Дюранти е журналист от вестник „Ню Йорк Таймс”, който единствен има достъп да отразява събитията в Сталинова Русия. Награден е с приза „Пулицър” за своите репортажи от СССР в годините на колективизацията. Материалите му са доста маскировъчни и вероятно благодарение на това успява да остане жив в онези твърде размирни времена в Москва. Дюранти става буквално приятел на Сталин. Днес украинските националисти предявяват искания да му бъде отнета наградата, тъй като не е бил достатъчно обективен, особено по отношение на украинския Гладомор, но бордът на „Пулицър” отказва...
На 6 ноември 1924 г. Франция е разтърсена от ужаса на тежка катастрофа. Влак, движещ се по маршрута от Париж до Хавър, дерайлира в един от тунелите. Часът е точно 22:03, а настаналата паника кара хората да действат като обезумели. „Държаха се като подгонени кокошки. Всеки тъпчеше другия и търсеше начин да се измъкне от преобърналите се вагони” – споделя очевидец. Само три минути по-късно се чува топовен гръм. В катастрофиралото превозно средство се удря още и товарен влак. Избухва и пожар, броят на жертвите нараства, смъртните случаи са повече от 70, а акцията по спасяването на оцелелите продължава повече от 24 часа. Последен от влака е изваден мъж на 40 години с разкъсан официален костюм, притиснал към гърдите си черна кожена чанта. Очилата му са строшени, а левият му крак е премазан. Това е Уолтър Дюранти, преуспяващ кореспондент на „Ню Йорк Таймс”, който по-късно разказва: „Писъкът на жените и плачът на децата, примесени с ругатните на уплашените мъже, всяваха такъв ужас в мен, че не усещах никаква болка. Разбрах какво се е случило с крака ми едва след като ме освободиха от чудовищната прегръдка на смачканите влакови ламарини”. Изминават две денонощия, докато Уолтър бъде настанен на операционната маса в една от парижките болници. Предстои тежка седемчасова операция, а Уолтър Дюранти излиза от упойката с ампутиран ляв крак. Но животът е или дръзко приключение, или нищо. Това трагично предизвикателство няма да попречи на Дюранти да остави следа в историята на света.
В далечната 1842 година в Ливърпул прииждат хиляди бегълци от Африка и Азия. Сред тях е и роденият в Източна Индия Александър Дюранти. Той и съпругата му Джейн се сдобиват с трима наследници – Катерина, Чарлс и Уилям. Най-малкият, Уилям, израства като будно хлапе, изцяло отвърнато от привичките на източната култура, към която родителите му питаят топли чувства. Той напуска родния си дом още на 13, започвайки работа по доковете. Припечелва достатъчно, за да си осигури самостоятелна квартира и да се отдаде изцяло на бурния живот с проститутки, алкохол и игри на карти в Ливърпул. Това е точно същият град, от чието пристанище през втората половина на ХІХ в. отпътуват над 9 милиона емигранти, преследващи своята американска мечта. Този бурен хазартен живот преобръща напълно Уилям и на 30 години той вече е помъдрял мъж със собствен дребен бизнес, обърнал се изцяло в протестантската вяра и сгоден за красивата г-ца Емелин Хътчинс. Емелин произхожда от буржоазен род, а баща й е един от изтъкнатите майстори гравьори в града. Тя е изтънчена, владее няколко езика и среща Уилям на един от лайнерите, изпълняващ презатлантически рейс до американския бряг. Любовта между двамата пламва от пръв поглед и три месеца по-късно те се оженват. Утрото на 25 май 1884 г. в Ливърпул е особено студено. Термометрите показват едва 5 градуса над нулата, а вятърът свисти из улиците на града. Вълните на пристанището люлеят акостиралите кораби, които вече трети ден не могат да отплават заради лошото време. Кръчмите са изпълнени с хора, а бременната в осмия месец Емелин се качва в каретата, за да отиде на литературно четене в градската библиотека. Пристъпвайки по широкото стълбище на сградата, небето е прорязано от светкавица, която след няколко секунди прераства в проглушаващ гръм. Тъкмо прекрачила прага, отвън завалява. И докато дамите от елита, кикотейки се, прелистват страниците на „Мъжът и ръката интимно” от Френсис Бейкън, а дъждовните капки обливат прозорците, смехът им е секнат от родилните болки на Емелин. Така на бял свят се появява Уолтър Дюранти, наобиколен от дами с широко отворени деколтета, препъващи се в своите кринолини. „Беше като в приказка. Отвън дъжд и гръмотевици, а вътре – на фона на хиляди книги проплака малкият Уоли. А в ръцете ми Бейкън. Не знам дали в това имаше пръст съдбата, но със сигурност бе най-щастливият миг в живота ми” – споделя по-късно Емелин.
За семейство Дюранти започват години на бурен светски живот. Местене от град на град, следвайки най-добрите места за търговия. През 1893 г. те се установяват в Хароу, близо до Лондон. Училищният живот на Уолтър преминава твърде скучно, той е отличникът в учебното заведение, а в осми клас вече е овладял брилянтно френски, гръцки, латински и руски език. Нахлупил своята сламена шапка, неотличаващ се по нищо от работническата прослойка в градчето поне на външен вид, той вечно е с разтворена книга. Чете Омир в оригинал, а в ръцете си винаги държи том от любимите си руски писатели и повтаря наум едно изречение от „Престъпление и наказание”: „Нет ничего в мире труднее прямодушия и нет ничего легче лести!”. Единственото, което вгорчава образованието на младия Дюранти, са тригонометричните функции и безсмислените системи от уравнения с три неизвестни. Едва навършил 13 години, в живота му се намесва неговият най-верен спътник – сексуалността. Мастурбациите над литографиите с Венера бързо изгубват своята магическа способност да отвеждат младежа до блаженството. И интересът му се прехвърля върху релефните тела на герои като Херкулес и Аполон. Скоро обаче и това се оказва недостатъчно. Ходенето на училище се превръща в истинско изпитание за Уолтър, а боричканията и контактите му с момчетата са най-приятното забавление. През една прохладна юнска вечер на 1897 г. домът, в който живее Дюранти, е напълно пуст. Уолтър е сам и кани двама свои приятели, Джак и Стенли, на гости. Тримата са свързани не само от страстта им към играта на топчета, но и към момчешките игри на съзряването. Груповата мастурбация удовлетворява и тримата. Ръкотворните деяния зачестяват и през следващите две години те прерастват в нещо много повече от сексуални игри. Момчетата са неразделни. Те са редовни в училищните занимания, но следобедите прекарват в скиталчестване из покрайнините на града. Сянката на дърветата ги приютява, а високите треви оставят дири по оголените им все още гладки крака. Тази идилия, породена от хармонията между интелектуалните занимания и сексуалните желания, внезапно е нарушена от нелеп инцидент. Една нощ в дома на най-малкия от тримата, Стенли, избухва пожар. Дървената къща, на чийто втори етаж спи той, изгаря до основи. Заедно с нея и Стенли. Случилото се води до пълно скъсване на отношенията между останалите двама. След няколко години Джак споделя пред приятели: „Преживяното с Уолтър и Стенли беше най-сладкият забранен плод. Като на игра, но всъщност напълно трезво ние разбрахме как да удовлетворяваме капризите на телата си. Но загубата доведе до пълно омерзение. Двамата с Уолтър повярвахме, че случилото се със Стенли е наказание от Бог. Никога повече не можах да целуна и погаля Уолтър”. През следващите години наследникът на фамилията Дюранти полага неимоверни усилия да се справи със сексуалните си влечения. Ученическите събирания не минават без него, а на 16 той вече има първото си гадже – Маргарет. Демонстрацията на близост между тях, държането за ръка и целувките пред другите са част от игрите за прикритие. Неотдавнашният приятел Джак е съкрушен: „Не мога да крия, че често мислех за самоубийство. Всичко, което вършеше Уолтър, ме нараняваше. Но тогава разбрах, че в живота любовта е само игра, а не действителност”. Джак е много чувствителен и наистина десет години по-късно се самоубива. Уолтър и Маргарет са заедно. Младежът се увлича дори по телата на нейните приятелки, често се отдава на ласките им, но все пак се завръща при нея. Тя е неговото най-сигурно алиби за сексуалната му ориентация. Тази игрова поза на мъжественост ще продължи до края на живота на Дюранти. Но вероятно емоционалният му хаос се предопределя още когато Уолтър е на 10 години. Тогава семейство Дюранти пътува с влак, тате Уилям и синът играят карти, докато мама Емелин, поклащайки се ритмично „ту-туф – ту-туф”, пришива поредния бод от гоблена си. Кражбата на релси става причина за трагична катастрофа. От купето на семейство Дюранти оцелява единствено десетгодишният Уолтър. Останал без родители, обърканият Уолтър е принуден да заживее в дома на своя чичо ерген, а след няколко години и в прегръдките на момчетата от училище. Катастрофите с влакове са нещо като отправни знаци в живота на Уолтър Дюранти, те преобръщат характера, дните му и остатъка от неговото време, отредено му на тази земя. След всяка катастрофа започва нов етап от неговото мислене, чувстване и преживяване. През 1903 г. Дюранти е приет с отличие в Кеймбридж. Деветнайсетгодишният Дюранти има безупречно поведение в лекционните зали, освен това е блестящ гребец, а също и добър играч на бридж и покер. А в съботните дни той е най-добрият студент по конна езда. Годините си вървят, но парите, наследени от Уолтър след трагичната смърт на родителите му, за щастие не свършват. Това му позволява да живее интересно и да пътува непрекъснато между Лондон, Париж и Ню Йорк. При едно от тези свои странствания Уолтър се среща с един особен човек. Току-що кацнал на летището в Париж, стар негов познайник го посреща с думите: „Тази вечер съм замислил нещо специално. Искам да те запозная с някого”. Автомобилът потегля в непозната за Уолтър посока по улиците на Париж вечерта на 17 януари 1914 г. Светлините на града пробягват по лицето му. След повече от 40 минути движение колата спира. Дюранти отваря леко вратата и елегантно слиза. Двамата познайници потъват в мрака на висока сграда. Стълбището е прашно и сякаш изоставено, единствено токовете на англичанина нарушават тишината. На седмия етаж гостите спират и хлопват по изпречилата им се насреща метална врата. Отваря им мъж, привидно на около 35 години. Заметнат с шармантен копринен халат, наоколо всичко е пропито от миризмата на терпентин, примесен с аромата на свещи и цигари. Това е ателието на Алистър Кроули, окултист-кабалист, сатанист, поет, художник и страстен любовник. ексцентрик, възпитаник на Кеймбридж, брилянтен шахматист, обявен от английската преса за „най-греховния човек на света”. С нежни черти и добре поддържана кожа, той просто махва с ръка: „Заповядайте и се чувствайте като у дома си”. Навсякъде по стените играят пламъците на свещи. Уолтър пристъпва бавно в огромния и лишен от всякакви стени апартамент. Кроули се насочва към статива, върху който е закачено голямо грундирано платно. Оставя халата си да се свлече на пода, прихваща палитрата и четката и започва да удря бясно по платното. Тази първа среща между двамата странници Алистър и Дюранти оставя особено трайни белези в живота и на двамата. Човекът, който довежда Уолтър, ги оставя сами. През прозорците се провира силуетът на Айфеловата кула. Срещата приключва едва след три денонощия. Опитали различни опиати, алкохол и ласки, двамата изгубват представа за време, а след няколко месеца случилото се в апартамента ще бъде повод за създаването на книгата Liber Agape, в която Алистър ще опише причудливи сексмагии за върховно удоволствие. Но това все пак е Кроули, член на всевъзможни тайни ложи, ироник, който осмива догмите и правилата, по които живеят обикновените хора, личност, която умее да оставя следи в душите на тези, с които се среща. В този период Австро-Унгария обявява война на Сърбия и започва Първата световна война. Времената са размирни, но за Дюранти са просмукани с любов и страстни желания за изява. Наследството е на привършване и трябва спешно да се мисли за бъдещето. Именно в тези дни Уолтър попада пред очите и бюрото на Уит Уилямс, главен редактор на секцията на вестник „Ню Йорк Таймс” в Париж, между чиито устни е завряна вечно димяща лула. След няколко неуспешни опита на Уолтър да стане част от екипа на вестника избухналата война се оказва неговият щастлив миг. Дюранти е назначен да отразява случващото се на територията на Франция, а през 1917 г. вече оглавява парижкото бюро. Биографът му Сали Тейлър описва работата му така: „Прозата на Дюранти предизвиква възторг, той притежава способността да предугажда онова, което читателите биха искали да знаят. Надарен с въображение и наблюдателен, Уолтър изгражда пиршество от онова, което другите кореспонденти са захвърлили като остатъци. Неговият стил му носи нарастваща слава именно като военен кореспондент на титулна страница на „Ню Йорк Таймс”. Отношението на Дюранти към ситуацията в Русия и действията на Ленин е силно критично. Това е желателно и отлично за неговите работодатели. Може да му се има доверие, че няма да се повлече по комунистическите идеи, и през 1921 г. Уолтър Дюранти е избран от Кар ван Анда, тогава директор на „Ню Йорк Таймс” отвъд океана, да отразява случващото се в Съветска Русия. „Ню Йорк Таймс” настоява да изпрати Дюранти за кореспондент на вестника в Москва, но за съжаление той не е допуснат да припари до територията на формиращия се Съветски съюз именно заради неговите твърде оскърбителни оценки за комунистическия режим. След дълги увещания и гаранции между американския „Ню Йорк Таймс” и малките диктатори от комисията по регулация на медиите в Москва Уолтър Дюранти е допуснат да пристъпва по студените улици около Кремъл. Следващите две години предизвикват истинска метаморфоза у Дюранти. Острото му перо, насочено изначално срещу червените идеолози, някак се преобръща в доста меко просъветско отношение. Екипът на „Ню Йорк Таймс” увещава своя репортер да бъде обективен, но Уолтър настоява, че именно това е действителната картина на нещата. Авантюрист по природа, той вдъхва респект не само с осанката си, леко грубовата и въпреки това издаваща аристократизъм, но и с интелектуалната си мощ, езиците му позволяват да общува с лекота с кого ли не. Американските му шефове са категорични: „Каквото и да говорим, той бе най-интелигентният репортер на вестника в онези години!”. Дюранти е натоварен да отразява политиката на Съветския съюз в онези тежки времена и така започва един от най-мрачните епизоди в историята на световната журналистика. Епизодът „Уолтър Дюранти и информационните лъжи”.
През септември 1923 г. в редакцията на вестник „Ню Йорк Таймс” пристига нов материал на Дюранти. В Русия по това време се очакват дълбоки политически промени. Две години по-рано Ленин е повален от удар, което го поставя в инвалидна количка. Парализираният идеолог е на „заточение” в Горки край Москва. Според анализа на кореспондента ръководният пост в Русия ще бъде зает без никакви съмнения от Йосиф Висарионович Сталин, мъж, „достоен за възхищение, прозорлив и аналитичен”. Дюранти е категоричен, че онова, което предстои да се случи в Русия, ще превърне тази територия в най-великата държава. На какво се дължи тази метаморфоза на журналиста към управлението в Кремъл, никой не знае. Самият Уолтър твърди, че е провидял истината за създадената от Ленин идеология едва след като е пристигнал в Москва. Но Москва не е само град на злата комунистическа действителност. Москва може да бъде и ослепителна любовна авантюра. Тежък пушач на цигари и пияч на уиски, Уолтър Дюранти е вулгарен тип мъж, що се отнася до жените. Спрямо тях той е „собственик”, настоява да ги притежава и бързо им се насища. Това се констатира лесно от руските служби, които са му направили психологически профил със силни и слаби черти още преди изобщо да пристигне в Москва, още при заявката. От момента, когато все пак му позволяват да заживее в комунистическата държава и да отразява събитията, Дюранти е подложен на щателно наблюдение и контролирано насочване. Колкото и да е подготвен и да си дава сметка, че е обект на изследване, Уолтър изобщо не може и да предположи колко много „особени случайности” се намесват в живота му. В Москва Уолтър Дюранти среща една необикновена жена, Джейн Шерон, впрочем една от многобройните любовници на Алистър Кроули, който факт сам по себе си подсказва, че дамата е доста разкрепостена за онези руски времена на забрадките и огромната културна изостаналост. Джейн произхожда от стар френски род, който още през ХІХ в. емигрира в Руската империя. Тя има изискани маниери, израснала е в салоните на интелектуалните кръгове на Санкт Петербург, но често пътува до Париж и Москва, където притежава собствени жилища. В една мразовита октомврийска вечер в руската столица с брилянтно пригладена кестенява коса, с ослепителна усмивка и аромата на скъп парфюм, прикрила фините извивки на тялото си под фантастично бяло палто, Джейн Шерон прекрачва прага на Болшой театър. Получила е специална покана лично от директора за балета „Лебедово езеро”. Разбира се, тази покана не е случайна. Когато влиза в залата, на мястото точно до нейното вече се е настанил Уолтър Дюранти. Интересно съвпадение. Той любезно я поздравява, твърде е красива, и още преди финала на спектакъла вече е приплъзнал ръката си върху коляното й. Малко преди края на ноември двамата заживяват в апартамента на Шерон. Само седмица по-късно обаче г-н Дюранти пожелава и домашната прислужница Катя. Или по-скоро Катя прави така, че той да я пожелае. Всички жени около него са специално подбрани. Всяка от тях има своя задача. Но Катя наймалко е способна да задоволи Уолтър, който все пак се увлича по елегантни жени, с които може да води интелектуални разговори и да бъде очарован. Катя не е глупава, преди всичко е добре обучена от службите, но ролята й на прислужница е доста отегчителна и демотивираща за мъж с претенциите на Уолтър. Подобни забежки са къси и гузни. Така Дюранти, след като преминава през Катя, се отпуска, макар и отново за кратко, в прегръдките на жената, която се оказва първата жена посланик в новата световна история – Александра Колонтай. Тя е интересна жена, скандализираща болшевиките с тезите си за свободна любов и отпадане на задръжките. Любовта между Колонтай и Дюранти навярно би продължила по-дълго, но назначението й за съветски посланик в Норвегия осуетява плановете им. Както е известно от живота, любовта не е устойчива на разстояния. А пък и руските служби се грижат прекалено внимателно за любовните развлечения на Дюранти. На тях им е нужен един разнежен Дюранти, който се чувства щастлив и е податлив на внушения, а не депресиран и затворен в себе си Дюранти, който би се изолирал в негативни емоции. Затова и Уолтър бързо преживява раздялата и се впуска в нови приключения. За съжаление едно от тях е пътуването до Париж, което приключва с влаковата катастрофа, в която загубва левия си крак.
Завръщането в Москва в края на 1924 г. е тежко за Дюранти, но в тези дни журналистът се отдава изцяло на репортерството си и на една нова своя страст – писането на разкази. Бурният му живот, катарзисът, преживян от катастрофата в покрайнините на френската столица, както и ползването на опиати и наркотици, са само малка част от нещата, които вдъхновяват Уолтър и го карат да посегне към писателското перо. Ето защо в ноемврийския брой от 1927 г. на американското списание Redbook е публикуван разказът му „Папагалът”, който създава в съавторство с колегата си Хюберт Кникербокер. Редакторска грешка става причина текстът да бъде отпечатан само с името на Дюранти. Разказът, в който се очертава животът в едно руско семейство, по ирония на съдбата впечатлява толкова силно американската публика, че през 1928 г. е удостоен с наградата за литература (къс разказ) „О’ Хенри”. Това става повод репортерът на „Ню Йорк Таймс” Уолтър Дюранти да бъде обявен въпреки просъветските си убеждения за един от най-талантливите автори на вестника. Доверието към него расте, а с това и неговата свобода за изява. Репортажите, които изпраща към Америка, очертават развитието на СССР на Сталин в една особена, но все пак положителна посока. През 1930 г. Уолтър прави и първото си интервю със Сталин. А на 18 януари следващата година на страниците на „Ню Йорк Таймс” Дюранти прави удивително прозорливо обобщение: „Сталин създава едно ужасно чудовище на Франкенщайн, от което той е неразделна част. То е изградено от невзрачни и посредствени особи, чиито стремления и апетити за власт са огромни и непреодолими”. Следващите месеци са особено динамични за Дюранти. Той трябва да пристъпва по пътеките на Сталин и да отразява в детайли действията му. Въпреки това Уолтър е твърде пестелив в негативните си оценки за Сталин. Вероятно причините за това са и финансови. Той е изоставен от съпругата си Шерон още през 1928 г., тя окончателно заживява в Париж. Луксът, който тя му е осигурявала в Москва, е заменен от изискан апартамент на улица „Большая Ордынка” 53 близо до Третяковската галерия. Жилището е държавно, а руските власти са поели пълната издръжка на домакинството, предоставили са му и иконом, и луксозен автомобил с личен шофьор, както и заплата за неговата готвачка и любовница от първите дни на семейния му живот с Джейн Шерон – Катя. Този житейски разкош на фона на абсолютната бедност в Съветския съюз карат Дюранти да се чувства много специален, да развива симпатии към властта и да си позволява все по-драстични подмени на истината, на която ще бъде свидетел в края на първата петилетка от сталинисткия режим. 1921 г. може да се счита за годината, в която болшевишката революция завършва привидно с победа. Но цената, която Русия плаща, е изключително висока. Империята е обезкървена и преобразена. Загинали са повече от осем милиона души. Санкт Петербург е обезлюден, две трети от населението му лежат в общи гробове. Икономиката на страната е в абсолютен колапс. Работната ръка е едва 1,2 милиона, а промишленото производство е намаляло с 80%. Сушата през 1921 г. срива и селскостопанския сектор. Наложеният военен комунизъм се оказва неспособен да изведе страната от хаоса, страха и мизерията. На Х конгрес на болшевишката партия с цел да се преодолее дълбоката криза се приема НЕП (Новая экономическая политика). Според Ленин този подход не е най-добрият, но е единственият възможен. Размразяването на ситуацията води до едно своеобразно обръщане към капиталистическия модел – селскостопанските производители могат да продават свободно стоката си на пазара, да наемат работна сила и др. Всички тези облекчения преобразяват Русия само за две години. Гладът е преодолян, а производството е на нивата от 1913 г. Това видимо подобрение не е повод взелият властта Сталин да се откаже от „великите си планове”. Масовата колективизация, която е отложена през 1917 г., е време да се въведе в ход.
В едно студено януарско утро на 1928 г. Сталин, облечен в мундир и обут с високи до коленете черни ботуши, потраква нервно на перона на гарата в Москва. С него са само няколко чиновници. Лулата виси, прехапана през зъбите на вожда, отдавна загаснала. След 30-минутно закъснение влаковата композиция пристига и Сталин заедно със свитата си се качва в едно съвсем обикновено купе. Потеглят по Транссибирската линия. Йосиф Висарионович отива на инспекция в Урал и Сибир. Пейзажът отвън се сменя бързо, а в главата на диктатора стои един особено важен въпрос: как да се справи със ситуацията?! От няколко месеца животът в градовете е непоносим. Има невиждан недостиг на храни, цари мизерия. Сталин е тръгнал на лов за суровини, а влакът, с който се движи, спира много пъти. Конфискува се зърното от различни населени места, тази инициатива всява пълен ужас сред селяните и ги обрича на гладуване. По-късно един от спътниците му разказва: „Когато Сталин беше далеч от интелигенцията, се превръщаше в свиня. Крещеше, удряше, риташе с ботуши, за да постигне своето. В очите на селячеството той приличаше повече на инквизитор, отколкото на защитник на пролетариата”. Този подход на действие, записан в аналите на историята като „урало-сибирски метод”, предизвиква остро недоволство у селскостопанските производители. През февруари Сталин се завръща в Москва с вагони, пълни с жито, и поставя началото на своя план за действие – НЕП се прекратява и започва въвеждането на масовата колективизация, образуване на колхозите, отнемане на земята от селяните и силова разправа с най-големия народен враг – кулаците. Всичко това трябва да премине под лозунга „Петилетката – за четири години!”.
На 20 юли 1926 г. Феликс Дзержински, създателят на ЧК (Чрезвычайная комиссия) за справяне с контрареволюцията, съпротивата и саботажа, произнася страстна реч на заседание на Централния комитет. Силно развълнуван, той умира внезапно от инфаркт на 49 години. На неговия пост е поставена друга фигура и това е Вячеслав Менжински, който също произхожда от полско дворянско семейство. Роден в Санкт Петербург, син на преподавател по история, Вячеслав с лекота завършва Юридическия факултет на Петербургския университет и още в началото на студентските години става активист на революцията и участва в нелегални марксистки кръжоци. Менжински остро критикува Ленин, наричайки го „политически йезуит, нагласил марксизма към своите кратки цели, окончателно объркан човек”. На което Ленин отговаря, че комунистическата държава ще бъде толкова голяма, че ще има място за всеки талантлив мерзавец. Но Вячеслав е запален болшевик, той участва със страст във военните отряди на болшевиките, всячески подпомага революцията, оцелява и след революцията бива изпратен консул в Германия, а по-късно започва работа в ЧК. За дейността му се носят легенди, а след смъртта на Дзержински някак по подразбиране Менжински заема поста ръководител на ВЧК (ОГПУ).
Една от големите мисии на ОГПУ стартира през късната есен на 1928 г., а териториалният обхват е Украйна. Причините за особеното внимание към тези земи са няколко. Изключително слабата реколта от 1927 г. хвърля ръководството на СССР в смут. Гладът започва да взема своите първи жертви. И тогава Сталин избира единствения според него изход от ситуацията – „урало-сибирския метод”. Но разбирайки, че това няма да е достатъчно, той предприема и още една решителна крачка: да осигури пълен контрол над най-голямата житница в Съветския съюз – Украйна. ОГПУ под ръководството на Менжински започва масова акция в региона. Целта е да се ликвидира кулачеството като класа. За помощници се вербуват селяни, които таят презрение и омраза към кулаците. Така най-ниската социална прослойка, маргиналите, които нямат пет пари в джоба, взимат решения кого да обявят за народен враг. Арестувани са хиляди и хиляди „врагове на народа”. Стига се до логически абсурди, при които хора, притежаващи една крава и кобила, се посочват за кулаци. Има отделни региони, където селяните се защитават и съпротивляват. Дори някои местни партийни функционери оказват съпротива. Организират се протести, вдигат се лозунги „Вие сте крадци и бандити”. При отказ на селяните да се откажат от земята си квотите за зърно рязко се увеличават, а сроковете за изпълнението им се оказват толкова кратки, че практически са неизпълними. Неспазването им съответно се наказва със затвор или принудителен труд, а земята на провинилите се автоматично става държавна. Напрежението ескалира особено през следващите две години, когато лошата реколта през 1931 г. е предпоставка за неизпълнение на квотите и обезумяване на Сталин. През 1932 г. е образувана специална комисия за обследване на територията на Украйна. Конфискуват се всякакви хранителни ресурси, а ако бъдат открити и пет стръка жито в някой дом, скрити, стопаните му са обречени на 10 години затвор. В тези смутни дни над страната е спусната плътна завеса. Границите са строго охранявани, а човешкият поток е силно контролиран. Преминават единствено огромни влакови композиции, натоварени с хора, поели по пътя на насилствената депортация. Повече от милион и половина души са извозени в лагери в резултат на мероприятията на Менжински.
И докато стотици изнемощели тела не знаят накъде са отвеждани, на другия край на света, в САЩ, на летището в Ню Йорк каца малък самолет. Двигателите още са неутихнали, вратата се отваря и по стълбата започва да се снижава силуеъта на добре изглеждащ мъж с бомбе на главата. Черна кожена чанта в дясната ръка, тъмни очила на лицето и блестяща усмивка. Това е Уолтър Дюранти. Кореспондентът на вестник „Ню Йорк Таймс” е поканен на специална церемония в Колумбийския университет. Денят е 9 май 1932 г. Московското пребиваване на журналиста е прекъснато, защото тази година Дюранти е обявен за носител на наградата „Пулицър”. Мотивите са: адекватно отразяване на случващото се в СССР през първата петилетка от Сталиновата диктатура. Включително и за реформите в страната, и съдбата на кулаците, за които през 1930 г. Дюранти пише: „На прозорците: изпити лица, мъже и жени или някоя майка, държаща детето си, протегнали ръце за коричка хляб или цигара. Беше едва краят на април, но жегата бе изпепеляваща. Въздухът, струящ от тесните прозорци, бе мръсен и задушаващ. Защото те бяха прекарали четиринадесет дни на път, без да знаят къде отиват, дали това особено ги вълнуваше? Това по-скоро бяха животни в клетка, отколкото човешки същества, не диви зверове, а тъпи говеда с търпеливо страдалчески поглед. Отломки и отрепки, жертви на Похода към прогрес”. Фоторепортерите са навсякъде около Дюранти. Светкавиците, шумът на хората и бурните аплодисменти омайват Уолтър. Когато му връчват наградата, журналистът споделя: „Заминах за балтийските държави, злобно антиболшевишки настроен. От френска гледна точка болшевиките бяха предали съюзниците си на Германия, бяха отказали да си изплащат дълговете, бяха национализирали жените и бяха врагове на човешкия род. Направих откритието, че болшевиките са искрени ентусиасти, опитващи се да възпроизведат един шокиращо зле управляван народ, затова реших да опитам да им предоставя полагащата им се почивка. Аз все още вярвам, че те правят най-доброто за руските маси, и вярвам в болшевизма, когато става дума за Русия, но все повече се убеждавам, че тази политика е неподходяща за САЩ и Западна Европа. Тя няма да се разпространява на запад, освен ако някоя нова война не срути установената система”. Нито дума Дюранти не обелва за събитията в Украйна, макар че той е единственият допуснат там журналист. Апелът на репортера за нормални дипломатически отношения между САЩ и СССР сякаш бива чут от американската администрация. С избора на Рузвелт за президент се отваря нова страница в отношенията между двете страни. Рузвелт признава най-после фактическото съществуване на СССР. През ноември 1933 г. във Вашингтон пристига министърът на външните работи Максим Литвинов, визитата продължава десет дни. Част от делегацията на съветския министър е и самият Уолтър, а след приключването на посещението в броя на „Ню Йорк Таймс” от 18 ноември той пише: „Това бяха десет дни, които стабилизираха света!”.
В Украйна обаче нещастието продължава. Селата са изпълнени с гладуващи. От Москва идва декрет, ако не се открие зърно, да се прибират цвеклото, картофите, изобщо зеленчуците и всякакви провизии. Още в началото на 1933 г. голяма част от къщите на местното население се изтърбушват, изземва се всичко възможно. Лошите хигиенни условия довеждат до разпространението на множество болести. Мъртвите не се погребват, а някои от тях служат за храна на оцелелите. През 2003 г. украинските архиви изнасят 164 углавни дела на лица, осъдени за канибализъм, наказанията, които са им приложени, са смърт или 10 години лагер. 40% от случаите на канибализъм са в Киевска област. Вагони, препълнени с човешки същества, несъгласни с политиката на Сталин, пътуват към ГУЛАГ. Очевидец разказва: „Онова, което се случваше тогава в Украйна, приличаше на апокалипсис. Хората умираха като мухи. Виждаш как човешката плът се топи от недохранване и се преобразява в лазеща мумия”. Колко са жертвите на Гладомора, днес не знаем, защото са иззети всички регистри на местните административни служби. Документите за вписване на родени и умрели в периода 1932–1933 г. са унищожени. Според различни изследвания загубите в човешки измерения през годините на Гладомора са от 2,5 милиона до 6,5 милиона души. Светът научава за украинските събития на 29 март 1933 г., когато добралият се до тези места журналист от немски произход Гарет Джоунс публикува свое разследване. Той повдига завесата, като заявява, че в Украйна се случва масово изтребление на хора. Два дни по-късно „Ню Йорк Таймс” отпечатва на първа страница текст на Уолтър Дюранти, в който се отбелязва, че думите на Гарет Джоунс са спекулации и лъжи. Според Дюранти в Украйна наистина умират хора, но не заради репресивните действия на Сталин, а заради болести, които върлуват от години. Разразява се скандал, всички са смутени. Мненията са поляризирани, а достъп до Украйна няма почти никой.
Медийното внимание отслабва, а светът насочва вниманието си към една нова надигаща се катастрофа – възходa на Хитлер. Така темата за украинския Гладомор отшумява, а през 1935 г. Уолтър Дюранти издава книгата си, автобиографична изповед, озаглавена I Write As I Please. В нея той разгръща своята политическа философия така: „Не съм се питал особено настоятелно дали начинът на действие на Сталин е бил в правилната или грешната посока, никога не съм бил дълбоко загрижен за това. Правилно и неправилно са уклончиви понятия, а аз никога не съм имал усещането, че това е мой проблем – да раздавам морални преценки. Това, което искам да знам, е дали една политика или режим ще проработи или не, като отказвам да бъда баламосван на морални теми”. През следващите две размирни десетилетия Дюранти яростно защитава действията на Сталин, което му спечелва и прозвището Апологетът на Сталин. Той публикува множество книги, в които се опитва да даде друга гледна точка към ходовете на управлението в СССР. През 1957 г. на 3 октомври Уолтър Дюранти умира. Казусът Гладомор изригва отново в края на 70-те. През 1982 г. Украйна прави опит да отбележи 50 години от трагичните събития, но идеята е провалена от руските служби. През 1985 г. обаче САЩ организират комисия, която да изследва фактите около глада в Украйна с идеята, че украинците са били унищожавани по политически причини. Русия отказва да поеме вината за „човешки геноцид”, за което настояват украинците, подкрепени от Запада. Така се стига до новото хилядолетие, когато на 28 ноември 2006 г. украинският парламент приема закон, в който Гладоморът се определя като „геноцид, който е предварително планиран от сталинисткия съветски режим”. През 2009 г. е образувано досъдебно производство. Събрани са повече от 3500 документа, окомплектовани в 253 тома. На 22 декември 2009 г. в кабинета на президента Виктор Юшченко се провежда официална междуведомствена среща за уточняване на резултатите от разследването. След няколко дни материалите са предадени на прокуратурата. Под съдебна отговорност за случилото се в Украйна през 30-те са подведени Сталин, Молотов и други техни съмишленици. Посмъртно обвинените са признати за автори на геноцид през 1932–1933 г., а решението на съда влиза в сила от 21 януари 2010 г. Позицията на Русия обаче е различна. Константин Косачов, тогава председател на Комитета по международните въпроси към руската Дума, е категоричен: „По мое мнение решението на съда е част от украинската предизборна кампания на президента Юшченко и неговите свирепи опити да остане на власт”. Не след дълго Евгений Джугашвили, внукът на Йосиф Сталин, се обръща към главния прокурор на страната с молба за преразглеждане на делото поради съмнение за подправени документи и лъжесвидетелства. От този момент темата „Гладомор” е задължителна част от предизборната риторика на политиците в Украйна и поредният аргумент срещу Русия в историческата битка на Запада. Но както казва Кетрин Уайтхорн, британски журналист и дългогодишен колумнист на „Обзървър”: „След като Бог създаде всички неща на седмия ден, Той видя това, което е направил, и разбра по какъв начин ще вървят нещата. Така че на осмия ден Той отново си направи труд и създаде молеца и ръждата. Неговата последна проява на майсторство”. Молецът и ръждата, които трябва да унищожават и изтриват паметта на света за всичко отминало. Иначе как бихме могли да живеем заедно. Въпреки ръждата разговорът за миналото ни е истински необходим. Когато говорим за миналото, ние репродуцираме ритуално неговите външни черти, отстраняваме го от себе си, но не през жеста само на празното отрицание, а през натрупване на знание...