На 25 септември 1957 г. в ранния следобед в президентския кабинет на Белия дом телефонът на бюрото на г-н Дуайт Айзенхауер прозвънява. Върху високо вдигнатото от оплешивяване чело на 34-тия държавен глава на Съединените щати проблясват капчици пот. Часът е едва 10 сутринта, а в стаята е твърде горещо. След петото иззвъняване той вдига слушалката. Отсреща един глас задъхано съобщава: „Той е преминал точката, от която няма завръщане, от този момент той ще играе комунистическата игра”. Тридесет секунди по-късно с треперещия си показалец президентът на Америка завърта телефонната шайба нетърпеливо няколко пъти, след което с нервен и фалцетиращ от напрежение глас заповядва: „Не знам как ще го направите, но свалете правителството на Индонезия от власт!”. И хлопва слушалката. Така ЦРУ в лицето на своя командващ – господина с лулата Алън Дълес, е въвлечено в странната операция The Secret War, известна още и като операция Hike, а някои историци я определят просто като войната срещу президента на Индонезия Сукарно. Това е една от най-скъпите и амбициозни операции на ЦРУ в онези години. Една акция, която завършва с пълна катастрофа и с хиляди невинни човешки жертви.
Малко след края на Втората световна война Индонезия успява да се откъсне от колониалната прегръдка на Холандия и да извоюва своето право за независимо съществуване. Първият президент на републиката, заклещена между вълните на Тихия и Индийския океан, е Сукарно. Мъж с изключително гладка кожа, остър ум, фини обноски и силно увлечение по жените. Но това, с което ще остане в историята, е извоюването на независимостта на Индонезия. Сукарно е дипломиран строителен инженер, специализирал в областта на архитектурата и издигнал десетки сгради и паметници, знаещ холандски, френски, немски, английски, рядкост за онези географски ширини тогава. Той е блестящ психолог и добър оратор, един от малцината местни, които наистина имат качествата да оглавят Индонезия в онези смутни времена. По време на Втората световна война Индонезия е окупирана от японците. След капитулацията на Япония обаче на територията на Индонезия отново се завръщат холандските колонизатори, подпомагани от британците. Индонезийските патриоти начело със Сукарно започват битка за независимост, която едва ли би завършила с успех без подкрепата на Америка. САЩ силно притискат Холандия да се оттегли, заплашвайки я дори с прекратяване на следвоенната помощ по плана „Маршал”. Така на 17 август 1950 г. е обявена независима Индонезия начело с първия си президент Ахмед Сукарно. Зад всичко това обаче стои простичък факт: на територията на Индонезия по предварителни изчисления има над двайсет милиарда барела неразработен петрол. Освен това през 50-те години това е петата по население държава в света. Индонезия попада във фокуса на ЦРУ още в началото на Студената война. През 2003 г. в разсекретените документи на американското разузнаване журналистът от „Ню Йорк Таймс” и носител на „Пулицър” Тим Уайнър открива важен доклад от 9 септември 1953 г., който е адресиран до вицепрезидента тогава Ричард Никсън. В него е отбелязано: „Добре е да се вземат мерки за свалянето на новия режим в Индонезия, тъй като очевидно е лош. Ако е проникнат от комунисти толкова, колкото изглежда, ЦРУ е убедено, че е по-разумно да се отървем от него, отколкото да го крепим”. Любителят на кокершпаньолите Никсън обмисля ситуацията и четири месеца по-късно след среща с президента Сукарно докладва пред ЦРУ: „Индонезийският лидер има изключително влияние върху народа си. Изцяло е некомунист и няма съмнение, че е главната „карта” на Съединените щати”. Въпреки това из коридорите на ЦРУ започва да се шушука за неадекватната оценка на Никсън, но по-важно е, че се съставя план за убийството на Сукарно. Ричард Бисъл, човекът, който след няколко години ще поведе безуспешната инвазия в Залива на прасетата и който ръководи разработването на самолетите U-2, разказва в записани негови свидетелски показания от 1975 г., които стават известни едва през 1995 г., че такава възможност е била действително обсъждана и нещо повече – направен е дори избор на убиеца, който ще бъде нает за извършване на поръчката. И докато се търси възможност за ангажиране на наемния убиец, мишената Сукарно организира мащабен международен симпозиум с участието на 29 азиатски, арабски и африкански държавни лидери. На тази своеобразна конференция всички стигат до радикалното решение – тези държави, включително и Индонезия, трябва да водят политика, освободена от задушаващите методи на Москва и Вашингтон. 19 дни по-късно планът на ЦРУ за убийството на Сукарно е подменен с нова, по-ловка операция: „сваляне чрез избори”. Заповед СНС 5518, излязла директно от Белия дом, упълномощава екипите на разузнаването да използват всички възможни секретни средства, в това число купуване на индонезийски гласоподаватели и политици, употреба на паравоенни сили, внос на конфликти и какво ли още не, но Индонезия „трябва задължително да се отклони от завой наляво”. Не само това – още в началото на 1955 г. ЦРУ предприема крути сексуални мерки. Според историка и бивш служител в Държавния департамент на САЩ Уилям Блум ЦРУ организира дори акция за сексуално омаскаряване на Сукарно. Държавният глава на Индонезия е известен със своите апетити към любовните игри, които са причина за няколко негови бракосъчетания и разводи. Действително Сукарно обожава жените и това го прави лесна плячка за дискредитация и компромати. От тайните служби на САЩ скрояват пъклен план за опетняване на репутацията на лидера. Те съчиняват сценарий, при който Сукарно се влюбва в руска красавица, която всъщност е шпионин под прикритие на съветските служби. Обществеността на Индонезия обаче едва ли ще се впечатли така силно от шпионската история, че чак да отклони доверието си от Сукарно. Но, от друга страна, разсъждават служителите на ЦРУ, Индонезия е ислямска държава, значи порнографията със сигурност ще има разтърсващ ефект. Затова от ЦРУ изнамират руса дама, приличаща поне през обектива на същинска съветска страстна девойка-агент-на-КГБ. Обаче американските служби се затрудняват да открият добър двойник на Сукарно, който да бъде заснет на лента в уличаващо развратно поведение. Планът не е просто този порнофилм да бъде разпространен нелегално сред гражданите на Индонезия. ЦРУ замисля схема за изнудване, която привидно да е дело на съветските тайни служби, които да искат голяма сума пари за унищожаването на заснетия неприличен филм, в който Сукарно прави неприлични неща. ЦРУ се надява подобно изнудване да отклони Сукарно от просъветските му влечения. За съжаление усложнената схема за реализацията на този пъклен план не сработва при последното стъпало. Според свидетели филмът е заснет, но внедрените из улиците на студена Москва агенти на ЦРУ под прикритие не са в състояние да довършат операцията. Хиляди долари отиват на вятъра. Това обаче е нищо в сравнение със сумата, която е предвидена за манипулиране на вота за предстоящите парламентарни избори в Индонезия на 29 септември 1955 г. ЦРУ излива 1 милион щатски долара в касите на политическите опоненти на Сукарно. Това е партията Масджуми, която въпреки това след изборите остава втора политическа сила в страната. На трето място е Индонезийската комунистическа партия, но за нещастие на САЩ на първо място е прословутият неблагодарник Сукарно. Така че Вашингтон продължава борбата. В началото на 1957 г. според Тим Уайнър ЦРУ си самоадресира покана за революция в Индонезия при това без много адекватни аргументи. Американските служби привличат част от военните на своя страна. Съставен е таен комитет в САЩ, в който са включени лица от структурите на ЦРУ и Пентагона. И на 13 септември 1957 г. е съставена препоръка (но със задължителен характер) да се предостави финансова и военна помощ на съблазнени от властта армейски офицери в Индонезия. Някои от членовете на комисията са стресирани от бързите решения и задават неудобни въпроси. Сред тях е и бившият посланик на САЩ в Индонезия Хю Къминг, който отбелязва: „Подобно въоръжаване за извършване на преврат може да увеличи вероятността от разкъсването на Индонезия, страна, създадена с американска подкрепа и помощ.” Въпреки това машината е задвижена. Айзенхауер е вдигнал слушалката и е наредил да се действа мигновено. Денят е 25 септември 1957 г. Планът за действие е първо да се предоставят оръжие и друга военна помощ на всички антисукарновски военни командири, второ, бунтовнически настроените армейски части на островите Суматра и Сулавеси да се възпитат в „решителност и воля” и не на последно място по важност да се мобилизират (чрез пари или с други средства) всички антикомунистически единици в страната и преди всичко на главния остров Ява. ЦРУ действа тайно и изключително организирано, но както винаги, нещо не е, както трябва. Тайната е опазена за по-малко от 72 часа, когато съветското разузнаване публикува пространен доклад, озаглавен „Американски заговор за свалянето на Сукарно”. В него са очертани основните апетити на Белия дом, а индонезийските медии раздухват случая още по-силно и това сплотява хората около главата на държавата. Случилото се забавя операцията. През следващите три месеца се установява привидно спокойствие, но всъщност тече усилена подготовка. Първата бомба е хвърлена на 10 февруари 1958 г.: индонезийските революционери, или по-скоро превратаджии, издигат протестна нота с настояване за спешно съставяне на ново правителство и обявяването на комунизма за противозаконен и всичко това да се случи до пет дни. Сукарно обаче е сляп и глух за техните щения – в този момент той просто е извън страната. Отдал се е на отдих в един от любимите си японски бардаци в Токио, които европейците обичат да наричат просто гейша-барове и парни бани. След изтичането на дадения ултиматум на архипелага е създадено революционно правителство, чийто външен министър е посочен с нежния пръст на ЦРУ – англоговорящият християнин полковник Малудин Симболон. Завзелите властта режисирани бунтовници четат своите искания по радиото, като предупреждават да не се намесват никакви външни сили. САЩ чинно спазват указанията, като са приготвили огромна доставка на оръжие в своята филипинска база, очаквайки сигнали за вдигането на общонародно въстание срещу управлението на Сукарно. Забавляващият се държавен глава на Индонезия обаче не е сварен със смъкнати гащи. На 21 февруари той е успял да организира авиационните сили в страната и да срине до основи радиобазите на революционерите, а флотът е блокирал позициите им по бреговете. И както отбелязва находчиво Тим Уайнър: парично мотивираните въстаници и агентите на ЦРУ се разбягват в джунглата. Въпреки опасенията на Пентагона за раздухване на международен скандал, в който САЩ ще бъдат основен двигател, няма време за дълги размишления. Трябва да се действа незабавно. Над остров Суматра, където са се укрили американските герои, са пуснати първите бомби – Сукарно не е готов да изостави държавата си, а президентът Айзенхауер заявява уплашено: „Ще трябва да нападаме, ако наистина има заплаха за комунистически преврат”. Така на 9 март държавният секретар Джон Фостър Дълес, един от главните стратези на операцията на ЦРУ в Индонезия, издава заповед за директна конфронтация с „комунистическия деспотизъм на Сукарно”. Американски разузнавателни самолети излитат, за да разкрият основните цели за бомбардиране. Веднага при излитането им обаче от джунглата се разнасят картечни откоси. Купените бунтовници, въоръжени с американски картечници, свалят самолетите. Играта се обърква за пореден път. Хората на Айзенхауер са готови на всичко, дори да се справят сами със ситуацията. Така два нови самолета, всеки натоварен с по шест броя 220-килограмови бомби, се отправят към военното летище. Единият самолет осъществява мисията, а другият според разкази на очевидци се разбива, преди да достигне целта си. „Двама полски храбреци се завръщат при британските си съпруги в найлонови торби, една смърт, прикрита зад сложна верига от лъжи.” За съжаление на ЦРУ една след друга предвидените операции рухват. На 25 април Алън Дълес се изправя пред Айзенхауер, като докладва: „На практика операцията се провали. Изглежда, че въстаническите сили на острова (Суматра) нямаха желание да се сражават. Въстаническите водачи изобщо не можаха да обяснят на войниците си защо се бият. Това беше много странна война”. Държавният глава удря с юмрук по бюрото и отсича далновидно: „Нито един американец не трябва да се включва в каквито и да са операции!”. За съжаление обаче е твърде късно. Пилотите на ЦРУ и Пентагона са започнали да бомбардират периферните острови на Индонезия шест дни по-рано. До 2003 г., когато са разсекретени голяма част от документите по случая, Америка, а и голяма част от света са сигурни, че това нападение е дело на местните антикомунисти, противници на Сукарно. Разказът на Ал Поуп от 2005 г. разтърсва света. Ал Поуп е един от онези американци, които управляват бомбардировач в акцията. Въпреки преките забрани на Айзенхауер от 27 април насетне до средата на следващия месец той с група свои съратници осъществяват редица въздушни нападения. Потопени са два товарни кораба – британски и панамски. Ударени са десетки села и пристанища. Убити са хиляди цивилни граждани. Кръв и пламъци обгръщат Индонезия. На 18 май Поуп потапя военен кораб в източната част на Индонезия, край бреговете на градчето Амбон. Това обаче не е достатъчно – бомбардира още местния пазар и разрушава една от джамиите. Жертвите са стотици, но накрая щурмът на американеца е прекъснат – самолетът му е улучен от флота на Сукарно. Поуп е заловен. А от Белия дом е получена истерична телеграма до хората от Вашингтон: „Оттегляте се, спирате парите, затваряте линията за доставка на оръжие, унищожавате доказателствата и отстъпвате!”. Така и става. Случаят е потулен, а ЦРУ претърпява един от най-големите си провали в своята история, като действията на американците в Индонезия водят тъкмо до популярност на комунистическата партия през следващите години, а за Сукарно и до днес не са разкрити преки доказателства за комунистическата му принадлежност. Колкото до заловения американски пилот, той се превръща в изкупителна жертва. Осъден е на смърт, но Сукарно не е готов да произвежда международни скандали. Държи го в затвора четири години и два месеца, когато по личното настояване на главния прокурор на САЩ Робърт Кенеди Ал Поуп е освободен. На 76-годишна възраст, с прекършено от старостта тяло, но с нестихващ плам в едно свое интервю Поуп осветява цялата истина за случилото се в Индонезия. И без капчица свян обявява: „Казват, че Индонезия била пълен провал. Аз мисля, че ние им разказахме играта. Убихме хиляди комунисти, въпреки че половината от тях навярно дори не знаеха какво е комунизъм”. И добавя: „Наслаждавах се да убивам комунисти. Харесваше ми да убивам комунисти, където и да ми паднеха!”. Странно или не, но тъкмо в часовете на 25 септември 1957 г., когато президентът Айзенхауер дава заповед да се стартира тази лудост, която ЦРУ разиграва като лов на комунисти, един култивиран на американска почва почитател на Карл Маркс и радетел за социално равенство се подготвя да превземе САЩ, а както ще се окаже по-късно, и цяла интелектуална Европа.
На 26 септември The Winter Garden на Бродуей е изпълнена със стотици хора. На сцената две банди – „Ракетите” и „Акулите” – са въвлечени в опасна игра. Младата пуерториканка Мария и американецът от полски произход Тони са повалени от треската на любовта. За съжаление това е една любов, която попада в капана на расовата вражда между „Ракетите” и „Акулите”. Сцената се сменя с главозамайваща бързина. Зрителят едва успява да съзре бурните танци. Декорите и костюмите заслепяват публиката, а музикалното единство тотално секва дъха. След драматичната смърт, завършила с два куршума, излетели към сърцата на Тони и Мария и проглушили залата, завесата пада. Съвременните Ромео и Жулиета са разплакали всички в салона. Едва опомнила се, публиката започва да скандира неистово: „Лени! Лени! Лени!”. На сцената се появява млад мъж, едва на 39 години, красавец, със зализан перчем, отпусната вратовръзка и измачкан черен панталон. А от уредбата се разнася досаден глас: „Дами и господа, човекът, който създаде този шедьовър: Леееенард Бърнстейн!”. Мъжът се покланя неловко, опитва се да се усмихне, но виковете карат сърцето му да бие учестено. Никога не е вярвал, че ще стигне до тук, а ето, че превзе стотици сърца. Само през следващите няколко години милиони ще видят този връх в изкуството на мюзикъла. Когато слиза от сцената, повече от пет часа не може да напусне театъра. Навсякъде го чакат журналисти, а той просто не иска да говори. В 12 без 15 Бродуей е опразнен. Той се измъква тихо отстрани на сградата. Уличните реклами проблясват, а тротоарите са изпълнени с боклуци. Вижда един плакат, вдига го от земята и се заглежда в него. Написаното го кара да се усмихне. След години той сам ще разкаже: „Още пазя този плакат. Това беше първият постер на моя разказ за Ромео и Жулиета. Надявам се, че Шекспир не се е разсърдил, че преобразих неговите Капулети и Монтеки. Но Америка е страна, която не иска да се вглежда в принцове и принцеси, в далечни приказни светове. Тя иска разкази за хора, взети от нейния свят. Аз й подарих моята „Уестсайдска история”. Ленард Бърнстейн е мъж, който взривява публиката. Харизмата му пленява сърцата на мнозина, а не липсват и хора, които са готови да го разкъсат заради качествата и таланта, които притежава. Композитор, изпълнител, диригент, писател и активен общественик, този ваятел на чувства проплаква в горещото утро на 25 август 1918 г. в семейството на Самуел и Джейни, двама евреи, напуснали Русия в дирене на щастие. Татко Самуел е строг, но любящ баща, който прекарва дните си, заровен сред книгите в малката си книжарничка на ъгъла между улиците „Еймсбъри” и „Есекс” в малкото кокетно градче Лорънс, щата Канзас. Мама Джейн е отдадена всецяло на възпитанието на децата вкъщи. А когато бизнесът с продажбата на книги не върви много, тя започва да шие през нощта сама в кухнята. Да, Джейни е изкусна шивачка и пласира производството си сред дамите в местната еврейска общност. Ленард и по-голямата му сестра Шърли израстват в лудешки игри с другите деца в Лорънс. Ловят риба в пронизващата града река Канзас, гонят се, а когато мракът се спусне, тичат бързо към вкъщи, тате Самуел е въвел строга дисциплина – всички трябва да са край масата за вечеря. В тези първи житейски крачки никой не подозира дремещата в невинното детско сърце страст и скрития музикален талант. Разказват, че на една семейна вечеря у лелята на Ленард – застаряващата мисис Бърнстейн, неуспяла пианистка, но прекарваща дните и нощите си, удряйки по клавишите на пианото в дома си, докато всички шумно говорели на препълнената маса, малкият шестгодишен Ленард се промъкнал в съседната стая и прокарал ръка върху пианото. Изведнъж къщата затихнала, озвучена единствено от акордите на случайно натиснатите клавиши. Лелята скокнала невротично от стола и се развикала: „Чухте ли го? Той има талант, сигурна съм, че при него ще се получи. Сигурна съм!”. Въпреки съпротивата на Самуел на следващия ден двама носачи пренесли пианото в дома на Ленард. Това е подарък от леля му, който ще се окаже магьоснически за неговия живот, ще дамгоса всичките останали бъдещи дни на наследника Бърнстейн. Вземането на уроци по музика става ежедневие за Лени, но онова, което го отличава от всички останали деца, опитващи се да покорят света на нотите, е, че той никога не е подкрепян от родителите си. Всички у дома са недоволни от желанието на момчето да свири, а татко Самуел дава пари за часовете по пиано с огромно недоволство, като всеки път подчертава: „Ленард, музиката е занимание за нехранимайковци. Тя е за хора, които нямат никакви други способности. Моля те, мисли трезво и вземай правилните решения!”. Тъкмо това и прави Ленард: той взема най-важното решение в живота си – отдава се на сцената и вселената на изкуството. Училищният и университетският живот не създават проблеми за младежа. Вечер, прималял от свиренето в залата, се включва в някоя шумна компания от съученици, където пиенето и пушенето са примесени със смях и разговори за живота извън кампуса. Захапал цигара между зъбите, вторачен в момичетата наоколо и заслушан в радостните гласове на колегите си, Ленард губи представа за времето. Нощта често преминава в страстни дърдорения. Той не е от мълчаливите, а отношението му към личните истории на всеки от приятелите му го превръща в своеобразен гуру и изповедник. Всички се влюбват в него. Дългокоси и дългокраки красавици неистово го преследват за капка внимание, а открадната целувка е нещо, за което всички започват да шушукат. „В тези години аз разбрах едно – светът е изпълнен с жестока несправедливост. Устройството на нашия свят е несправедливо. Подивелите от юношеско желание за порастване момичета ме преследваха като дивеч. Момчетата в компанията пък се бореха за вниманието на същите тези разгонени дами. Има нещо объркано.” Една вечер на 1936 г., времето, в което Ленард учи музика в Харвардския университет, въпреки категоричното противопоставяне на баща си той се прибира към общежитията заедно с една от красавиците в групата – Кристин, млада, напудрена и желана от повечето момчета в университета отличничка. Часът минава един през нощта, а наоколо единствено някой закъснял минувач пресича пътя им. Бърнстейн е мълчалив, а кокетиращата дама се смее и тананика любимата мелодия на Ленард „Рапсодия в синьо” на знаменития Гершуин, който на следващата година ще почине от рядко срещан злокачествен тумор на мозъка. Току стигнали до входа на общежитието, и иззад тях се чува старчески глас: „Извинете, можете ли да помогнете?”. В момента, в който се обръщат, съзират съсухрена жена с дете на ръце. Ленард бърка в джоба на панталона си и вади дребна сума пари. Пуска ги в протегната за милостиня ръка и вижда изпълнените със сълзи очи на жената, която простичко прошепва: „Сега поне ще мога да допътувам и да си го погреба у дома!”. Музикантът е разтърсен от видяното. Жената е от съседния щат. Пристигнала е тук, за да изкарва прехраната си, заедно с 2-годишното си дете. Парите не достигат, а треската, връхлетяла детето й, се оказва фатална. Десет минути по-късно Ленард е извикал свой приятел с кола, натоварват жената с детския труп на ръце и я откарват до малко селце в пограничната зона на щата Кънектикът. „Това беше най-тягостният момент в живота ми. Следващите седмици не можех нито да свиря, нито да композирам. Не можех да правя нищо. Накъдето и да се обърнех, виждах жената, която беше на 30 години, а от недоимък изглеждаше като на 50” – разказва по-късно той. Подобни социални несправедливости изострят особено силно чувствителността на Бърнстейн, а идеите на социалистите, които са обладали цяла Източна Европа и Азия, намират все по-голяма приемственост в сърцето му. Комунистическите кръгове в Америка също намират пряк поддръжник в негово лице, а открито заявената му принадлежност към тези групи скоро ще започне да му навлича проблеми. Извън това Ленард продължава да усъвършенства все повече своята музикална дарба, като още недипломиран привлича погледите на професионалистите. Неговите младежки композиторски опити впечатляват разбирачите с виртуозността си да съчетава класическия музикален стил с местния фолклор, каубойските песни и преди всичко с джаза, обладал цяла Америка. Малко след като се дипломира, той се втурва в ново приключение – овладява диктатурата на диригентската палка. Така през 1943 г. Ленард Бърнстейн е назначен за асистент-диригент на Нюйоркската филхармония, за да достигне шест години по-късно до ръководния пост на главния оркестър на Ню Йорк, с който ще свържe няколко десетилетия от живота си. Медиите превръщат Бърнстейн в звезда, която завладява и цяла Европа след края на Втората световна война. Неговите музикални композиции, както и брилянтно ръководените оркестри на Виена и Берлин, в чиято програма влизат произведения на автори като Малер, Бетовен, Моцарт и кой ли още не, са достатъчен повод, за да го обявят за един от живите музикални гении. Канен навсякъде по света от Токио до Тел Авив, от Сидни до Москва, Бърнстейн превзема планетата. А чарът му го прави любимец на фоторепортери и телевизионери. От малкия екран той започва да изнася лекции, свързани със съвременната музикална култура, от страниците на вестниците могат да бъдат прочетени острите му коментари по различни социални въпроси, а книгите, които издава, разкриват неговите умения да обяснява онова, което създава като музика. Не е случаен фактът, че много от неговите приятели, сред които изтъкнати музиканти, артисти, интелектуалци, често отбелязват, че Ленард е новият Гершуин. Дали ни харесва или не, действително Ленард Бърнстейн е епоха в културата на Америка. Наред с бурното кариерно развитие и атрактивния медиен образ, който той си изгражда, Ленард започва да си навлича все повече гнева на държавния апарат на страната. Неговите прокомунистически убеждения и чести публични изказвания, противоречащи на общата политическа доктрина на САЩ, са причина още в средата на 50-те години музикантът да бъде под непрестанен надзор на ФБР. Службите обаче са с вързани ръце – те могат само да докладват, но не и да оказват някакъв реален натиск върху Бърнстейн, защото той просто е любимец на цялата нация. И не само. Президентът Кенеди е чест гост на неговите концерти, а очарователната му съпруга Жаклин не пропуска възможност да покани вироглавия Ленард на прием или частна вечеря в Белия дом. Като доказателство за взаимните симпатии диригентът държи на бюрото в спалнята си снимка на семейство Кенеди с лични автографи от двамата и текст: „Лени, караш ни да летим!”. Това обаче не е причина да бъдат опростени прегрешенията му и в началото на 70-те години президентът Никсън възкликва: „Бърнстейн е олицетворение на тоталния упадък на американския интелектуален елит!”. През 1972 г. Никсън публично напада Ленард Бърнстейн, като го обвинява в безвкусица и плагиатство, на което композиторът отвръща с превърналата се в афоризъм реплика: „Ако на крадците, както повелява Коранът, отрежат дясната ръка, на света ще останат само едноръки композитори”. Но личният живот на Ленард Бърнстейн, който остава извън полезрението на медиите, всъщност е най-голямата загадка, която се разплита едва през 2013 г. с излизането от печат на внушителната книга на Йейлския университет, в която е публикувано епистоларното наследство на гения. На 624 страници са подбрани повече от 600 писма, които осветяват, както никога досега, личната драма на Бърнстейн, музикалната любов на Америка. На шумно парти през пролетта на 1946 г. във фамилната къща на големия пианист и учител на Ленард – Клаудио Арау, се събират повече от сто човека. Личният роял на домакина е изнесен на ливадата зад къщата, грациозни красавици във вечерни рокли общуват с арогантни или пък префърцунени господа, а по клавишите пробягват ръцете на някой от събралата се музикална тайфа. Пие се шампанско, бяло вино, а преобразени в бяло момчета разнасят табли с какви ли не лакомства. Във въздуха се носи аромат на пури, примесен с парфюмен полъх, а ошашавеният домашен любимец на г-н Арау – кучката Пеги, но не Гугенхайм, както обича да подчертава самият той, тича измежду гостите. Към 11 часа вечерта на столчето пред рояла се отпуска непозната никому дама, а ръцете й започват да шарят върху клавишите с неистова артикулация и бързина, зазвучава Валс в до минор (№7) на макар и старомодния, но все пак любим Шопен. Разговорите секват и всички се вторачват в красавицата. Следват бурни овации, а домакинът на вечерта просто заявява: „Представям ви своята ученичка г-ца Монтеалегре или просто Фелиция!”. Всеки бърза да се запознае с нея и да я поздрави. Едва в края на нощта към Фелиция се приближава Ленард Бърнстейн. Гушнал в скута кучката Пеги, от устата му стърчи къс светещ и димящ в мрака фас, той просто намига на ученичката на Арау, прокашля се и подхвърля: „Ако искате и сте готова, мога и вас така да ви отнеса към дома ви, както нося Пеги!”. Следва петгодишна любовна афера, която е примесена с чести преспивания в чужди легла. Фелиция е младо момиче и досущ като Мерилин Монро е готова да преспи с всеки продуцент или влиятелен господин, ако това ще я доближи до върха на славата й. Въпреки това вечер тя се прибира у дома, свлича опаковката от дрехи и се шмугва в леглото до Ленард. Прокарва фините си пръсти през косматите гърди на Бърнстейн и прошепва: „Още съм млада, а и за съжаление не съм мъж, където успехът се случва благодарение на талант и работа. При нас, красавиците, всичко минава през кревата!”. През 1951 г. все пак двамата сключват брак, резултатът от който ще бъдат три деца – Джейми, Александър и Нина, и много семейни скандали. Въпреки че Ленард е съпруг с компромисен характер, той често избухва заради половата ненаситност на любимата си. Избухвания, които траят съвсем кратко и заглъхват бързо. От съхранените писма се вижда, че приятелите му често го критикуват за това „женчовско поведение”, за това, че позволява на Фелиция да го прави за посмешище. Наистина никой не разбира защо Бърнстейн допуска това. Фелиция обаче знае цялата истина, но тя ще я отнесе в гроба със смъртта си през 1978 г. и никога няма да я сподели с никого. Останал сам, на върха на славата си, обиколил с музиката си целия свят и проникнал в сърцата на милиони хора, Ленард прекарва последните години от живота си в особена тъга. Публикуваните през миналата година писма разкриват голямата тайна на музиканта. Още през студентските си години в дългите вечери, прекарвани в свирене на пиано, избягал от нахалстващите дами, Бърнстейн открива единствения лек срещу самотата. Това не е музиката, това не са наркотиците и барбитуратите, това дори не е алкохолът. Това е страстта му към мъжките ласки. Желания, които той прикрива през целия си живот, защото те са в разрез с религиозните му убеждения, а също и с намеренията му да завладее света чрез таланта си, а не през скандала. Когато се жени за Фелиция, тя е наясно с това и не пропуска да изтъкне този факт като оправдание за своите залитания в чужди спални. В едно писмо до Ленард тя отбелязва: „Ти си хомосексуален и вероятно няма да се промениш – не приемаш възможността за двойствен живот, но ако спокойствието, здравето, цялата ти нервна система зависят от определено сексуално поведение, какво би могъл да направиш?”. Така бракът между двамата се превръща в своеобразен шантаж, но Бърнстейн е мъжко момче и играе играта докрай. А това е единственият начин да се прикрие, освен това има и три прекрасни деца. В последните часове от живота му те са край него. Нито за миг не го изоставят, а когато проклетницата Смърт се промъква в съня му и в катедралния храм зазвучава Lacrimosa от Моцартовия „Реквием”, те са отново до него. И докато органовите тръби стенат и призовават цялото ангелско войнство да отнесе Ленард в райските селения, навън тълпата очаква изнасянето на ковчега. Манхатън е изпълнен с десетки хиляди хора. Когато Ленард поема по пътя към вечния си дом, градът ехти, както в дните на неговия триумф, когато е премиерата на „Уестсайдска история”: „Лени! Лени! Лени!”. Светът се прощава не просто с гения, който дописва историята на музиката, а с човека, който и днес продължава да докосва чувствителните струни в сърцата на хората. Просто защото, както е написал Хипократ: Ars longa, vita brevis!