Напускайки Ирак на 28 юни 2004 г., Пол Бремър оставя след себе си ужасен врящ котел, който Белият дом нарича „свободен и суверенен Ирак”. Ситуацията в страната може да се онагледи най-добре с факта, че в момента, в който Бремър трябва окончателно да отлети от Ирак, отначало имитира фалшиво излитане за пред медиите, а след това излита със съвсем друг самолет, за да успее да се „измъкне от там цял и невредим”, както казва самият той. А самият суверенитет, описан от президента Буш като „връщане на страната на иракчаните”, дава възможност на официалните лица от Вашингтон да обвинят марионетното правителство в Багдад за още по-силното влошаване на катастрофалното положение, създадено от самите американци. Когато секретният самолет на Бремър напуска Ирак, числото на нападенията над американци започва да расте всеки ден, поради което непрекъснато пристигат нови наемници, които вече разполагат с официална пълна неприкосновеност. В същото време нови иракски политически групи започват да създават собствени въоръжени формирования и разговорите за гражданска война постепенно изместват идеите за обединена съпротива срещу „американските окупатори”. В разгара на тези събития в Багдад пристига приемникът на Бремър. Но посланик Джон Негропонте вече се е срещал с безсмисленото кръвопролитие и операциите на „ескадроните на смъртта”. Началото на неговата политическа кариера започва под ръководството на Хенри Кисинджър по времето на войната във Виетнам. Започвайки през 1981 г., Негропонте е специално упълномощен от администрацията на Рейгън да подкрепя „ескадроните на смъртта” в Централна Америка. Докато е посланик в Хондурас, Негропонте ръководи второто по големина американско посолство в Латинска Америка и най-голямата резидентура на ЦРУ в света. На този пост той координира тайната поддръжка на Вашингтон на „ескадроните на смъртта” на никарагуанските контри, а така също и хондураската хунта, прикривайки злодеянията на печално известния й „Батальон 3-16”. („Батальон 3-16” е звено от хондураската армия, отговорно за извършването на политически убийства на опоненти на властта в началото на 80-те години. Батальонът получава подкрепа и обучение от ЦРУ както в самия Хондурас, така и в американски военни бази. Изчезват хиляди леви активисти, студенти, политически ангажирани хора. Много от отвличанията се случват през деня пред погледите на минувачите. Членовете на „Батальон 3-16” са облечени в обикновени дрехи и са въоръжени с картечници и пистолети. Наблюдават жертвите си, залавят ги и ги отвеждат насилствено в тайните затвори на батальона. Там жертвите са измъчвани, събличани голи, подлагани на електрически шок и на всевъзможни мъчения в присъствието на съветници на ЦРУ по психологически операции и извличане на данни. „Батальон 3-16” отговаря директно пред Густаво Алварес Мартинес, управляващ хондураската армия, награден от американското правителство през 1983 г. с орден „Легион за заслуги” за насърчаване на демократичните процеси в Хондурас, бел.пр.). По време на работата на Негропонте в Хондурас, както отбелязват неговите подчинени, докладите за ситуацията с правата на човека в тази страна се пишат по такъв начин, сякаш става дума за Норвегия. Тези доклади в никаква степен не отразяват истината за хондураската действителност. Посланик Джек Бинс, предшественикът на Негропонте в Хондурас, разказва пред New York Times, че след пристигането си там Негропонте моментално прекратява задължението да съобщава във Вашингтон за убийствата на хора и похищенията, извършвани от хондураските военни подразделения. „Мисля, че Джон Негропонте беше съучастник в тези престъпления. Струва ми се, че той искаше да избегне разгласяването на фактите за злоупотребите и не беше честен пред Конгреса, когато ставаше дума за престъпленията в Хондурас”, подчертава Джек Бинс. Wall Street Journal пише, че: „Влиянието на Негропонте в Хондурас, подкрепено с американска помощ, е толкова голямо, че според слуховете той е по-влиятелен от президента на страната, а единственият му реален съперник е главата на въоръжените сили”.
В началото на 80-те години Негропонте е толкова „могъщ посланик в Хондурас, че заслужава прозвището Проконсул, както наричат влиятелните администратори от колониалните времена”, се казва в статията на Wall Street Journal, публикувана скоро след назначаването на Джон Негропонте на новия му пост в Ирак. „Сега Буш го избра, за да повтори ролята си, но вече в Ирак”, уточнява вестникът. По ирония на съдбата във времето около назначението на Негропонте за посланик в Ирак, през април 2004 г., правителството на Хондурас заявява, че извежда своя контингент от страната – 370 военнослужещи, влизащи в Коалицията на желаещите. Независимо от всички документални информации и обилни доказателства за съпричастността на Негропонте към провеждането на политики, свързани със сериозни нарушения на правата на човека и редица убийства, неговото назначение на поста посланик преминава гладко: на 6 май 2004 г. неговата кандидатура е одобрена от Сената с 95 гласа „за” и само 3 „против”. Сенатор Том Харкин, който през 80-те е бил конгресмен и е участвал в разследването на дейността на Джон Негропонте в Централна Америка, казва, че за съжаление не е успял да направи много, за да спре назначаването на Негропонте на новата му позиция в Ирак. „Бях поразен от това до какви „успехи” се беше добрала тази личност, след като под неговото наблюдение изчезнаха стотици хора в Централна Америка. Той фалшифицираше доклади и не му пукаше какво в действителност се случва около него. И този човек в толкова сложен момент ще бъде нашият посланик в Ирак?”, многозначително пита сенатор Харкин. През юни 2004 г. Негропонте вече е в Багдад, където го охраняват хората на Blackwater. Новият посланик ускорява „развитието” на най-голямото дипломатическо представителство на САЩ в света – това в Ирак. На негово подчинение се намират приблизително 3700 човека. От тях 2500 души изпълняват охранителни функции – подразделението е малко по-малко от напълно окомплектован полк на Морската пехота, а още 500 са оперативни служители на ЦРУ, което по размах напомня за работата на Негропонте в Хондурас. По това време Blackwater току-що е получила контракта за обезпечаване на сигурността на дипломатите на стойност стотици милиони долари. Но известност в Ирак придобиват не само частните американски армии. В добавка към наемниците, които все повече се използват от окупационните власти и компаниите, свързани с дейностите по възстановяването на икономиката на Ирак, започват и акции, напомнящи на действията на „ескадроните на смъртта”. Началото е през месеците след краткото съвместно въстание на сунити и шиити през март-април 2004 г. Шест месеца след идването на Негропонте в Ирак на 8 януари 2005 г. Newsweek съобщава, че САЩ са предприели нова тактика за борба с иракските бунтовници. Това е същата тактика, която Негропонте използва в своята мръсна работа две десетилетия назад. Тя се нарича „салвадорски вариант” и води началото си още от секретната стратегия на Рейгън за борба с левите бунтовници в Салвадор в началото на 80-те години. Тогава, разбирайки че САЩ губят войната с партизаните, американското правителство започва да финансира и поддържа „националистически сили”, които в своя състав имат т. нар. „ескадрони на смъртта”, чиято задача е да преследват и убиват лидерите на бунтовниците и симпатизиращите им лица. Идеята, приложена в Ирак, изглежда така: иракските „ескадрони на смъртта” имат за цел да отстранят противниците на американския окупационен режим, същевременно да привлекат на своя страна част от ресурсите на съпротивата и да поощрят стълкновенията между различните секти и фундаменталисти. Доналд Ръмсфелд нарича статията в Newsweek, която описва тази стратегия, „глупости” (макар че признава, че не я е чел), но ситуацията в Ирак е наистина много сериозна. През февруари 2005 г. журналист на Wall Street Journal от Багдад съобщава, че регулярните сили на Ирак са около 57 хиляди души. Тяхното създаване е резултат от „щателна подготовка, направена през лятото от американските и иракските командири”. В същото време в страната възникват ирегулярни въоръжени формирования, които, както пише вестникът: „Се намират под управлението на приятели и роднини на членове на иракското правителство и вождовете на племената. Те се наричат „защитници на Багдад”, „специални командоси на полицията”, „защитници на Ал Хадамии”, „бригада Ал Амарах”. Тези нови подразделения обикновено се поддържат от правителството на Ирак и получават финансова поддръжка от държавата. Някои американци приветстват тяхното присъединяване към борбата с бунтовниците, докато други се безпокоят за рисковете от това”. Американското командване ги нарича „изскачащи от нищото” подразделения и оценява тяхната численост на 15 хиляди бойци. „Започнах да ги наричам „ирегулярни иракски бригади на министерско подчинение”, спомня си майор Крис Уелс, който получава през януари 2005 г. задачата да идентифицира и определи точния вид и брой на всички тези подразделения. Wall Street Journal посочва в крайна сметка шест такива въоръжени групи, една от които наброява няколко хиляди войници, щедро въоръжени с реактивни гранатомети, миномети и огромно количество боеприпаси. Едно от тези формирования „специални командоси на полицията” е създадено от генерал Аднан Табит, участник в неудачния заговор срещу Саддам Хюсеин през 1996 г. Генерал-лейтенант Дейвид Петреъс, който през 2005 г. „наблюдава мащабните усилия на САЩ за подготовка и въоръжаване на иракските военни подразделения”, разказва на кореспондентите на Wall Street Journal, че е предоставил на Аднан Табит средства за оборудване на бази, за покупка на транспортни средства, екипировка, оръжия и технически възможности за връзка. „Реших, че мога да заложа на този кон”, казва Петреъс. Когато Джон Негропонте пристига в Багдад, той се присъединява към други американски официални лица, които също са ветерани от „мръсните войни” в Централна Америка. Сред тях е и бившият заместник на Бремър – Джеймс Стил, един от ключовите американски военнослужещи, оглавили жестоката кампания срещу бунтовниците през 80-те години в Салвадор. „Образец за Ирак днес не е Виетнам, макар че често сравняват Иракската война с Виетнамската, а Салвадор, където дясното правителство 12 години при поддръжката на САЩ води война с левите бунтовници”, пише Питър Маас в New York Times Magazine. „Цената беше висока, бяха убити повече от 70 хиляди човека, основно граждански лица. И това се случи в страна с население 6 милиона души. В повечето случаи с тези убийства се занимаваше армията, както и сътрудничещите с нея „ескадрони на смъртта” на десните сили. Според доклад на организацията „Международна амнистия” за 2001 г. престъпленията, извършени от армията и действащите с нея паравоенни формирования, са включвали „извънсъдебни екзекуции, други незаконни убийства, похищения, изчезвания, изтезания... Цели села и техните жители са ставали жертви на нарочните действия на въоръжените сили”. В рамките на политиката на Рейгън за поддръжка на антикомунистическите сили на армията на Салвадор е оказана помощ в размер на стотици милиони долари. С подготовката на батальоните се занимава група от 55 американски съветници, представляващи сили със специално предназначение. В течение на няколко години групата на тези съветници се оглавява от Джеймс Стил. Подготвените от САЩ сили многократно са обвинявани в мащабно нарушаване на човешките права. В момента в Ирак има много повече американци, отколкото имаше в Салвадор. Военният контингент на САЩ в Ирак е около 140 хиляди души. Но американските военни в голяма степен започват, както и в Салвадор, да играят ролята на съветници. Те поддържат местните сили, които в никакъв случай не избягват насилието. Тази нова стратегия се проявява съвсем неслучайно най-вече в това подразделение, на което старши съветник е Джеймс Стил. Като една от ключовите фигури на конфликта в Салвадор Стил много добре знае как да организира контрабунтовническа кампания, която да водят местните въоръжени сили. Той не е единственият от намиращите се в Ирак американци, който има подобен опит. Старши съветникът от Министерството на вътрешните работи в Ирак, осъществяващ оперативното ръководство на командосите, е Стив Кастел. Той е бивш високопоставен чиновник от Управлението за борба с наркотиците, прекарал голяма част от своята кариера в дебрите на латиноамериканските нарковойни. Кастел е работил с местните сили в Перу, Боливия и Колумбия.”
Newsweek описва „салвадорския вариант” в Ирак като използване от страна на САЩ на „групи сили със специално предназначение, които консултират, поддържат и тренират иракските подразделения (преди всичко специално подбрани бойци на кюрдските „Пешмерга” и някои шиитски милиции) за удари по сунитските бунтовници и лицата, които ги поддържат”. Медията също така съобщава, че изпълняващият тогава задълженията на премиер-министър Айяд Аллауи е един от най-яростните поддръжници на „салвадорския вариант”. По този повод New York Times отбелязва: „Негропонте се придържа към сдържан подход и предпочита да остава в сянка, като по този начин показва уважение към Айяд Аллауи”. Въпреки че обвиненията към САЩ, че в Ирак използват операции по образец на салвадорските, се появяват още преди пристигането на Негропонте в Багдад, с неговото идване интензивността на тези операции чувствително нараства. Още през януари 2004 г. журналистът Робърт Драйфус съобщава за това, че в Ирак е налице тайна американска програма, която напомня за „реализираната от ЦРУ програма срещу партизаните във Виетнам, наречена „Феникс”, за латиноамериканските „ескадрони на смъртта” или за израелската политика на планираните убийства на палестински активисти”. САЩ, подчертава Драйфус, са създали „черен фонд” с 3 милиарда долара, скрити в рамките на 87 милиарда долара, отделени от Конгреса през ноември 2003 г. за финансиране на Програмата за възстановяване на Ирак. Тези пари са използвани за създаване на паравоенни подразделения, набрани от иракските опълченци, свързани с различни иракски политически групи, по-рано действащи в изгнание. Експертите предупреждават, че подобна практика ще доведе до възникването на вълна от извънсъдебни убийства, която ще обхване не само въоръжените бунтовници, но и националистите, които също са противници на американската окупация, и хиляди граждани, които са членове на партията БААС. Бившият ръководител на антитерористичния център на ЦРУ Винсент Канистраро заявява, че американските сили в Ирак работят с ключови фигури от разформированите разузнавателни структури на Саддам Хюсеин. „Те организират неголеми групи „морски тюлени” и спецназове, действащи заедно с иракчаните, опирайки се в тази работа на хора, които по-рано са заемали ръководни постове в иракското разузнаване”, уточнява Канистраро. „Специалните пари, разбира се, ще отидат, за да се използва тайната полиция на Ирак за ликвидиране на съпротивата. И тези хора са длъжни да бъдат политически лоялни към САЩ”, повдига завесата Джон Пайк, експерт по скрити военни бюджети. Журналистът ветеран Алън Найрн, който разобличава дейността на поддържаните от САЩ „ескадрони на смъртта” в Латинска Америка, отговаряйки на въпрос, участва ли Негропонте в създаването на „салвадорски вариант” в Ирак, отбелязва: „Програмите, насочени към убийства на чужди граждани, са обичайна съставна част от политиката на САЩ. Те движат тази политика в десетки страни по света”. Дуейн Кларидж, който като сътрудник на ЦРУ е провеждал „тайна война против комунизма в Централна Америка от територията на Хондурас”, през лятото на 2004 г. навестява в Багдад своя стар колега Негропонте. „В Ирак на Негропонте му беше поръчано да стои на заден план и да изведе напред иракчаните. Във всеки случай той много обича да се занимава именно с това”, казва Кларидж пред New York Times. Според вестника Негропонте прехвърля милиарди долари от проекта за реконструкции на Ирак за създаване на армия на страната. Негропонте нарича свързването му със „салвадорския вариант” „съвършено безпричинно”. Само че защитниците на човешките права, които внимателно следят неговата кариера, отбелязват, че активността на „ескадроните на смъртта” в Ирак силно се увеличава по времето, когато той работи там. „Ние ясно виждаме, че американските военни губят войната в Ирак, затова се налага да прибягнат до „салвадорския вариант” с „ескадроните на смъртта”, заявява Андрес Контрерис, директор на Програмата за Латинска Америка в организацията по защита на правата на човека „Международно ненасилие”. И продължава: „Не е случайно това, че Негропонте, работил като посланик в Хондурас, където активно е поддържал „ескадроните на смъртта”, стана посланик в Ирак. И веднага след това започна да се реализира същата политика и на иракска територия. Тази политика е прицелена не дори точно към съпротивата, а към всичко около нея, тази политика репресира, измъчва и убива членове на семействата на бунтовниците и жителите на тези общини, които поддържат съпротивата. Подобна политика е военно престъпление!”. Джон Негропонте не остава много дълго в Ирак. На 17 февруари 2005 г. президентът Джордж Буш го назначава за първи директор на Националното разузнаване на САЩ. Някои предполагат, че Негропонте е трябвало да изпълни в Ирак някаква специална задача, която той явно е свършил. През май 2005 г. той се връща в САЩ, но в Ирак „ескадроните на смъртта” продължават да засилват своята активност. „Кюрдските и шиитските опълченци, често действащи като съставна част от силите на сигурността към правителството на Ирак, провеждат масови похищения, покушения и убийства, като по този начин укрепват своя контрол над северните и южните райони на Ирак, а също така и задълбочават разкола в страната по етнически и религиозен признак”, съобщава вестник Washington Post няколко месеца след като Негропонте вече е напуснал Ирак. А Джон Пенс, дипломат с 40-годишен стаж в ООН, оглавяващ Отдела за спазване на човешките права към мисията на ООН в Ирак, казва: „През 2005 г. ние станахме свидетели на многобройни случаи, когато поведението на „ескадроните на смъртта” странно много прилича на това, което вече сме срещали в други страни, включително в Салвадор. Отначало беше създадено нещо като опълчение, някакви организирани въоръжени групи, които представляваха военното крило на различни политически фракции. Много от тях действаха като официални сътрудници на полицията, като част от Министерството на вътрешните работи... Тези формирования в полицейско снаряжение и с полицейски знаци решават въпроси, които нямат нищо общо с интересите на страната като цяло. Те устройват контролно-пропускателни пунктове в Багдад и на други места, похищават хора и пр. Тези формирования много тясно са свързани с многобройните масови екзекуции”.
Малко преди заминаването на Негропонте от Ирак бившият главен инспектор на ООН по въоръжаването Скот Ритер прогнозира: „Салвадорският вариант” ще послужи за тласък на началото на пълномащабна гражданска война. Както разправата с баасистите от страна на временната окупационна администрация слага началото на укрепването на сунитската съпротива, така и всички усилия на кюрдските и шиитските „ликвидационни групи” за отстраняване на лидерите на сунитското освободително движение унищожават всички прегради за началото на обща етнорелигиозна война на цялата територия на Ирак. Аз съм американец и ми е трудно да призная провала на американската военна операция в Ирак. Но такова развитие на събитията ще донесе със себе си смърт на голямо количество хора, включително сред американските военни, но основно сред иракчаните”. Следващите месеци потвърждават прогнозата на Скот Ритер – Ирак е потопен в безпрецедентно постоянно насилие, което много анализатори и експерти описват като гражданска война. През октомври 2005 г. кореспондентът на информационната агенция Knight Ridder Том Ласетър прекарва една седмица, патрулирайки заедно с „елитното подразделение на армията на Ирак, Първа бригада на Шеста дивизия, която се състои от 4500 души”. Той съобщава следното: „Вместо да бъде над етническите различия, разкъсващи тази страна, иракската войска, състояща се основно от шиити, се готви да води или дори вече води война срещу сунитското малцинство”. Подразделението, с което се движи кореспондентът, отговаря за поддържане на реда и сигурността в сунитските квартали на Багдад. Ласетър пише, че „те искат да отмъстят на сунитите, които са ги потискали при режима на Саддам Хюсеин”. Той цитира и майор Суади Гилан, шиит, който заявява, че му се иска да избие повечето иракски сунити. „Съществуват два Ирака, ние повече не можем да отричаме това. Армията трябва да убива сунитите там, където те живеят, за да могат всички да видят какво се случва и да си извлекат поука от това”, разяснявал на всеослушание Суади Гилан. Журналистът Ласетър също така информира, че много шиитски войници и офицери говорят за това, че „искат постоянното правителство, намиращо се под контрола на шиитите, най-после да им позволи да размажат голяма част от сунитското малцинство, което е едва 20% от населението на държавата, но представлява гръбнакът на метежниците”. Ласетър описва бригадата, която придружава и която американските командири представят като образец за бъдещата армия на Ирак, по следния начин: „Те изглеждат и действат не като армия на държавата Ирак, а по-скоро като шиитско опълчение”. Друг военнослужещ, сержант Ахмед Сабри, заявява: „Дайте ни наша конституция и избори... а след това ние ще постъпим така, както постъпваше Саддам – ще започнем с петима човека на район, ще ги убием направо на улицата, а после ще видим”. Към ноември 2005 г. според някои експертни оценки всяка седмица в Ирак се убиват по около 1000 души. Общото число на убитите от началото на американската инвазия през март 2003 г. е около 600 хиляди души. Ако се погледне на ситуацията от днешния ден, абстрахирайки се от разни дребни епизоди, случили се в Ирак през 2005 г., общата картина ще изглежда така: страната бързо се превръща в световен център на частните военни действия, по нейната територия се движат групи от хора, въоръжени до зъби, лоялни на множество различни сили и изпълняващи съвършено различни задачи. В допълнение на поддържаните от САЩ „ескадрони на смъртта”, действащи с определена претенция за законност в рамките на създадената от американците система в Багдад, съществуват и огромен брой полувоенни формирования на шиитски лидери, които се борят с окупацията, такива като Муктада ал Садр. Освен това свои сили имат и групи за съпротива на различни сунитски фракции, основно състоящи се от бивши офицери и войници на Саддам. Съществуват също и формирования, подкрепяни от Ал Кайда. Администрацията на Буш по правило осъжда отделните групи опълченци. „В свободен Ирак бившите членове на въоръжените формирования са длъжни да застанат на страната на правителството и да се научат да действат в рамките на закона”, заявява Буш. Но на върха на пирамидата на въоръжените формирования са всъщност официалните наемници, които самият Вашингтон е изпратил в Ирак. Това са частните военни компании, начело на които стои Blackwater. Призовавайки към разформироване на някои иракски опълчения, САЩ в същото време открито позволяват на своите наемници, поддържащи окупационния режим, да действат необезпокоявано и без да се съобразяват с каквито и да било закони.
В края на периода на пребиваването на Джон Негропонте в Багдад, в условията на засилващо се насилие от страна на ирегулярни формирования, силите на Blackwater отново се оказват в центъра на медийното внимание. Този път става дума за най-кървавия инцидент в Ирак. Blackwater публично потвърждава своето участие в него. На 21 април 2005 г., точно в деня, когато Негропонте официално заема във Вашингтон поста директор на Националното разузнаване на САЩ, в Ирак загиват няколко негови бивши охранители. В същия този ден българският хеликоптер Ми- 8, работещ по контракт с Blackwater, извършва полет от „зелената зона” в родния град на Саддам Хюсеин Тикрит. В хеликоптера има шестима охранители на Blackwater, изпълняващи своите задължения по договора с Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент, и двама наемници от Фиджи. Машината се управлява от български екипаж, трима човека. Ден преди инцидента един от охранителите на Blackwater, 29-годишният Джейсън Оберт от Колорадо, позвънява на своята жена Джесика. „Той каза, че го изпращат на задача, но има някакви лоши предчувствия. Аз го помолих да не отива, просто да се върне у дома и толкова. Но той никога не би се отказал, неговият характер не беше такъв”, спомня си Джесика. Тя добавя, че съпругът й нищо не е казал относно това, що за задание трябва да изпълни. Както и много други, които са сключили договори с Blackwater за работа в Ирак, Джейсън Оберт разчита на това да заработи малко повече пари за семейството си – за съпругата си и двете си малолетни момчета. През февруари 2005 г. той се уволнява от полицията и подписва договор с Blackwater. „Финансовата изгода беше огромна. Той каза на мен и на още няколко познати, че иска да поработи там около година, за да заработи пари за жена си и децата. Парите щели да му стигнат за разходите около колежа на децата и окончателното изплащане на жилището му”, разказва лейтенант Робърт Кинг, бившият началник на Джейсън в Ел Пасо. На следващия ден след обаждането до жена си и усещането му за лоши предчувствия Джейсън се качва на Ми-8 заедно със своите колеги от Blackwater, двамата наемници от Фиджи и българския екипаж. Около 13:45 часа хеликоптерът, пътуващ в посока Тикрит, лети близо до град Тармия, разположен на река Тигър, на около 20 км на север от Багдад. Населен е с мюсюлмани сунити. Машината се движи близо до земята – обичайна тактика, за да се избягва стрелба по хеликоптера. Само че на едно от възвишенията стои иракчанин, който, както по-късно става ясно, стои там от три дни и чака да изпълни своята задача. Когато хеликоптерът попада в зоната на поразяването, иракчанинът изстрелва от съветски преносим зенитен ракетен комплекс „Стрела”, който има топлинна глава за самонасочване, и уцелва директно хеликоптера, който мигновено избухва и рухва на плоска като маса пустинна равнина. Нападателят и неговите приятели заснемат случващото се и се затичват към мястото на падналата машина. Задъхани от тичането, те крещят с всичка сила: „Аллах Акбар!”. Това е записано на камерата. Когато се добират до мястото на катастрофата, откриват разпръснатите отломки от хеликоптера, някои от които продължават да горят. Сред тях и тялото на един от загиналите с вдигната и извита ръка, сякаш се опитва да се предпази от удара. „Вижте това отвратително нещо! Проверете не са ли останали живи американци!”, казва един от нападателите. Групата бунтовници продължават да оглеждат мястото и откриват българския пилот Любомир Костов, изхвърлен сред високата трева. Разбирайки, че е още жив, иракчанинът започва да крещи на арабски и на английски: „Имаш ли оръжие?”. „Ставай, ставай!”, крещят иракчаните на силно ранения българин. „Не мога, счупен ми е кракът. Помогнете ми!”, отговаря той. „Давай, давай!”, настоява един от нападателите, като помага на Костов да се изправи на крака. „Хайде, върви, върви!”, крещят нападателите. Куцайки едва-едва, Костов се опитва да ходи, после се извърта и вдига ръка, сякаш за да каже: „Почакайте”. Но моментално се разнася заповед: „Изпълнявай волята на Аллах!”. След което атакуващите продължават с крясъците: „Аллах Акбар!”. И откриват огън по ранения българин. Изстрелват в тялото на Костов 18 куршума, продължават да стрелят в него дори когато той вече е загинал от първите няколко куршума. След два часа групата, наричаща себе си „Ислямска армия на Ирак”, предоставя видеозаписа на телевизионния канал Al Jazeera. „Героите на ислямската армия свалиха транспортен вертолет, убивайки екипажа и всички, които се намират в него. Един от членовете на екипажа е заловен, а след това убит”, заявяват бунтовниците в писмено обръщение, приложено към видеозаписа. По-нататък нападателите съобщават, че са екзекутирали останалия жив пилот като „отмъщение за мюсюлманите, хладнокръвно убити в джамиите на непокорния град Фалуджа пред очите на целия свят. Престъпленията бяха показани по телевизиите, но никой не осъди убийците”. Става дума основно за отговор на видеото на един американски войник, в което се вижда как той разстрелва ранен иракчанин в джамията на Фалуджа. Това се случва през ноември 2004 г. по време на второто американско настъпление в града. В свое заявление, разпространено скоро след нападението срещу хеликоптера Ми-8, компанията Blackwater казва: „На борда на търговския хеликоптер, принадлежащ на компанията Sky Link и изпълняващ полет по договор с Blackwater, имащ съответен договор и с Министерството на отбраната, имаше шестима пасажери”. Независимо от явно военния характер на изпълняваната задача медиите наричат хеликоптера „търговски” или „граждански”. В същото това време репортерите, работещи в Пентагона, започват да съобщават: „Тези търговски машини летят, без да предприемат мерки за защита, каквито използват при полети военните машини”. Съвсем скоро след като е свален българският вертолет, пенсионираният генерал-майор от Военновъздушните сили на САЩ Дон Шепард, който е оглавявал авиацията на Националната гвардия, заявява пред кореспондент на CNN: „Всички наши машини, действащи в Ирак, трябва да бъдат снабдени с инфрачервени топлинни сензори, които ще им позволят да се защитят от преносими зенитни комплекси, които са най-голямата опасност за нисколетящите вертолети. Когато се произведе изстрел от подобен комплекс срещу хеликоптер, той може да излъже нападателите и да се измъкне от удара или с помощта на фалшиви цели, или да изпълни сложни противозащитни маневри... Всичко това е защита”. На пресконференция, организирана от Пентагона след инцидента, един журналист пита прессекретаря Лoрънс ди Ритa за очевидното отсъствие на борда на вертолета, ползван от Blackwater, на въпросните средства за защита.
Репортер: Министерството на отбраната сключва договори с тези момчета. Вие поставяте ли пред частните подизпълнители някакви допълнителни условия за това частните лица, изпълняващи работа по контрактите с Министерството на отбраната, да имат това ниво на защита, каквото имат намиращите на служба военни? Справедливо ли е човек, работещ за Министерството на отбраната на САЩ, изпълняващ същите задачи, каквито изпълняват военните, да не се ползва от същите мерки за сигурност само защото получава заплатата си от друго място?
Ди Рита: Аз не мисля, че това съображение стои в основата на дейността на хората, работещи там. С други думи наемниците съвсем съзнателно поемат определени рискове. Всички, които се намират там, всъщност не всички – там има и наемници към американската армия, към Министерството на отбраната и Държавния департамент. Но, вижте, който работи там, приема, че съществува определен риск. И аз не бих искал да говоря конкретно за този статус... ние, разбира се, скърбим за жертвите и аз съм уверен, че подизпълнителят е предприел всички необходими предпазни мерки. Смятам, че подизпълнителят се отнася с такава загриженост към своите служители, както и ние към своите войници. Но аз не искам да кажа, че това означава еднакъв статус за тези две групи. Не мисля, че това е така.
Репортер: Те предприемат еднакви защитни мерки. Но не трябва ли да имат и еднакво защитно снаряжение, непробиваеми жилетки, каски...?
Ди Рита: Както вече казах, подизпълнителите прекрасно осъзнават в каква обстановка им се налага да действат. Те работят по целия свят и сами определят тези мерки за безопасност, които са необходими при една или друга ситуация.
За разлика от Пентагона, който има определени рамки в бюджета за едно или друго, Blackwater при защитата на своите служители се ръководи единствено от своите собствени съображения за допустимото ниво на разходи относно мерките за сигурност. „Много ме безпокои съдбата на тези наемници, които още са там. Нашето правителство сключва договори за водене на война с фирми, които не се отчитат пред никого”, отбелязва Кати Хелвенстън, която вече е подала иск срещу Blackwater във връзка с гибелта на своя син във Фалуджа.
В същия ден, когато е свален вертолетът, още един наемник на Blackwater, 42-годишният Къртис Хендли, в състава на своята група се намира близо до град Рамади, недалеч от мястото на инцидента с вертолета. След няколко дни той трябва да се връща у дома в Уинстън-Сейлъм, щата Северна Каролина. Баща му Стив Хендли, бивш пилот на вертолет и ветеран от войната във Виетнам, казва: „Когато започна войната в Ирак, той искаше да се сражава за нашата родина. Той не беше на такава възраст, че отново да отиде в армията, затова постъпи на служба в компанията Blackwater. Там той практически всеки ден беше по пътищата на Ирак, които са крайно опасно място. Никога не съм го виждал толкова горд. Той много обичаше да хвърля бисквити на трупащите се по пътя тълпи от иракски деца. Както и аз във Виетнам, отначало мислеше, че това в Ирак е прогрес, че е нещо много хубаво. Но започнаха да излизат докладите на гражданските организации: в страната са изпратени недостатъчен брой войници, за да охраняват складовете с боеприпаси и границите, след това се разпусна иракската армия, което моментално доведе до появата на много потенциални терористи. Забелязах как моят небрежен син започна да става по-сериозен. Неговите очи, в които винаги светеше палаво огънче, започнаха да изглеждат по друг начин на снимките, които ми изпращаше. Когато имах възможност да го попитам за неговата работа, той започваше с отвращение да говори, че положението много се влошавало. През последните седмици това отвращение се беше превърнало в злоба”. Къртис Хендли загива в град Рамади на 21 април. Техният бронетранспортьор попада на мина. Това означава, че Blackwater в течение на един ден освен сваления самолет губи в Ирак седем човека. Повече от когато и да било в тази война. „Черен ден за Blackwater”, гласи едно от медийните съобщения. Ръководството на компанията бързо подготвя отговор: „Това е много печален ден за цялата компания Blackwater. От ударите на терористите в Ирак загинаха седем наши приятели. Сега ние си мислим за техните семейства и се молим за тях”. Това заявява президентът на Blackwater Гари Джексън. „В настоящия момент с близките на загиналите наши служители работят 15 психолози на Blackwater, които са специално подготвени да оказват помощ при кризисни ситуации. Те помагат на близките да се справят със загубата на своите любими хора”, се казва в прессъобщението на Blackwater. В същото време Държавният департамент превъзнася загиналите като герои: „Наемниците на Blackwater поддържат дейността на Държавния департамент в Ирак, те играят ключова роля за защитата на нашите дипломати, работещи в страната. Тези смели хора дадоха живота си за това някога иракчаните да могат да се наслаждават на свободата и демокрацията така, както ние тук в Америка”. Думите са на помощника на държавния секретар Джо Мортън. Гибелта на наемниците от Blackwater в Ирак отново изважда на светло тайния свят на тази частна военна компания, занимаваща се с вербовка на наемници. „Факт е, че частните охранителни компании действат в Ирак от самото начало, в това няма нищо ново”, заявява прессекретарят на Държавния департамент Адам Ерели, отговаряйки на въпроси на пресата. И допълва: „Потребностите от осигуряване на сигурност превишават възможностите на силите на правителствените служби на САЩ. Затова ние се обръщаме за помощ към частни компании. Това е обичайна практика, която не се ограничава само с Ирак. Ние действаме така навсякъде по света”. Ерели също така уточнява: „По отношение на Ирак мога само да повторя нещо съвършено очевидно. Условията в тази страна... са такива, че да се придвижваш из нея, не е безопасно по никое време и на никое място. Така че необходимостта от специални мерки за сигурност продължава да съществува”. За компанията Blackwater тези думи звучат като красива музика. Има нужда именно от тях. За пореден път трагедията със служители на Blackwater служи за повод тяхното присъствие, тяхната дейност и съществуването им да продължават. На следващия ден след гибелта на седемте наемници на Blackwater Сенатът на САЩ одобрява закона, породил много спорове, свързан с отделянето на 81 милиарда долара за засилването на мерките, необходими за окупацията на Ирак и Афганистан. С това общата цена на тези войни надвишава 300 милиарда долара. За обезпечаване на сигурността в Ирак потичат още средства. Изминала е година от засадата на наемниците на Blackwater във Фалуджа и дейността на Ерик Принс и неговите колеги върви особено добре независимо от някои човешки загуби. Компанията отново се кани да приеме в своите редици още един бивш сътрудник на администрацията на Буш, който е запазил своето влияние.
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The rise of the World’s Most Powerful Mercenary Army