин участва в създаването на отрядите за еврейска самоотбрана, които се ръководят от знаменития Мишка Япончик, некоронования бандитски крал на Одеса. По време на революционните събития в града през януари 1918 г. Яков е сред създателите на Първи доброволен „железен” отряд, като съвсем скоро се издига и до длъжността помощник началник-щаб на Трета украинска съветска армия. По време на този шеметен възход той още не е навършил 20 години, но както обича да казва неговият кумир Лев Троцки,  „ революцията си избира млади любовници” . Освен че се сражава с украинските националисти, белите и с всички останали, които не харесват идеята за установяване на комунистическо общество в Русия, Блюмкин участва и в операции с по-прагматичен характер. Става дума за експроприации, или, казано по-простичко, обири на банки. При една такава експроприация са прибрани 4 милиона рубли. Една част от парите Блюмкин изпраща в касата на партията на левите есери, където членува. Една част предвидливо оставя за себе си.

През пролетта на 1918 г. Яков Блюмкин вече е в столицата на Съветска Русия Москва. Става началник на охраната на ЦК на партията на левите есери, като едновременно с това заема и един друг пост, който ще предопредели живота му за следващите 10 години. В този момент левите есери все още са съюзници на болшевиките в управлението и по тяхната квота Яков се озовава на служба в ръководената от  „ железния” Феликс Едмундович Дзержински ВЧК (Всероссийская чрезвычайная комиссия), която ще се превърне в основата на бъдещия съветски апарат за държавна сигурност. Съвсем скоро на 18-годишния Блюмкин му предстои да стане главно действащо лице в едно от най-съдбоносните събития на руската революция. На 6 юли 1918 г. пред сградата на германското посолство в Москва спира тъмен „Пакард”. От него слизат двама души и уверено се отправят към входа. Там представят документ, подписан лично от шефа на ВЧК Дзержински, и настояват за незабавна среща с посланик Вилхелм фон Мирбах. Двамата настойчиви посетители са Яков Блюмкин и колегата му Николай Андреев. Най-напред посланикът не желае да разговаря с двамата чекисти, но след дълги уговорки приема. След кратък разговор, посветен на съдбата на арестувания от ЧК племенник на посланика, Блюмкин и Андреев вадят пистолетите си и откриват огън. Фон Мирбах е убит, а в настъпилата суматоха двамата атентатори успяват да напуснат посолството. Според някои версии прекият убиец на германския посланик е Блюмкин, според други Андреев. След атентата Николай Андреев бяга в Украйна, присъединява се към отрядите на Нестор Махно, а през 1919 г. умира от тиф. Така титлата „убиец на Мирбах” остава при Яков Блюмкин.

Според официалната съветска историография атентатът срещу посланика е подготвен от партията на левите есери. Те са категорично против сключения през март 1918 г. мирен договор между болшевиките и Германия заради унизителните за Русия условия. Левите есери се надяват, че убийството на Мирбах ще накара германците да се откажат от договора. Заедно с това атентатът трябва да послужи и като сигнал за въстание на левите есери срещу доскорошните им съюзници. Действително те правят нещо като бунт, дори успяват да арестуват шефа на ЧК Феликс Дзержински. Като цяло обаче действията им са мудни, неособено решителни и за около 24 часа болшевиките смазват бунта. Партията на левите есери е обявена извън закона, а ръководителите й са осъдени на разстрел, дълги срокове затвор или трябва да се спасяват с бягство. Така пътят на болшевиките към абсолютната власт е открит. И всичко това благодарение на изстрелите, които е произвел Яков Блюмкин.

Според някои по-нови версии за тогавашните събития болшевишките лидери Ленин, Троцки и Дзержински са били наясно с плановете на левите есери да ги свалят от власт. Само че за да се разправят с противниците си им е бил нужен основателен повод. А какъв по-основателен повод от убийството на германския посланик? Ето защо напълно достоверна изглежда хипотезата, че те тихомълком са благоприятствали извършването на въпросния атентат. По-нататъшната съдба на Яков Блюмкин също потвърждава тази версия. Веднага след убийството на Фон Мирбах и смазването на есеровския бунт атентаторът е осъден на смърт. Той обаче подозрително бързо изчезва от Москва и заминава за Украйна. Там, както разказва по-късно, работи за възстановяването на съветската власт. Когато през април 1919 г. Киев окончателно е завзет от болшевиките, Блюмкин доброволно се явява в местната ЧК. Странно поведение за осъден на смърт човек, и то в разгара на „червения терор”, когато левите есери са изправяни до стената и за по-малки прегрешения. При това осъденият не моли за милост, държи се уверено и не пропуска да подчертае особената си роля в историята и заслугите си пред революцията. В крайна сметка специалната следствена комисия сваля всички обвинения срещу него. Единственото неудобство на Яков Блюмкин е причинено от доскорошните му съпартийци. Левите есери правят няколко опита за убийството му, но всеки път Яков се отървава като по чудо.

В края на 1919 г. Кремъл получава примамливо предложение от няколко персийски марксисти. Те твърдят, че ако получи подкрепата на 20-30 хиляди души, трудовият народ на Персия (днешен Иран) е готов да се освободи както от английските империалисти, така и от собствените експлоататори. Освен това трудовият персийски народ с радост би влязъл в семейството на социалистическите републики. Идеята звучи странно, но пък чудесно се вписва в концепцията на Лев Троцки за перманентна световна революция и за необходимостта от тотална промяна на статуквото на Изтока. Така че Москва моментално изпраща в Иран „революционен отряд”, начело на който застава именно Яков Блюмкин. Съвсем скоро е създадена Гилянската съветска република (в Персия) с всички необходими атрибути – правителство, армия, революционен военен съвет. Блюмкин взема дейно участие във всички тези събития. Освен това се заема с партийно строителство. На основата на местната социалдемократическа партия създава Иранска комунистическа партия. Независимо от факта, че комунистическият експеримент в Иран се проваля съвсем скоро, Блюмкин се завръща в Москва като победител. Получава орден за особени заслуги, а и самият Лев Давидович Троцки – по онова време вторият човек в държавата след Ленин – проявява силен интерес към инициативния младеж. Като начало през 1920 г. Яков е изпратен на обучение в източния отдел на Генералщабната академия на Червената армия. Там освен тактика, шифровъчно дело, конспиративна и агентурна работа той научава фарси, китайски, турски и арабски. От това време датира и възроденият интерес на Блюмкин към изкуството и по-специално към поезията. Яков е популярна личност в Москва. Всички знаят кой е „убиецът на Мирбах” и всички искат да се запознаят с него. Особено му се радват поетите и писателите, които по принцип харесват „действените натури”. Веднъж в Москва пристига литературната звезда Николай Гумильов. По време на едно от поетическите четения към него се приближава едър младеж, който казва, че е голям почитател на творчеството му и знае много негови стихове наизуст. Гумильов само кимва небрежно. Свикнал е с обожанието на почитателите и почитателките. „Няма да досаждам, само исках да ви се представя – продължава смутено младежът. – Аз съм Яков Блюмкин.” Отношението на Гумильов моментално се променя. „Блюмкин? – Възкликва той. – Онзи същият? Убиецът на Мирбах? Много, много се радвам да се запозная с Вас.” В едно от последните си стихотворения „Моите читатели” първият съпруг на Анна Ахматова и баща на единствения й син Лев Гумильов включва именно тази среща. Няколко месеца по-късно Николай Гумильов е арестуван, осъден по бързата процедура и разстрелян за „участие в контрареволюционен заговор”. Впоследствие се оказва, че поетът не е участвал в никакъв заговор. Разстреляли са го само защото не е донесъл на властите за предложението да се включи в тайна организация на бивши царски офицери.

Междувременно Яков Блюмкин прекарва все повече време в заведенията, посещавани от московската бохема. Скоро поетите, писателите, драматурзите свикват с присъствието му и го приемат като свой. Още повече, че Яша изобщо не е стиснат и с охота черпи всички с разнообразен алкохол и богати мезета. Така чекистът и ценител на поезията става приятел с Владимир Маяковски, Сергей Есенин, Осип Манделщам, Вадим Шершеневич, Анатолий Мариенхоф. Яков ги черпи, а те му подаряват стихосбирките си с мили автографи. „На скъпия приятел Блюмочка” , пише Маяковски. „На скъпия приятел Блюмкин като весел спомен от рязанския палавник Сергей Есенин” , гласи посвещението на друг знаменит поет. „На милия Яша. Терор в изкуството и в живота – ето нашия лозунг” , пише Вадим Шершеневич, един от създателите на много популярния в онова време имажинизъм.

Блюмкин се опива от близостта си с такива известни хора. Те пък се радват, че имат покровителството на човек, който принадлежи към едно от най-тайнствените и могъщи учреждения. В разгара на една вечеринка Сергей Есенин се явява заедно с Блюмкин. Поетът моментално си харесва една от присъстващите дами и прави всичко възможно, за да я впечатли. „Искате ли – съвсем сериозно предлага той – да видите как разстрелват в ЧК? Само казвам на моя приятел Яша и отиваме.” До подобна „забава” не се стига, макар че след няколко месеца съдбата си прави страховита шега с ценителя на женската красота Есенин. През октомври 1920 г. той и още няколко души са арестувани по обвинение в „подготовката на контрареволюционен заговор”. Става дума за чист донос, в който няма и грам истина, само че въз основа точно на такива доноси хиляди хора са осъждани на смърт още през 20-те години, много преди сталинските репресии. Блюмкин моментално отива при следователя по делото на Есенин, нарежда да освободят поета, като го взема под свое покровителство.

След блестящото завършване на генералщабната академия Яков Блюмкин става официален помощник за особени поръчения на Лев Троцки, който тогава е военен министър. Яков изпълнява най-различни задачи – подготвя справки на базата на огромната информация, обучава бойци от специалните части, грижи се за охраната на министъра. Оценявайки литературните способни на помощника си, Троцки му възлага редакцията на първия том на фундаменталното си изследване „Как се въоръжаваше революцията”. Биографът на Лев Давидович Исаак Дойчер пише: „Блюмкин беззаветно вярваше в Троцки. Беше привързан към него с цялата сила на страстното си сърце”. Колкото и да е привързан към кумира си обаче, Яков не може да стои на едно място, да работи единствено в кабинет. Постоянно се стреми навън, а понеже съветската власт има огромна нужда от разширяване на влиянието си, възможности за задгранични „командировки” не липсват. И Блюмкин не пропуска да се възползва. Отива в Китай, Тибет, Монголия, Афганистан, Палестина. Този съветски Марко Поло не просто разглежда местните забележителности. Той внимателно създава агентура мрежа из целия Изток.

Москва особено силно се интересува от ставащото в съседна Турция. След като страната е окупирана от войските на Антантата, Мустафа Кемал Ататюрк свиква собствен парламент и призовава за борба с чуждите окупатори. През 1920 г. той сключва договор с болшевишкото правителство, благодарение на който получава значителна военна и финансова помощ. Освен пари и оръжие към Турция се стичат и множество тайни агенти. Един от тях, разбира се, е Яков Блюмкин. По това време в бившата Османска империя живеят десетки хиляди царски войници и офицери, избягали със семействата си, след като болшевиките окончателно печелят властта в Русия. Наблюдавайки техните настроения, Блюмкин съставя следния ексцентричен план, който дори получава одобрението на някои висши съветски ръководители. Според него повечето белоемигранти изпитват силна носталгия и мразят войските на Антантата. Ако видят, че новата власт в Москва се отнася положително към тях, те биха могли да вдигнат бунт срещу чуждите войски в Истанбул и да го превземат. След което ще предадат властта на турските комунисти, тоест на менторите им от Москва, а в замяна ще получат възможността да се върнат в Русия, където никой няма да ги закача. Блюмкин освен това предвижда, че установяването на съветска власт в Турция ще има заразителен ефект върху съседните държави и така комунизмът ще възтържествува на целия Балкански полуостров. Разбира се, нищо от това не се осъществява, но Блюмкин не се притеснява особено. Той вече има нова отговорна задача.

През 1923 г. болшевиките започват трескава подготовка за организирането на социалистическа революция в Германия. Яков спешно е командирован в Берлин, където започва да консултира немските другари по най-добрите техники за провеждането на тайни операции срещу властта. Освен него в Германия се намират и някои от най-изявените болшевишки ръководители – Карл Радек, Георгий Пятаков, Николай Крестинский, както и бъдещите маршали Иона Якир и Йероним Уборевич.

Интересното е, че всички те, както и почти всички колеги на Яков от тайните служби заедно с милиони други руснаци, ще бъдат пометени от вихъра на сталинските чистки през 1937-1938 г. Независимо от „високото” присъствие опитът за извършване на революция се проваля. Основната вина за провала е хвърлена върху Карл Радек, когото няколко години по-късно изключват от партията за троцкизъм. Близкият до Сталин пълководец Клим Ворошилов го обвинява, че се държи за опашката на Троцки. Находчивият Радек веднага отговаря: „По-добре да бъдеш опашка на лъв, отколкото задник на Сталин” .

Веднага след Германия Яков Блюмкин поема функцията на съветски резидент в Палестина. Заминава за Тел Авив, като основната му задача е да събира информация за намеренията на Англия и Франция в Близкия изток. След щателна проверка на наличната информация Блюмкин стига до извода, че разузнаването трябва да разчита основно на просъветски настроените евреи в Палестина. В никакъв случай обаче не бивало да се възлагат надежди на арабите. Според Яков те се отличават с изключителна продажност и биха продали и душата си на британците за жълти стотинки. В Тел Авив Блюмкин се подвизава като правоверния евреин Гурфинкел, който държи пералня. Работата си върши качествено, дрехите се перат отлично, клиентите се увеличават. Лека-полека някои от тях се преквалифицират в съветски агенти.

Следващата дестинация на Яков Блюмкин е Кавказ. Назначен е за помощник-командир на армията и за член на ръководството на ОГПУ (наследника на ВЧК). В азербайджанския град Баку съдбата отново го среща със Сергей Есенин. Скандалният поет е напуснал Москва, надявайки се да не бъде търсен поне известно време, след като е устроил поредния грандиозен пиянски скандал. Оказва се, че първият секретар на местната компартия Сергей Киров е голям негов фен. Всяка вечер в чест на поета се устройват разкошни празненства. В замяна на гостоприемството си Киров иска нещо съвършено дребно – дали не би могъл Есенин да съчини поетическа творба в прослава на 26-те бакински комисари, убити от контрареволюционерите? Творбата, наречена „Балада за двайсет и шестте”, скоро е написана и става много популярна в Азербайджан, изпълняват я в клубове, цитират я партийни агитатори. Според някои информации обаче автор на баладата не е Сергей Есенин, а неговият много добър приятел… Яков Блюмкин. Вероятно подобни подозрения се градят както на доброто приятелство между двамата, така и на нежеланието на Есенин да пише по поръчка, а също и на продължаващата страст на вече опитния чекист Блюмкин към художественото творчество.

В средата на 20-те години Яков се отдава на страстта си към мистичното и ирационалното. Така стигаме до един от най-загадъчните моменти в неговата биография, свързана с окултизма и търсенето на тайнствената страна Шамбала. В онзи период окултното начало е изключително популярно. Началото на 20-ия век, ужасите на Първата световна война и революционният апокалипсис от 1917-а, всичко това допринася за интереса към тайнствените учения, които претендират да могат да обяснят нещата, изглеждащи необясними с помощта на конвенционалния разум. В Москва, Петроград, Киев, Одеса и другите големи градове всеки ден се изнасят лекции на мистически теми, като гостуващите лектори се представят като „идващи от Индия странници, носители на тайно знание”. В образованите среди най-често цитираните имена са тези на Елена Блаватска, Николай Рьорих, Георгий Гурджиев… Мистично настроени интелектуалци интерпретират дори и марксизма като израз на древната идея за циклично обновление на света чрез хаоса. Блюмкин с неговата любов към всичко скрито и тайнствено чудесно се вписва в тези умонастроения. Веднага след като е оправдан по казуса „Мирбах”, започва да търси хора, които да го въведат колкото се може по-дълбоко в различните мистични учения. Най-напред се среща с Лев Карсавин. Професор Карсавин е философ, отличен познавач на Средновековието и на историята на културата. Съдбата му е също толкова интересна, както и идеите му. През 1922 г. съветската власт го изгонва от страната, качвайки го на станалия печално известен „философски кораб”, заедно с десетки други несимпатизиращи на болшевишката власт интелектуалци. Най-напред се установява в Германия, а после във Франция. Става част от евразийското движение. Оглавява евразийския семинар в Париж и е един от основните автори на вестник „Евразия”. Заминава за Литва (по това време тя още не е част от СССР), където преподава в различни университети, пише книги на руски и на литовски. След края на Втората световна война новата съветска власт го уволнява от всички постове. Обвиняват го в участието в антисъветски евразийски заговор и го осъждат на 10 години лагер. Умира през 1950 г. от туберкулоза в спецлагера за инвалиди в Коми. Преди да бъде екстрадиран от Съветска Русия, Лев Карсавин запознава Блюмкин с един друг крайно интересен персонаж – Александър Барченко. Александър Василиевич е окултист и писател. Занимава се с телепатия, хиромантия, хипноза, изучава различните видове „лъчиста енергия”. След революцията от 1917 г., която тълкува като възможност за „реализиране на истинските християнски идеали”, започва работа в Института за изучаване на мозъка и на висшата нервна дейност, ръководен от знаменития проф. Бехтерев. Именно Барченко разказва подробно на Блюмкин за тайнствената страна Шамбала. Според мистическите учения това е тайно място, намиращо се някъде в Хималаите, където живеят великите учители, носители на абсолютното знание. Шамбала е недостъпна за обикновените хора, чието съзнание е недостатъчно развито, за да възприеме посланията на учителите. Който обаче успее да овладее това тайно познание, ще бъде в състояние да установи контрол върху целия свят. Блюмкин изгаря от нетърпение да открие Шамбала. Съвсем скоро и в съветските тайни служби започват да споделят тази идея.

В ОГПУ съществува един строго секретен отдел. Официално отделът се занимава с радиотехническо разузнаване, създаване на шифри, разбиване на вражески кодове, разработване на техника за подслушване. Неофициално обаче службата живо се интересува от всякакви окултни тематики. Тази особеност се дължи преди всичко на нейния ръководител Глеб Бокий. Глеб Иванович още като младеж се увлича от мистиката и историята на окултните учения. Ето защо в ръководената от него служба работят не само специалисти по шифроване и дешифриране, но и хироманти, астролози, шамани, магьосници. Бокий се интересува особено много от възможностите за психическо въздействие както върху отделния човек, така и върху големи групи от хора. Вълнуват го също така хипнозата, сугестията и предсказването на бъдещето. Според Глеб Иванович светът представлява огромна информационна система, от която с помощта на манипулирането на човешката психика могат да се черпят всевъзможни сведения и така да се разширяват възможностите за контрол върху масите. Когато окултистът Барченко започва да работи за отдела на Глеб Бокий, там е създадена специална лаборатория по невроенергетика. В нея се изучава всичко, свързано с тайнствената страна на живота. Съвсем скоро „мистично-чекистската троица” Александър Барченко, Глеб Бокий и Яков Блюмкин става основната движеща сила на проекта по изпращането на експедиция до Хималаите, която да открие Шамбала. Планирано е експедицията да потегли в края на август 1925 г. Пътешествениците трябва да преминат през афганистанския Хиндукуш и да стигнат до един от хималайските каньони, където според твърденията на Барченко се намира заветната Шамбала. За комисар на експедицията е определен Яков Блюмкин. Освен за мистичните работи той трябва да се погрижи и за нещо доста по-прагматично: да събере колкото се може повече информация за намиращите се по тези места английски войски. За участниците в експедицията е построен специален лагер в Подмосковието. Там се занимават с гимнастика, кросове, езда, вдигане на тежести, източни бойни изкуства, учене на английски и урду. Малко преди заминаването обаче идва неочакван удар в гръб. Работата е там, че шефът на специалния отдел Глеб Бокий се ползва с абсолютна автономия в рамките на ОГПУ. Той има привилегията да не се отчита пред ръководството на тайните служби, а да докладва директно в Политбюро на болшевишката партия. Тази самостоятелност никак не се харесва на колегите му. И те правят всичко възможно, за да пречат на инициативите на Бокий. Когато разбират за готвещата се за Хималаите експедиция, началникът на външното разузнаване Михаил Трилисер заедно с тогавашния зам.-директор на ОГПУ Хенрих Ягода правят всичко възможно да й попречат. И успяват. От най-високо място идва заповед за прекратяване на проекта. Само че Яков Блюмкин вече толкова е навлязъл в езотериката, че е решен на всяка цена да открие Шамбала. И решава, че целта може да бъде постигната с помощта на Николай Рьорих – художник, поет, философ, мистик. Съпрузите Николай и Елена Рьорих смятат Шамбала за страната на абсолютната справедливост, висшия разум, свръхчовешкото могъщество, велик символ на бъдещето, знак на новото време. Съпрузите наричат учението си агни-йога, или жива етика. Според тях то позволява на човек да осъществи своето висше космическо предназначение посредством хармонизирането на вътрешните и външните енергии. Яков Блюмкин разбира, че Николай Рьорих подготвя своя експедиция в Тибет и предлага да се присъедини към нея. Първоначално шефовете му не са във възторг от идеята. Те си спомнят, че избягалият след революцията от 1917 г. художник е изразявал яростни антисъветски позиции. Все пак от един момент нататък рязко променя възгледите си и се превръща в привърженик на болшевиките. Започва да нарича Ленин махатма и да смята неговата поява като знак от Космоса. Рьорих даже иска да създаде в Централна Азия огромна държава, която да е построена върху принципите на будизма и да служи за основа на новия световен ред. Съветските агенти в Европа донасят, че художникът е настроен положително към новата власт в Москва и изповядва някакъв странен, но напълно приемлив комунистически будизъм. Междувременно в Кремъл съвсем сериозно се обсъжда идеята за създаването на нов Интернационал, който на основата на борбата с колониализма да обедини всички мистически конспиративни общества в Азия и Африка. Изготвят се планове за сътрудничество с хасидите, суфиите, тибетските и монголските мистици. Търсенето на Шамбала идеално се вписва в тези концепции.

Яков Блюмкин се отправя към Тибет. Играейки ролята на странстващ будистки лама, той след дълго пътешествие успява да открие експедицията на Николай Рьорих. Никой не се учудва на присъствието му, защото по тези места бродещи мистици се срещат на всяка крачка. Блюмкин силно се надява, че тъкмо Николай Константинович ще го заведе до Шамбала, и затова прави всичко възможно, за да му се хареса. Заедно посещават тибетски светилища и манастири, записват древни предания, събират редки минерали и лечебни треви, водят продължителни разговори за смисъла на живота и за усъвършенстването на човека. Блюмкин обаче и за секунда не забравя преките си служебни задължения. Старателно нанася на картата разположението на английските гарнизони, блок-постовете, състоянието на пътищата. В един момент щастието му изневерява. Английски патрул решава, че има нещо съмнително в човека, който се размотава около едно военно укрепление, и го арестува. Само че чекистката подготовка си казва думата. Яков бързо успява да избяга, като не пропуска пътьом да прибере служебни документи, карти и един английски мундир. Отново се присъединява към експедицията на Рьорих, но не след дълго я напуска, защото разбира, че пътят към Шамбала няма да бъде открит. Налага му се да изостави трансцеденталното и отново да се потопи изцяло в злободневието.

През втората половина на 20-те години вътрешнополитическата ситуация в Съветска Русия е взривоопасна. Сталин набира все по-голяма мощ и се стреми колкото се може по-скоро да задуши вътрешнопартийната опозиция (друга опозиция няма, защото противниците на болшевиките са или избити, или принудени да емигрират). Основният му противник по пътя към абсолютната власт е Лев Троцки, някогашният кумир на Блюмкин. Лев Давидович разчита преди всичко на харизмата си и на етикетите „създател на Червената армия”, „победител в Гражданската война” и „пръв съратник на Ленин”. Сталин разчита на нещо много по-тривиално, но несравнимо по-ефективно: партийния апарат. Йосиф Висарионович разполага верни хора на най-важните позиции в държавата и в партията. При това положение опитите на Троцки да организира силна антисталинова опозиция се провалят. През 1927 г. е изключен от партията, на следващата година е изпратен на заточение в Алма-Ата, а в началото на 1929 г. е изгонен от СССР. Блюмкин с ужас наблюдава как човекът, който е направил най-много за успеха на социалистическата революция, вече бива определян като „враг на народа”. В същото време не може да се обяви против ръководената от Сталин партия, защото това би означавало да застане срещу всичко, в което продължава да вярва. От тези лутания временно го спасява предложението на ОГПУ да оглави съветската агентурна мрежа в целия Близък изток. В края на 1928 г. Яков Блюмкин пристига в Йерусалим, представяйки се за солиден търговец на ценни древноеврейски ръкописи на име Якоб Султанадзе. За да звучи прикритието му достоверно, Блюмкин е снабден с изключително ценни заглавия. Те са извлечени от складовете на ленинската библиотека. Така антикварят Якоб Султанадзе, а иначе агент Жив и иначе Яков Блюмкин, се оказва горд собственик на парижко издание на Библията от 1538 г., на „Юдейската война” на Йосиф Флавий от 1541 г., на два ръкописа на ТАНАХ (така се нарича Старият завет в юдаизма). Блюмкинските запаси се попълват благодарение на литературните раритети, които ОГПУ конфискува от синагогите в Одеса, Бердичев, Брацлав, Любавич. Както с всяка една дейност, с която се захваща, и тук Яков проявява огромно усърдие. Неуморно циркулира между Йерусалим и Кайро, Хайфа и Тел Авив, Бейрут и Дамаск. При тези пътешествия съчетава отлично покупко-продажбата на антикварни книги със създаването на агентурна мрежа. Завързва контакти с всякакви хора – арабски и еврейски търговци, представители на ционисткото движение и на арабския национализъм, учители, интелектуалци, чиновници, откровени бандити. Някои от тези хора ще се превърнат, дори без да знаят това, в ценни агенти на съветското разузнаване. Докато обикаля из близкоизточните държави по своите букинистко-шпионски дела, Яков Блюмкин научава новината, че неговият идол, създателят на концепцията за „перманентната революция” Лев Троцки е натоварен на кораба „Илич” (каква ирония на съдбата!) и екстрадиран в Турция, единствената държава, която се е съгласила да му даде убежище. Троцки се установява на Принцовите острови в Мраморно море недалеч от азиатския бряг на Истанбул. Два месеца след екстрадицията му при него се явява Яков Блюмкин. Историята няма еднозначен отговор на въпроса, какво е накарало един от най-известните служители на ОГПУ да посети „архиврага” на Сталин. Може би е решил, че същността на комунизма се олицетворява именно от Троцки, който трябва да бъде подкрепен в борбата му с „термидорианеца” Джугашвили. А може би визитата не е плод на импулсивно решение, може би Блюмкин е изпратен при Троцки от ОГПУ, за да спечели доверието на главния опозиционер и да разбере всичко за неговите съратници, останали в Съветска Русия? Или пък двете версии се съчетават – отивайки при някогашния си началник, Яков действително изпълнява поръчение на шефовете си в тайните служби, само че, разговярйки със „символа на революцията”, осъзнава, че ще работи за него, а не за тези, които са го пратили. На раздяла с Лев Давидович Блюмкин се съгласява да предаде писма и литература на неговите привърженици у дома. Дали опитният шпионин играе двойна игра? За кого работи всъщност – за Сталин или за Троцки? Не знаем. Знаем обаче, че когато се връща в Москва, Яков се обажда на една млада жена, с която се е запознал в Истанбул, докато е обмислял посещението си при Троцки – Лиза Горская. Тя е учила в Париж и Виена, знае няколко западни езика. Красива, елегантна, умна, притежаваща дарбата да се превъплъщава във всякакви образи, тя може да изглежда еднакво убедително и като евтина проститутка, и като аристократка с безупречна репутация. Имайки предвид всичките тези качества, не бива да се учудваме, че Лиза работи във външнополитическия отдел на ОГПУ. Яков знае това. Още когато се запознават в Истанбул, той разбира, че срещата им изобщо не е случайна. Че тя е човекът, който трябва да следи всяко негово действие там. Това, което не знае, но вероятно се досеща, е, че след началото на любовната им авантюра в Москва Лиза всеки ден пише доклад до шефовете си за настроенията и възгледите на любимия. А Яков й разказва всичко – и за симпатиите си към Троцки, и за съмненията си в правотата на партията, и за желанието си да избяга някъде, където няма да го намерят, защото не издържа повече на тази двойственост. Само че ОГПУ няма никакво намерение да остави раздирания от противоречия свой служител да избяга. На 17 октомври 1929 г. Яков Блюмкин е арестуван. След две седмици специална колегия на ОГПУ разглежда съдбата му. Някои от членовете на колегията гласуват за дълъг затвор, повечето обаче настояват за разстрел. Сталин и Политбюро на болшевишката партия потвърждават смъртната присъда. Единственото, от което се интересува Яков, след като разбира за присъдата, е дали за разстрела ще пишат в „Правда” или в „Известия”. Разбира се, че не пишат. От ОГПУ контролирано изтича информация, според която „убиецът на германския посланик Блюмкин доброволно се е явил в ОГПУ, разказал е за участието си в контрареволюционен троцкистки заговор и е помолил да бъде разстрелян; молбата му е била удовлетворена”. Присъдата е приведена в изпълнение на 3 ноември 1929 г. Присъствали на разстрела по-късно под сурдинка разказват, че когато щракват затворите на пушките, Яков Блюмкин извикал: „Стреляйте, момчета, по световната революция! Да живее другарят Троцки!” . Дори успял да изпее първите стихове на „Интернационала”.

Десет години по-рано поетът Вадим Шершеневич, един от приятелите на Яков Блюмкин, пише стихотворение, в което „страховитият терорист” Яша говори така за себе си:

Коль о чем я молюсь, так чтоб скромно
не в дым уйти,
Не оставить сирот – ни стихов, ни детей;
А умру – мое тело плечистое вымойте
В сладкой воде фельетонных статей.

Но пока я не умер, простудясь у окошечка,
Все смотря: не пройдет ли по Арбату Христос,

Мне бы только любви немножечко
Да десятка два папирос…”