Фанатикът е човек, който не може да промени възгледите си и отказва да смени темата.
Това определение на Чърчил между другото, саркастично казано по повод на генерал Дьо Гол, отдавна е добило изключителна естетика, тъй като е неприятно валидно за много хора, а също и за държави, доколкото държавните образувания имат свой собствен характер, често производен на дълговечни политически лобита. Казано с други думи: краят на Студената война не доведе до край на глобалното противопоставяне.
Нито възгледите са променени, нито темата е сменена. САЩ се стремят да изтласкат Русия от Европа и заедно с това да консервират постсъветското пространство в състояние на дезинтеграция и конфронтация. В отговор на тази доктрина в годините на безцеремонното придвижване на НАТО към руските граници рязко и категорично се усилва и антиамериканският вектор в руската политика.
Съвсем директно може да се каже, че глобалният риск между двата полюса не е изчезнал, а просто е променил формата си. Прословутата Карибска криза от октомври 1962 г. се счита за преломен момент в прехода от военносиловия тип война (свързан с използването на материални оръжия като ракети, танкове, бомби и пр.) към фоминирането на информационно-идеологическата война, чийто базисен инструмент е човешкото съзнание. Старият класически модел война е изтеглен към периферията на цивилизационно недостатъчно добре подредения свят – Ирак, Афганистан, някои страни в Африка и пр.
А новата постмодерна информационна война използва съвсем пълноценно за „поле на борбата” вътрешната същност на човека – мислите, убежденията, чувствата, разума, емоциите и пр. Знанията.
В този смисъл информационната война се цели в менталния модел на индивидите. И в културния капитал на нацията. Зараждането на тази нова военна доктрина се крие още в началото на Студената война. Още тогава ЦРУ и британските МИ6 подготвят дългосрочна стратегия за водене на психологическа война по създаването на прослойка сред интелигенцията, ориентирана на Запад. По-късно тази военна стратегия, свързана с когнитивните атаки, се избистря още по-ясно и се превръща във втори етап от демонтажа на възможна обединена Евразия. В тази война срещу геостратегическия противник за овладяване и доминация в света България е просто жертва, част от веригата, просто брънка от глобалното разграждане на истината.
Българският политически елит се управлява по схемата на задкулисните договорки с чуждите централи, с лесна, нископлатена, евтина агентурна инвазия, с инфилтриране на инкубаторни личности, обучени и превърнати в инструменти за прокарване на влияние, които се разполагат по възловите места, с елементарно окупиране на медийното пространство, с лесно диригентстване на публичната среда… С конструиране на „интелектуалната” прослойка, която ежедневно доказва правилото: глупаците са по-опасни от умните!
В очакване на новосформирания парламент у нас с нови страсти, конфигурации и алгебрични изчисления въпросително е как ще преживеем следващите 4 години. Ще ни дупчат ли за газ, ще ни застроят ли с „Уестингхаус”, ще подкрепим ли нечия чуждоземна опозиция, която после ще се превърне в халифат и джихадистка заплаха за света, ще провалим ли всички енергийни и високотехнологични проекти у нас, за да се превърнем окончателно в люцернова плантация, в която няма дори люцерна, но пък има словесни оргии като „демократизация” на страната, инвестиционен бизнес климат, национални стратегии за едно или друго и т.н. Когато става дума за национални стратегии и идентичност, добавям в темата и думите на американския писател Уилям Фокнър, който казва: „Швейцария не е нация, а чист, спретнат, солиден бизнес”. Така че нека мислим за националната доктрина на България не в невежи клишета и дребни отмъщения, а в посока на подобряване на възможностите за чист и солиден бизнес.