С любов и дълбоко преклонение към моите учители мадам Блед и мосьо Фонтен

В края на 80-те в Института за политически науки в Париж, обитаващ една от закътаните улички на Латинския квартал, преподаватели обясняваха на своите студенти и курсисти, че „Франция е средна специфична велика сила”. Страната на Волтер е сакрално място на Стария континент. В нея винаги витае духът на свободата и творческия порив . Но изграждането на Франция като „специфична велика сила” започва на 18 октомври 1945 година. На тази дата по решение на френския президент генерал Шарл-Андре-Жозеф-Мари дьо Гол е основан Комисариатът по атомна енергия. След Втората световна война лидерът на свободна Франция произнася следните думи: „Трябва да се възстанови независимостта на френската политика и отбрана. Франция трябва да върне своя ореол и влияние в света. Няма никакво съмнение. Ето целта, която съм длъжен да постигна”. Първият ръководител на Комисариата по атомна енергия е великият Фредерик Жолио-Кюри. Веднага след Втората световна война Шестоъгълникът, както обичат да наричат своята страна французите, започва да разработва своя собствена атомна бомба. Шарл дьо Гол като истински френски патриот се стреми неговата страна да бъде съизмерима във военен план със САЩ, СССР и Великобритания. Генералът знае, че единствено разработването на собствено ядрено оръжие е фактор, който може да гарантира френския национален суверенитет и независима външна политика след Втората световна война. И успява. След Втората световна война генерал Шарл дьо Гол повежда френската традиционалистка десница по пътя на техническия и индустриалния прогрес. В името на величието на Франция и в защита на нейния ранг в света. В периода 1988-1991 г. премиер на Франция е Мишел Рокар. Той е социалист. Изключително популярен. Мишел Рокар не успява да влезе в битка с Франсоа Митеран за президентския пост. Той е протестант. „Дълбоката Франция” (La France profonde), френската провинция, в края на миналия век никога нямаше да гласува на президентски избори за човек с вероизповедание, различно от католическо. Мишел Рокар е син на известния френски физик Ив Рокар. Той е „баща” на френската атомна бомба, нещо като френския Сахаров. След Втората световна война Ив Рокар събира голяма група талантливи френски физици, които френската държава изпраща на специализации в САЩ. Всеки един от тях получава конкретна задача, свързана с разработване на френското ядрено оръжие. След завръщането им във Франция придобитата информация подобно на пъзел се подрежда от Ив Рокар. Комисариатът по атомна енергия е държава в държавата. Когато даден служител, френски гражданин, постъпва на работа в този държавен институт, е длъжен да съобщи дали е агент на някоя от националните специални служби и да се откаже от сътрудничество с нея. Комисариатът по атомна енергия има своя собствена секретна служба. Само тя има право да вербова служители в институцията. През февруари 1960 г. Франция извършва своя първи опит с ядрено оръжие в пустинята Сахара. Шарл дьо Гол многократно посещава френските атомни обекти. Той отделя огромно внимание както на мирното, така и на военното развитие на най-новите технологии. По време на Студената война Франция е въоръжена със стратегията на „детонатора” в областта на своята ядрена военна политика. Париж поддържа винаги един определен ядрен потенциал, съизмерим с този на Москва и Вашингтон. Той е чувствително по-малък от този на САЩ и Русия. Но неговото активиране би принудило Вашингтон и Москва да използват своите. Френските ядрени ракети бяха насочени към 200 от най-големите градове в СССР. Кое е „специфичното” на Франция като средна велика сила? През 1988 г. в Института за политически науки в Париж големият германист Алфред Гросер обяснява на своите студенти и курсисти: „Само три страни в света са абсолютно независими по отношение на своето ядрено оръжие. Русия, САЩ и Франция. Условията са три. Първо, разработването на ядрено оръжие от проектната дъска до окончателното изработване на всеки един детайл, както и сглобката, трябва да се реализират само с национален човешки и материален ресурс. Второ, страната трябва да разполага със свой собствен атомен полигон. Трето, да има наличие на национална автономна спътникова мрежа, която да обслужва атомната триада и която да насочва носителите на ядрени заряди. Франция е единствената страна в света, в която наземните сателитни станции са разположени по такъв начин на национална територия, че френските военни телекомуникационни спътници никога не попадат в радиосянка. Този ефект се постига благодарение на френските Задморски територии – Гваделупа, Френска Гвиана, Майот, Мартиника и Реюнион. САЩ и Русия, за да избегнат радиосянката, ползват в световния океан специални кораби”. През същата година Алфред Гросер предупреждава Запада: „Не унижавайте Германия! Не засягайте нейното достойнство! Един ден ще съжалявате горчиво!”. През ноември 1989 г. по време на негова лекция в Института за политически науки в амфитеатър „Бутми” неочаквано в залата влиза директорът на учебното заведение Ален Лансло и обявява падането на Берлинската стена. Алфред Гросер е развълнуван. Очите му се пълнят със сълзи. Той не ги крие пред своите студенти. Днес Франция прилича на онези величествени сгради с непокътнати фасади в центъра на Париж, които са обявени за исторически паметници. Но вътрешната архитектура на тези постройки е префасонирана в унисон със съвременната мода. Погледнато отдалеч, всичко си е същото. И улиците, и осанката на града. Но отблизо всичко е друго. Опустошено. Както казват французите, нищо не е „в своя собствен сок”. Днес Шарл дьо Гол все повече потъва в забвение. Икона на френската нацията след 1968 година е Даниел Кон-Бендит, евродепутат и лидер на френските зелени. Син на Ерих Кон-Бендит, идеен привърженик на троцкизма. Наричат го „Дани Червеният”. Даниел Кон-Бендит е яростен противник на Шарл дьо Гол. Бунтарят от студентските вълнения през 1968-а в Латинския квартал на Париж е безкрайно откровен и без особени задръжки човек. През 1982 година в известното предаване „Апостроф” по френския телевизионен канал Антена 2 с легендарен водещ Бернар Пиво Кон-Бендит споделя пред огромна зрителска аудитория следното: „Знаете ли, че сексуалността на едно дете е възбуждаща… Когато едно малко момиченце на 5 години започне да ви съблича, това е фантастично. Фантастично е, защото това е подобно на абсолютна еротико-маниакална игра…”. След 1968 година във Франция започва реваншът на олигарсите срещу народа, на интернационализацията срещу нацията, на новите феодали срещу държавата, на жирондинците срещу якобинците, на съдиите срещу закона, на женствеността срещу мъжествеността, на девиантното срещу нормалното. А до 1968-а е друго. Франция е все още симпатично патриархална, все още по телевизията не се е появила плеймейтката в предаването „Кокорикокобой” на режисьора Стефан Коларо. Във френския колеж в Атина, в квартал Колонаки, в началото на 60-те мосьо Фонтен всяка седмица провежда час по „морал” със своите ученици. Тогава все още Даниел Кон-Бендит никой не го знае. Величието на Франция е неразривно свързано с морала, който преподава мосьо Фонтен, както и с благородството на мадам Блед от същия колеж в Атина. Френското величие безспорно е свързано с патриота Шарл дьо Гол. Но и с традиционализма, кухнята, човеколюбието, чувството за хумор и естетиката на „Дълбоката Франция”. 9 ноември 1970 година. На този ден президентът на Франция Жорж Помпиду произнася: „Французи, французойки, генерал Дьо Гол почина. Франция овдовя” . Вали дъжд. Вали над Париж. Вали над „Боасери”, лична резиденция на генерал Шарл дьо Гол в селцето Коломбе ле Дьо-з-Еглиз (Colombey-les-Deux-Églises). В превод Коломбе Двете църкви. Вали над Триумфалната арка, вали над катедралата Нотр Дам. Вали над бронетранспортьора, който вози ковчег, обвит с трикольор. Вали над големите в този свят и над обикновените хора. Вали над полицейските фуражки, които се мяркат сред попадналите в задръстване коли. Вали над младите, които са се накачили по колоните на уличното осветление. Вали над Почетния легион, върху героите от Съпротивата, върху бившите бойци от Втора дивизия. Вали над американеца Ричард Никсън, над руснака Николай Подгорни, над сър Антъни Идън и Харолд Уилсън, над кралица Юлиана и принц Чарлс, над поета, писателя, политика и първи президент на Сенегал – Леополд Седар Сенгор, над краля на Етиопия, облечен във военна униформа с цвят каки, над бялата кипа на Бен Гурион и над куфията на брата на крал Хюсеин. Вали върху ситроена, модел DS, на президента Помпиду и кожената шапка на мадам Помпиду. Вали върху Андре Малро, Ален Пейрефит, Жак Шабан-Делмас, Валери Жискар д’Естен, Едгар Фор и други. На 11 и 12 ноември 1970 г. Париж бе столица на света. През ноември 1970 г. французите загубиха своя Негово Величество Президентът. За 80 години Шарл дьо Гол успява да стане най-великият герой на Франция след Жана д’Арк.

Той успява два пъти да оглави страната в момент на национална катастрофа. Два пъти Шарл дьо Гол оставя своята родина в състояние на икономически подем и ръст на международния престиж. Не е случайност, че един от прадедите във фамилията Дьо Гол, Ришар дьо Гол, живял през XV век в Нормандия, е бил предан рицар на Жана д’Арк по време на нейните походи. Не е случайно фамилното наследство на генерала по линия на неговата съпруга Ивон Вандру. Тя е от рода на Джовани Мария Чоки дел Монте – папа Юлий III, който сяда на Светия престол през 1550 г. и радикално реформира Римокатолическата църква. Шарл дьо Гол казва: „Преди да философстваш, трябва да завоюваш право на живот, т.е. да победиш”. И Франция в своята история, предвождана от Генерала, подобно на Жана д’Арк, побеждава. През 1909 г. Шарл дьо Гол постъпва в престижното военно училище Сен Сир. Да, в същото, в което преди време се учи Наполеон Бонапарт. След години като преподавател в Катедрата по военна история в Сен Сир Шарл дьо Гол произнася знаменитите слова: „Историческа фаталност съществува само за страхливците”. Тези гениални слова на Генерала са доказани от французите още през XIV век по местата, където е живял рицарят Ришар дьо Гол. В тези смутни времена 119 френски рицари се сражават до последна капка кръв в продължение на цели 30 години. Те не позволяват на англичаните по време на Стогодишната война да превземат абатството Мон Сен Мишел в Нормандия, което е посветено на Архангел Михаил. Политическата дейност на Шарл дьо Гол се оценява по различни начини. Но за Франция и света е очевидно, че Генералът изиграва забележителна роля в историята на XX век. След себе си той оставя нова икономика, силна република, работеща конституция, стабилен франк, прогресивни принципи на вътрешна и външна политика, преданост и благодарност от френския народ. Самият Генерал е целеустремена и противоречива личност. Неговата власт е абсолютно авторитарна и даже диктаторска. Но за това пък на него не му се налага да прибягва до репресии. При Шарл дьо Гол демокрацията по парадоксален начин укрепва неговата авторитарна власт, която от своя страна в същата степен укрепва демокрацията. „Когато исках да разбера какво мисли Франция, питах себе си” – казва Генералът. Или още: „Аз уважавам само тези, които ми опонират, но нямам намерение да ги търпя”. Въпреки че Шарл дьо Гол е авторитарна личност, два пъти доброволно се отказва от своята власт и подава оставка. Именно този човек, от когото се страхуваха неговите съюзници и го считаха за потенциален нов европейски диктатор, оставя като наследство на своите потомци една от най-стабилните политически системи в света, наричана Петата република. Именно с нейната конституция и днес живее Франция. Шарл дьо Гол обича да реди пасианси. На френски пасианс означава „търпение”. Френските градински рози подобно на френския коняк са известни по света. Всяка роза е неповторима и носи свое собствено име. Наричат ги в чест на олимпийски богове, герои от минали векове, велики актьори, известни писатели, талантливи художници, гениални учени... Само една от тях носи името на политически деец на нашата епоха – Шарл дьо Гол. Тази роза е с удивително бледовиолетов цвят. Виолетови са били дрехите на императорите. Виолетовият цвят е символ на Римската империя. Генералът пожелава неговото погребение да е скромно. В неговото село. В скромен гроб до неговата любима дъщеря Ана (със синдром на Даун), без цветя, с дървен кръст, около който да бъдат наредени няколко камъка. Без президент, без министри, без депутати... Една обикновена литургия, без речи. Няма речи. Но това е единственото желание на Генерала, което е спазено. След завещанието на Луи XIV, което не е уважено, живите не се съобразяват с последните желания на починалите. Колкото и силни и велики да са били те. Спокойното селце Коломбе е превърнато в гигантски паркинг. Десетки хиляди хора атакуват населения пункт по всички възможни пътища, водещи към него. За случая са пуснати специални влакове. Високите сановници нямат право да предреждат обикновените хора. На гроба на Шарл дьо Гол са положени венци от САЩ, Саудитска Арабия, Гърция, Виетнам, Мадагаскар, Сенегал и др. Мао Дзедун изпраща специален камион от посолството на Китай в Париж. В него са натоварени осем венеца от рози, далии, лилии, хризантеми, обвити с виолетови ленти, които са изписани с китайски йероглифи. Генерал Шарл дьо Гол е последният от славната серия провиденциални французи, започнала преди 500 години с Бонапарт. Дьо Гол е нещо като национален специалитет. Нещо като сиренето camembert или бургундското вино Gevrey-Chambertin. Както Наполеон, така и Шарл дьо Гол опитва да наложи френска доминация над Стария континент. И двамата вярват, че са успели. И двамата никога не са преставали да считат Англия за единствения наследствен враг на Франция. И двамата са демонизирани от англосаксонската преса. И двамата възстановяват престижа на Франция след поражения, които всички считат за окончателни и безвъзвратни. След Седемгодишната война (1756-1763 г.), както и след Втората световна. И двамата са победени от парите. (Наполеон губи Ватерло заради подкупени военоначалници от неговото обкръжение, а Шарл пожелава да получи злато срещу долари, за което е наказан.) И двамата са адмирирани от ръководители на велики сили, срещу които са се борили. На 11 ноември 1970 г. в самолета, който лети към Париж за погребението на Генерала, Ричард Никсън споделя пред няколко журналисти, че „Шарл дьо Гол е един от малкото мъже в света, които са по-велики от властта, която представляват”. След смъртта на Генерала Франция започва бавно да умира. Франция не съществува без Шарл дьо Гол: него го няма. Той се измори да я възкресява. На 11 ноември 1970 г. заедно с Шарл дьо Гол символично е погребана и Франция.

През 1968 година по време на студентските вълнения в средите на френската левица се ражда една втора левица, която имаме днес в Европа в лицето на ПЕС – технократска, либерална, атлантическа, неотроцкистка и, естествено, русофобска. Обслужваща изцяло американските интереси. Тя се сражава „на нож” срещу всичко, което е постигнал и завещал Генералът. Втората левица откри перманентен фронт срещу Шарл дьо Гол. Още на следващия ден след неговата смърт започна да го третира като фашист, дуче и каудильо. Втората левица започна да насърчава емиграцията във Франция от Магреба. През 1945 г. Шарл дьо Гол напразно се опитва да наложи емиграция от Северна Европа. С това си намерение Генералът само успява да забави с петдесет години инвазията, от която се боеше най-много. И която наблюдаваме днес не само във Франция, но и в цяла Европа. 1968 година роди една нова френска генерация, най-голямата във френската история. Тя се вля в лагера на космополитизма, който е ефикасен гробокопач на националната независимост и предвестник на американската колонизация, срещу която цял живот Шарл дьо Гол се е борил. Най-агресивните „деца” на 1968 г. се изхрачиха върху пресния гроб на Генерала. След погребението на великия мъж познатият ни вестник „Шарли Ебдо” написва саркастично: „Трагичен бал в Коломбе, един умрял”. Седмичникът е незабавно спрян. И след което незабавно възстановен...

Идеологията на революцията от 1968 г. убива сърцето на семейството. Бащата. По този повод френският писател Филип Мюрей казва: „Дьо Гол е последният баща и след него настъпва епоха на бащи, бутащи детски колички”. Само няколко години по-късно непознатият във Франция американец Кристофър Лаш публикува своята книга „Убежище в безмилостния свят. Обсаденото семейство”. Авторът описва методичното разрушаване на ролята на бащата и семейството. В рамките на тейлоризираните фабрики индустриалците се стремят да откъснат работниците не само от тяхната същност, но и от техните семейства. За да ги направят по-продуктивни и по-податливи на влияние и обработка. Отношенията стават по-малко йерархизирани, по-демократични: както днес подхвърлят някои, стават по-cool. Във Франция започва превъзпитаване на родителите. Психотерапевтите масово обясняват, че разцъфтяването на личността е приоритет. По-важен от стабилността на брака. Свещеникът и законодателят са елиминирани. На тяхно място гастролират лекари, социолози, психолози, публицисти, които налагат новите норми на семеен живот. Сексуалното удоволствие се издига в култ, то рядко се преживява пълноценно, но затова пък се рекламира денонощно. Плавно младите хора се встрастяват в консуматорството. С едно неприлично нетърпение и вечна незадоволеност. Преследването на щастието става основна цел на масите. САЩ най-после успяват да експортират в Европа американския модел на общество.

През 1971 година настъпва криза в партньорството на Франция със САЩ. Американските златни резерви се стопяват. Търговският баланс на САЩ за първи път е дефицитен. Обявен е краят на конвертируемостта на долара със злато. Реално това е девалвация на долара. Бретънуудското споразумение е погребано от споразуменията в Ямайка през 1976 г. Доларът вече не е as good as gold. Доларът е мъртъв. Още през 1965 г. Шарл дьо Гол го предсказва. По съвет на икономиста Жак Рюеф Генералът започва да говори за „прекомерната привилегия” да печаташ пари за целия свят. Привилегия, дадена от Бретънуудското споразумение през 1944 г. Тогава САЩ, победители във войната, притежават 80% от златото на света. Шарл дьо Гол предлага връщане към система, основана на златния еталон. Естествено, Генералът е обвинен в антиамериканизъм. Шарл дьо Гол репатрира френското злато, депозирано в Ню Йорк през войната. Разпорежда на централната банка на Франция да обмени своята валута в кюлчета. В обем един милиард долара! Генералът предлага на Германия да направи същото, но тя отказва да последва примера на Франция. За да финансират войната във Виетнам през 1968 г., американците пускат печатницата за долари. Бон решава да въведе плаващ курс на германската марка. През месец май същата година Франция е дестабилизирана от студентските вълнения и не може да последва валутното решение на германците. Започват финансови разминавания между Бон и Париж. Това дава начало на размисли и начало на път към еврото. Една изкуствена парична единица, която да замени златния еталон. Още през 60-те Генералът предвижда циничната формулировка на секретаря на държавната хазна (министър на финансите) на САЩ Джон Конъли, който произнася крилатата фраза: „Доларът е наша валута, но ваш проблем”. Като голям стратег Шарл дьо Гол изненадва целия свят. Франция признава официално Пекин. С този жест Дьо Гол доказва, че националните интереси на Франция стоят над идеологическите догми. Но тогава под американски натиск западният свят подлага Париж на остракизъм. Въпреки че по-късно американският президент ще тръгне точно по стъпките на Генерала по отношение на Поднебесната. През февруари 1972 година по време на посещението на Ричард Никсън в Китай двете страни подписват Шанхайското съвместно комюнике. В него се изтъква, че САЩ приемат, че всички китайци от двете страни на Тайванския проток са част от един-единен Китай и че Тайван е част от китайската територия. Вашингтон безапелационно подкрепя позицията на Китайската народна република. Този жест носи огромни дивиденти за Белия дом. Но вече става напълно ясно, че „Великата нация” повече не е Франция, а САЩ. Шарл дьо Гол демонстрира имперско мислене, но Ричард Никсън демонстрира имперска мощ. Това е моментът, в който стартира развитието на казино-капитализма. Този вид капитализъм пожертва всичко, включително и просперитета на света, за да се задоволи ненаситната алчност на финансистите от Уолстрийт. Важно е да се отбележи, че с отварянето на Париж към Китай френските дипломати още тогава откриват и концептуализират многополюсния свят. След посещението на Ричард Никсън в Пекин през 1972 г. Китай дава знак, че може би ще се оформи като един самостоятелен, трети полюс на политическата сцена. Обаче след промените през 1989 г. светът се оказа нещо като „пленник” на американския хегемон. Едва след 2000 година в някои страни започва процес на суверенизация и отхвърляне на Paxamericana. Светът отново се превръща в многополюсен. За разочарование на французите и на всички, които обичат Франция, Шестоъгълникът до този момент не успява да намери достойно място предвид своето славно минало. Франсоа Оланд се оказа слаб президент на една прекрасна европейска страна с огромни възможности да играе важна и независима роля в света. Последният президент на Франция унищожи окончателно брилянтното наследство, оставено от Генерала. Оланд превърна страната в жалък васал на САЩ.

Отношенията между французи и англичани винаги са били, казано по-деликатно, прекалено „особени”. През 80-те във Франция се разказва следният анекдот: „Какво е, ако един кораб, пълен с англичани, потъне в Ламанша?”. Отговор: „Това е нещастен случай!”. „А какво е, ако всички англичани могат да плуват?”. Отговор: „Това е бедствие!”. Шарл дьо Гол, тананикайки популярната песен на Едит Пиаф Non, je ne regrette rien, отказва на английския премиер Харолд Макмилан влизането на Великобритания в ЕИО (Европейска икономическа общност, наричана още Common Market (Общ пазар) в англоговорящия свят). През 1967 г. Генералът без песен отново потвърждава отхвърлянето на британците. И то решително, без колебание. Шарл дьо Гол счита, че интересите на Англия и ЕИО си противоречат. Британците се снабдяват с хранителни продукти от целия свят. Докато ЕИО се основава на обща селскостопанска политика, която позволява на френското селско стопанство да печели, като храни своите съседи. Британците са яростни привърженици на свободния обмен, а ЕИО е защитена с общо вносно мито, символ на преференции в рамките на общността. Влизането на Великобритания в Общия пазар съвпада с началото на търговските преговори, които разрушават постепенно всички митнически бариери на „крепостта Европа”. Американците наричат тези преговори rounds (рундове) като в бокса. Континентална Европа приключва „мача” на ринга по гръб, нокаутирана. Генералът винаги се е опасявал от Англия, която счита за „Троянски кон” на САЩ. Уинстън Чърчил предупреждава в края на Втората световна война: „Между морските ширини и континента ние избираме морските ширини”. Харолд Макмилан алармира Генерала през 1958 г. при неговото завръщане във властта: „Не правете обединена Европа, това е Континенталният блок на Наполеон. Това е война”. Шарл дьо Гол мечтае да използва Общия пазар като „лост на Архимед” за Франция, която трябва да възстанови своя загубен Imperium след Ватерло. Генералът иска Европа на Шестте (Белгия, Франция, Холандия, Италия, Люксембург и ФРГ), но ръководена от Париж, като трета велика сила до САЩ и СССР. Неговата каролингска визия на френско-германското приятелство е огласена с фанфари по време на подписване на договора за дружба между двете страни през 1962 г. В катедралата в Реймс е отслужена съвместна литургия с Конрад Аденауер. Концепцията на Генерала за приятелство с германците е по-близка до тази на кардинал Ришельо, отколкото на Аристид Бриан. Аристид е заемал поста министър 23 пъти, от които 18 на външните работи. Аристид Бриан казва преди време: „Франция е жокеят, а Германия е конят”. Конрад Аденауер е франкофил, роден в Кьолн. Той е бил член на „рейнските младежи”, които са благоразположени към Франция. Конрад Аденауер с желание съдейства на един специален договор за приятелство между Франция и Германия. Тогава англосаксонското лоби в Бундестага се събужда и активизира. Задействан е и агентът за влияние на лондонското Сити и англосаксонците във Франция Жан Моне. Той успява да прокара през 1963 г. преамбюл в този договор, който подчертава приоритета на съюза с американците и принадлежността към НАТО. Ето, че става ясно защо Шарл дьо Гол е ненавиждал Жан Моне. Защо френските специални служби са разработвали Жан Моне. На 23 юни 1963 г. Джон Кенеди подобно на морска сирена мелодично завършва своята реч в Западен Берлин с култовата фраза: Ich bin ein Berliner. Генералът е бесен: „Германците се държаха като свине! Договорите са като розите и младите момичета: траят от ден до пладне”. И обръща поглед към руснаците. Започва да говори за „разведряване”, „договаряне”, „коопериране” и т.н. Като тънък стратег Шарл дьо Гол изрича пророчески слова: „От политическа гледна точка несъмнено появата на Русия в първите редове на утрешните победители ще донесе на Европа гаранция за равновесие, което Франция приветства повече от всяка друга държава. За съжаление на съюза между Франция и Русия прекалено често се пречи с интриги и неразбиране. Въпреки това този съюз е необходим при всеки един исторически завой”. Генералът като геополитик винаги е виждал необходимостта от активен диалог между Москва и Париж. На 30 юни 1966 г. Шарл дьо Гол по време на своето посещение в руската столица казва: „Моята приключила визита във вашата страна е визита на вечна Франция във вечна Русия. От времената на зараждане на нашите две нации те неизменно изпитват една към друга особен интерес и влечение. Във Франция руснаците винаги се ползват с голяма популярност”. От този момент френският автомобил „Рено” започва своето триумфално шествие по страните от СИВ. А френската система SECAM за кодиране на цветната телевизия е приета в бившите социалистически страни. В България френската компания „Мерлен Жерен” се заема да осигури електроника, свързана със сигурността на АЕЦ „Козлодуй”. В София номенклатурата започва да се мярка с коли спортен модел „Рено Алпин”.

Генералът очевидно желае да ограничи влиянието на Америка в Европа. Днес по-наблюдателните откриват множество прилики в мисленето между Шарл дьо Гол и Владимир Путин. Миналата година на 24 октомври на заседание на клуба „Валдай” руският президент представи своята доктрина. На практика тя е потвърждение на голистките принципи в международните отношения и сигурността в Европа. Очевидно е, че не става въпрос за „руски национализъм”, както твърди американската пропаганда. Руската дипломация, предвождана от Сергей Лавров, много странно напомня в своите акценти за курса на Генерала. А те са: 1. Многостранна дипломация, тоест неприемане на американската хегемония. 2. Връщане на статут на велика държава и национален суверенитет. 3. Отхвърляне на американската намеса на Стария континент. 4. Враждебно отношение към НАТО. 5. Изграждане на европейско-руско икономическо пространство. 6. Приоритет на континенталните връзки над трансатлантическите. 7. Във вътрешен план: защита на етническото и културното самосъзнание, а също така на военната мощ и научно-техническите иновации. Преди години, както бе подчертано по-горе, социалисти и троцкисти наричаха Генерала „фашист” по време на събитията през 1968 г. Днес същото това идеологическо течение начело с ПЕС повдига същите обвинения срещу Владимир Путин. Това са същите атлантически и „демократични” кръгове. След Втората световна война между френски и руски военни кръгове се изграждат много тесни връзки. Високопоставен източник от френския военен елит споделя: „Изградени бяха множество връзки, обмен, коопериране и т.н., които образуват една впечатляваща тъкан на сътрудничество и създават голяма близост между двете страни”. Не става въпрос за „широкомащабни програми”, а за „ситуации на скромно ниво”. Те позволяват създаване на една истинска обща база, един вид интеграция на културите. Тези връзки направиха от френско-руските отношения забележителен европейски феномен. Същият френски източник с огромна доза разочарование днес вече констатира: „Всичко, абсолютно всичко до най-ниско ниво е суспендирано, блокирано, спряно, за да се изпълнят директивите на Брюксел, това е едно истинско замразяване на тази тъкан, която ние изграждахме с десетилетия”. Днес във Франция бавно се надига съпротива срещу водената от Франсоа Оланд и Лоран Фабиюс външна политика. Френският президент е наричан с обидни епитети в някои аналитични разработки в Шестоъгълника. Президентът круша (poire) Оланд и Лоран Фабиюс са обвинени, че са подкопали окончателно това, което по нещо напомня на национален суверенитет на Франция. На френски poire е „круша”. В преносен смисъл означава глупак, неграмотник... Днес сме свидетели на един чудовищен стремеж за разрушаване чрез разтваряне и ентропия на всичко, което е структурирано в Европа. По-ясно казано, взривяване на нациите. Разрушаване на основополагащите принципи във варианта на „картагенски мир”, който е наложен от Рим на Картаген. Нали си спомняте крилатата фраза с мощна геополитическа проекция на римския сенатор Катон-старши: „Ето защо Картаген трябва да бъде разрушен”. Рим разрушава до основи Картаген като град. За това става дума. Днес външната политика на Франция може саркастично да се охарактеризира с думите на Бертол Брехт, след като Червената армия потушава въстанието в Източен Берлин през 1953 година: „Партията се произнесе за разпускане на народа”. Да, идеологията на 1968 г. с времето изпрати в пенсия френския народ, а и не само него. Случаят с поръчаните от Русия кораби „Мистрал” е само върхът на айсберга. Франция беше притисната дори в ущърб на собствените си икономически интереси да играе по свирката на Вашингтон. Шарл дьо Гол би се обърнал в гроба. Емблематична е фразата му: „Единственото, което бих взел от Америка, това е мисис Кенеди”.

Но да продължим нашата френска разходка през годините! След Генерала президент на Франция става Жорж Жан Реймон Помпиду (1969-1974). Французите разказват следния анекдот: питали Шарл дьо Гол как се е озовал Жорж Помпиду в Елисейския дворец. Отговорът на Генерала бил следният: „Една сутрин не ми се спеше. Станах много рано. Загледах се през прозореца. Пред Елисейския дворец пристигна едно такси. От него слезе... Жорж Помпиду”. Помпиду дължи своята кариера именно на Шарл дьо Гол, на когото е началник на кабинета. Като президент на Франция Помпиду прави остър завой във външната политика на страната. Той слага край на широкомащабната френско-германска политика, която е с релефна континентална геополитическа проекция. Той счита, че тя се е провалила. Помпиду освен това не се разбира добре с Вили Бранд. Френският президент се страхува от зараждащата се германска икономическа мощ и започва да търси контрабаланс чрез Англия. Жорж Помпиду се ориентира към политика на баланс на силите, която е така скъпа на прочутия Талейран (1754-1838). Но подобна политическа еквилибристика винаги води към доминиране на имперската морска сила. По това време това е Англия, в бъдеще САЩ. Ето така, на прага на „европейския континент” се появява Лондон. През 1972 г. Англия е тясно свързана със САЩ и е подчинена на Вашингтон. Англия, която влиза в Европа, е Англия на социалдемократите, отслабена от прекалено силни синдикати. Пътят на Лондон към Брюксел се осъществява именно с „намигването” от страна на Жорж Помпиду.

На 1 юли 1972 г. във Франция е приет Законът „Плевѓн”, наречен на името на министъра на правосъдието Рене Плевѓн. Той се вписва в рамката на големия закон от 29 юли 1881 г. за свобода на пресата. Идеята на закона „Плевѓн” е да се въведе най-строга репресия срещу расизма. Предложението е на депутата социалист Рене Шазел. Министърът голист Плевѓн само се съгласява със закона. Текстът е приет с мнозинство. Вносителят на закона Пиер Меле е превъзбуден: „Този текст е краят на една дълга борба, водена от хора с добра воля срещу някои отвратителни аспекти на човешките отношения”. Проблемът е, че законът „Плевѓн” е „Троянски кон” по отношение на своята по-голяма сестра – закона от 1881 г. Старият закон репресира провокирането на престъпления – посегателство върху собственост (кражба, разхищение, пожар). Законът от 1 юли 1972 г. добавя към наказателната листа и провокиране на дискриминация и омраза, визирайки някои личности или групи от личности. Посочените групи от личности са защитени срещу клевети и обиди. Привилегия, която е дадена в закона от 1881 г. само на корпуси като армия, президентство на републиката и т.н. Наказанията в тези случаи са по-строги, отколкото за обикновени клевети. Всички се поздравяват за това антирасистко законодателство. Никой не забелязва особеното „приплъзване” в закона. Законът забранява не само дискриминацията по етнос, раса, религия, но се добавя и принадлежността към дадена нация. В сянка, лобистите си свършват перфектно работата. Това се случва в период на масивна емиграция в Шестоъгълника от Северна Африка. Тя обслужва интересите на строителните предприемачи и автомобилната индустрия. Вътрешният министър Реймон Марселин е стреснат и загрижен за бъдещето на обществения ред. Тъй като пришълци от колониите, защитени от закона за дискриминацията, започват все по-често да нарушават реда. Марселин се оплаква на президента. Получава безгрижния отговор на Жорж Помпиду: „Това го изисква строителният бизнес”. И така, вместо да се говори за расизъм, вече се говори за ксенофобия, която също е укорима. Този принцип на недискриминация между французи и чужденци забранява всякакво национално предпочитание, премахва разделянето между „външно” и „вътрешно”, подкопава основите на понятието „граница”, приравнява грижата за етнонационалното към ксенофобията. Забранява на французина да предпочита френското, да е пристрастен към френското. Законът „Плевѓн”, без да се усетят французите, програмирано разтваря френската нация в планетарната магма. Както казва един от първите идеолози на европейската интеграция граф Куденхов-Калерги: „Човекът на далечното бъдеще ще бъде със смесена кръв. Расите и класите ще изчезнат. Европейците ще бъдат заменени от бъдещата евразийско-негроидна раса, външно приличаща на древноегипетската”. Днес Европа се залива от бежански вълни, които в крайна сметка ще доведат до „евразийско-негроидната раса”. Законът „Плевѓн” е „битката на всички битки”. След него следват законите „Гейсо”, „Тобира”, „Льолуш”, „Пербен”, които го допълват. Френските депутати гласуват изброените закони с мнозинство. Парламентаристите удивително наподобяват на революционери санкюлоти, въоръжени с пики и гръмогласно крещящи лозунги. Законът „Плевѓн” очертава едно ново свещено и недосегаемо пространство. Никой не може дори и да си помисли да каже нещо критично по темите емиграция, ислям, хомосексуалност, история на робството, колонизация, Втора световна война и др. А ако си помисли и случайно го каже, се среща със закона. Това е началото. Свещеното хетероциклично пространство се разширява, за да задоволи всички малцинства, които се считат за дискриминирани, мартиризирани от Франция, историята, природата. Движението, наречено Politically correct, родено в американските университети през 60-те години, и френската крайна левица раждат в страната на Волтер едно неописуемо чудовище. Френските медии вече не са свободни. Имунната система на страната е смазана. И „лавината” тръгва.

Песента La Boheme на Шарл Азнавур е хит през 1965 г. Стиховете и музиката му, както винаги, са фини, прецизни, елегантни. Литературни. Толкова френски! Всички знаят, че големият певец обича жените, и то със страст. Но времето минава и La Boheme се изтърква. И изведнъж през 1972 г. се появява песента Comme ils disent. Тя е посветена на една странна личност. Старо момче, което живее със своята майка в един много стар апартамент. Негов истински занаят е нощта. Той е травестит. Скандалът с излизането на песента бързо се превръща в триумф. И докато някои мърморят срещу „педалите”, плочата с 45 оборота се продава като топъл хляб. Никой не си и помисля за критика от позицията на „добрите нрави”. Песента е тъжна. Хомосексуалистът живее сам със своята майка. Неговите авантюри са краткотрайни, любовите са без радост. Героят е влюбен в младо момче, божествено красиво, което обаче прекарва светлата част от деня в леглата на различни жени. Точно както по Марсел Пруст и световната литература хомосексуалните любови са истински безнадеждни. През 50-те и 60-те голистката мъжественост продължава да властва над френския дух. Допълнително комунистическото контраобщество счита, че хомосексуализмът е ярък признак на буржоазно декадентство. Големите френски певци Жак Брел (Les bonbons, 1967) и Жорж Брасенс (Les trompettes de la renomme) не се колебаят да иронизират първите хомосексуални тенденции, които се долавят през 1968 г. в революционерите. Закачливо, без злоба. След събитията в Латинския квартал се появяват дълги коси и ризи на цветя, високи токове и грим. Излизат на преден план невротични и агресивни типове жени като Джейн Бъркин и Франсоаз Арди. Жени без ханш и без гърди. Отхвърляни векове от мъжете... те вече се харесват. Селекционираните от еволюцията за репродукция на вида остават на заден план. Появата на триумфиращия хомосексуализъм е свързана преди всичко с решителната еволюция на капитализма. След 70-те капитализмът на запад притежава ненаситна жажда за увеличаване на консуматорите. Медиите стимулират денонощно хедонистично поведение. Лозунгът на революционерите от 1968 г. „Да се наслаждаваме безпрепятствено” е рекламен хит. Мъжът от миналото начело на традиционното семейство е беден и недодялан. Необходимо е да се разруши неговата мъжественост, за да се роди консуматорският импулс на суетата. Хомосексуалната вселена, преди всичко мъжката, се представя като храм на безкрайното наслаждение, на сексуалността без задръжки, на хедонизма без граници. Героизирането на хомосексуализма във Франция делегитимира и охулва традиционното патриархално семейство. Една година преди споменатата песен на Шарл Азнавур симпатизантите на крайната левица създават „Хомосексуален фронт за революционно действие”. Този фронт и феминисткото движение са продукт на лозунга от 1968 г. „Всичко е политика”.

С годините хомосексуалното лоби се организира и забогатява. Стратегията на представянето им като дискриминирани жертви, особено на неговите най-разюздани лидери, се оказва успешна. Във Франция най-ясно се осъществи съюзът между крайната либертарианска левица и пазарната доктрина именно чрез хомосексуалния жест и в името на „промяна на манталитета”. Смесицата на сексуално и етническо, тяхната метизация става религия на френското общество, което не желае табута, не понася разделението на народи и на полове. Настъпилата „вавилонизация” на Шестоъгълника се стимулира от капитализъм, който вижда в този процес източник на печалби.

Друг закон, приет на 3 януари 1973 г., е наречен „Помпиду–Жискар”. Все пак Жорж Помпиду не напразно в своята биография има период на брилянтна кариера именно в банковата система на Ротшилд. В член 25 на закона от 1973 г. пише: „Забранява се Банката на Франция да финансира безвъзмездно държавата”. Тоест френската държава ще бъде вече финансирана само от частни банки срещу съответните лихви. Бързо е забравено, че преди време големите френски банки са публични. Защото са национализирани от Генерала. Тогава Франция няма бюджетен дефицит. Шарл дьо Гол е маняк на тема бюджетен баланс. Мишел Дебре като министър на финансите разказва колко горд е Генералът през 1967 г. Тъй като през тази година Франция се издължава до последния франк на своите външни кредитори. Със закона от 1973 г. обаче се стартира негативен процес. Франция започва плавно да затъва финансово. А старият френски икономически свят започва бавно да умира, без да издаде вик на болка или уплаха.

До началото на 1973-та в предградията на големите френски градове е спокойно и пасторално. Националното кино показва предградия, където местният чужденец говори френски с деликатен швейцарски акцент, има страхотно дълги крака, моден минижуп, нежна и неустоима усмивка. Всичко това е събрано в лицето на родената в Базел актриса Марта Келер във филма на Жерар Пирес „Бяга, бяга предградието”. Швейцарката показва нагледно една европейска емиграция, интегрирана в дълбините на френския народ. Лекият акцент е само допълнителен чар. Като този на англичанката Петула Кларк или Джейн Бъркин, на израелците Рика Зарай или Майк Бранд, на итало-египтянката Далида, на белгиеца Жак Брел, на италианеца Режиани или на германката Роми Шнайдер. Те триумфират през тези години в Шестоъгълника. Френските предградия успяват да създадат прекрасна „сплав” от френски селяни и емиграция, идваща от цяла Европа. Всички те са християни. Младите са частично дехристиянизирани, но само частично. В предградията на филма „Бяга, бяга предградието” има конфликти. Никой не ги отрича, но те са само между поколенията. От 1973-та френските предградия наистина „бягат”... идва друго население от четирите посоки на света. Бягат, но към пропастта. И ако филмът на Жерар Пирес е заснел миг на крехко щастие във френските предградия, то след 20 години следващият филм на същата тематика е на режисьора Матьо Касовиц. Той получава през 1995 г. награда за най-добра режисура на филмовия фестивал в Кан. Филмът се нарича „Омразата”.

Редица френски политици по време на алжирските събития считат, че Франция плюс Алжир ще надхвърлят 100 милиона жители и Шестоъгълникът ще се превърне в голямата демографска сила на XXI век. Шарл дьо Гол отхвърля тази теза. Той мисли точно обратното. Французите знаят неговата известна формула за любимото му село Colombey-les-Deux-Églises (Коломбе Двете църкви), което след години може и да се превърне в Colombey-les-Deux-Mosquеes (Коломбе Двете джамии). Генералът оприличава французите и арабите на олио и оцет: „Смесете ги в една бутилка! И след известно време те сами ще се разделят”. Генералът с тъга си спомня за времето, когато Франция е с население колкото и огромна Русия. Но е категоричен: „Французите са французи, арабите са араби. Тези, които вярват в интеграцията, имат мозъци на колибри, даже да са най-брилянтните”. В своята младост Шарл дьо Гол чете с интерес френска научна фантастика и романи на капитан Данри, псевдоним на френски офицер. Истинското му име е Емил-Огюст-Сиприен Дриан. Генералът е впечатлен от публикуваната през 1895 г. книга „Черната инвазия”. В нея е описана инвазия на ислямизирани африканци в Европа. Самият Емил Дриан е член на кръга около генерал Жорж Ернест Жан-Мари Буланже, на поета Пол Дерулед и Морис Баре, журналист и политик. Национално съзвездие от френски интелектуалци в края на XIX век. Те формират интелектуалната матрица на младия Шарл дьо Гол, който не чака Самюъл Хънтингтън, за да теоретизира сблъсъка на цивилизациите. През 1978 г. с декрет е суспендирано „събирането на семействата”, което е причина във Франция да се настанят огромните фамилии на първата вълна африканци от Северна Африка. Декретът е обявен от Държавния съвет за нелегитимен. Премиерът Реймон Бар се опитва да реши въпроса с т.нар. „помощ за завръщане”. Френската държава предлага по 10 000 франка на всеки чужденец, който пожелае да се завърне в своята страна със своето семейство. Резултатът е плачевен. Испанци и португалци прибират парите и се завръщат по родните места. Хората от Магреба, чието напускане е желателно, остават, не мърдат от своите места във Франция. След 1983 г. Националният фронт на Жан-Мари льо Пен се настанява във френския политически пейзаж. Следващите поколения емигранти във Франция не желаят да бъдат „унижавани”, както техните бащи, на производствените поточни линии в „Рено” и „Пежо”. Чужденците стават мнозинство в цели квартали, после в градове, в департаменти... Асимилацията тръгва в обратна посока. Формира се нов народ, отдалечен от местния автентичен народ. Формира се „африкански къмпинг”, както предрича през 1990 г. Мишел Понятовски, вътрешен министър в кабинета на Жак Ширак. Колко прав е бил алжирският президент Хуари Бумедиен през 1974 г., когато пророкува: „Един ден милиони хора ще напуснат Южното полукълбо, за да отидат в Северното полукълбо. И те няма да отидат там като приятели. Защото ще отидат като завоеватели. И те ще завоюват заедно с участието на своите синове. Утробата на нашите жени ще ни даде победа”. През 1976 г. в своята книга „Френското зло” бившият министър на образованието Ален Пейрефит концептуализира глобалната критика към Франция като традиционна, католическа, твърда, йерархизирана. Той отхвърля „блокираното” общество и мечтае да го американизира, да го протестантизира. Впоследствие е разрушено началното френско училище, което се гордее с това, че е „най-доброто в света”. Главният редактор на интелектуалното списание „Деба” Мишел Гоше нарича еволюцията във френското образование „скок в бездната без парашут”. Етническата хетерогенност на френското население изкара на сцената религиозни и културни проблеми за сметка на социалните такива. Въпреки че постепенно новото френско поколение постига ниво на семейна дезинтеграция, което никога до този момент не е наблюдавано в страната.

През 1973 г. рокът идва във Франция. Rolling Stones са забранени от френските власти, защото са осъдени за употреба на наркотици. Затова Брюксел се превръща в Мека на рока за една нощ. Концертът на Rolling Stones е организиран в белгийската столица и се излъчва пряко на 23 октомври 1973 г. по радио RTL. То е люксембургска собственост. Най-голямото комерсиално радио във Франция подарява на френската младеж специален влак до Брюксел. Ето, че френската държава е елиминирана. Във Франция навлиза капитализъм new-look, който пренебрегва граници, нации, закони, езикови диалекти. И в този период Жорж Помпиду като събирателен образ по-добре от всеки друг представя на високо държавно ниво противоречията, които ликвидират остатъците от френската десница и от голизма.

През 50-те във френските черно-бели филми гангстерите нарушават закона, но в своята интимна среда спазват семейните и патриархалните нрави. Ситуацията коренно се променя през 70-те. Младите французи от порядъчни семейства имат поведение на бандити. От 70-те една мощна вълна във френското кино делегитимира буржоазния и семейния ред. Например Жан Еусташ в „Маман и проститутката” чрез циничен диалог дава филмова публичност на „тройката” в секса. Филмът „Емануела” с едноименната песен на невероятния Пиер Башле през 1975 г. достига до над 1 милион зрители. От 1980 г. контракултурата става официална култура. С пристигането на левицата на власт тя става държавна култура. Семейството и затворът стават идентични. И двете са обект на отвращение. Тяхното оспорване и мразенето им се превръщат в официална истина. Франция построява през периода 1971-1977 г. в Париж центъра „Бобур”, наричан още „Жорж Помпиду”. Верният голист и писател Андре Малро, по това време министър на културата, иска да пусне в центъра на френската столица „фабрика” за дезинфекциране на националната култура. Той разчита центърът „Бобур” да се превърне в спирачка на американския културен „компресор”, който разрушава френската национална култура. Шарл дьо Гол се опира върху френската монархическа и католическа традиция. Валери Жискар д’Естен предпочита Франция да тръгне по пътя на любопитния термин, наречен „напреднал либерализъм”. Нещо като шведска социалдемокрация. Едва с идването на Франсоа Митеран в Елисейския дворец отново е въведена мистичната работническа риторика за класова борба от XIX век. Той свойски е наричан от французите „чичо” (Tonton). Прякор, който му е лепнат от вестник „Канар Аншене”. Та, Франсоа Митеран се връща частично към голизма от 1945 г. Национализира социалната сигурност. За да се помири с голистите, Митеран обвинява своя политически противник, в случая Жак Ширак, със следната реплика: „Вие казахте, че сте имали с генерал Дьо Гол, не знам как го изчислихте, но 170 срещи. Но вие не казахте нищо за 171-вата на 28 април 1968 г., денят, в който му забихте нож в гърба. Тъй като решихте да го свалите от власт”. Франсоа Митеран владее до съвършенство марксистката фразеология, която е близка до тази на Бесните от 1968 г. Така той прелъстява радикализираната лява младеж. И отбива социалния щурм със своята ненадмината социалпредателска риторика. По този начин Митеран парира все още мощния национален комунизъм сред работниците, който броди и в главите на френските интелектуалци. Цинизмът на Франсоа Митеран е уникален. Той владее блестяща риторика, на която той лично изобщо не вярва. Митеран се оказва отличен имитатор на Талейран. На неговия ненадминат стил. Талейран казва: „Господ е дал думите на човека, за да скрие неговите мисли”. Стара, класическа двойственост на социалистите. Двойни игри. Измама. Предателство. Те са характерни за Жан Жорес и Леон Блум. Същото може да се припише на Ги Моле с неговата безумна идея като премиер: Франция да се присъедини към Британската общност. Невероятно! Но за социалист с троцкистки нюанс... е естествено! Франция е нация още преди да бъде общество! И тази нация e оцеляла като държава. През последните десетилетия за французите се говори сякаш са англосаксонци. Ако те бяха такива, това щеше да се знае. Впрочем от три века англосаксонското общество се идеализира в Шестоъгълника. Първи започва още Монтескьо, който лансира идеите на британските интелектуалци във Франция. Англосаксонското общество е общество на парите. То е олигархично, презиращо смирените, и също толкова консервативно, колкото и френското, със своите неизменни ритуали. След смъртта на Шарл дьо Гол Франция започва да подменя своето общество. Нещо, като да се опитваш да замениш 50 милиона французи с 50 милиона англосаксонци! Но французите ще си останат такива, каквито са си. Каквито бяха моите любими учители мадам Блед и мосьо Фонтен. Хора интелигентни, с морал, които обожаваха френския народ и се прекланяха пред френската култура, френските обичаи и френската история. Учители, които предаваха на своите ученици качествата на La France profonde. Френските управляващи през последните десетилетия разрушиха голисткия ред в страната на Волтер. Сринати бяха „носещите колони”: нация, икономически ръст, семейство, образование. Всеки със своята „граната”: левичарство, европеизъм, технокрация, демагогия. Всички цитираха Генерала, за да стигнат в крайна сметка до пълна разруха на неговото дело. В това отношение Франсоа Митеран се отличава със своите думи: „Генералът поставяше проблеми, които засягаха нашите бащи, докато аз и цялата левица се опитваме да поставим проблеми, които засягат нашите синове”. Резултатът? Днес френският елит не може да доминира на Стария континент. Той се отказа от всякаква хегемония. Даже културна или идеологическа. Отпадането на Франция като един от лидерите на Европа донесе тежки загуби на европейския проект. Смъртта на онази „средна специфична велика сила” повлече след себе си цяла Европа. Няма как да не се съгласим с историка Пиер Гаксот: „Европа съществуваше. Тя вече е зад нас. Тя бе една общност от цивилизации и тази цивилизационна общност беше френска”. Последните трохи от нея се давят в бежанската вълна от мюсюлмани, заливаща страната на Волтер и Юго...