Идеята, че може да бъде сложен край на проточилата се гражданска война в Сирия чрез преустройството на страната и превръщането ѝ във федерация, се върти в умовете на много хора напоследък. На пръв поглед е изкушаващо да се опитаме да помирим воюващите части от населението и различните фракции, като предоставим правата, които предоставя автономията, основана на етническа принадлежност и религия.

Черновата за новата конституция, която първоначално бе натрапена на сирийците от международната общност, реално се основаваше на идеята за предоставяне на такъв статут на „националностите, живеещи в страната”. Това се прояви в предложението за установяване на двукамарен парламент в Сирия. Относително скоро сирийският Конгрес за национален диалог (който предстои скоро да бъде свикан) започва да се назовава с това име. Преди е имало опити той да бъде наричан Конгрес на народите в Сирия. Но от самото начало президентът Асад категорично се противопостави на тази версия. Той усеща, че поради естеството на средата в Близкия изток, държавите, които възхваляват федерализма, неизбежно ще бъдат принудени да наблюдават как териториалната им цялост и суверенитетът им се изплъзват. Сирийският президент счита, че чрез агитацията за федерализация Западът прибягва до политически и дестабилизиращи средства за постигане на целите, които не е могъл да постигне чрез военна намеса. Например, без да чакат окончателно разрешаване на проблема, американците вече подтикнаха кюрдите, чиято кауза подкрепят, да обявят едностранно създаването на Федерация Северна Сирия в териториите, които обитават. И това е само началото.

Историята показва, че създаването на федерация в района не е било възможно, а нейният колапс е неизбежен. Самите сирийци трябва да се поучат от историята на тяхната собствена федерация с Египет, позната като Обединена арабска република, която не просъществува дълго.

Либия прави нови и нови опити да създаде федерация с някои от съседните на нея държави, но тези опити не се увенчаха с успех. Усилията да бъдат обединени Етиопия и Судан във федерация – идея, която първоначално бе подкрепена от Запада, в крайна сметка приключиха, когато Еритрея и Южен Судан спечелиха своята независимост. Желанието на Багдад да предостави на Иракски Кюрдистан по-висш статут от този просто да бъде регион, който е съставна част от федерация, доведе до опит на кюрдите да се отцепят от Ирак. Беше нужна сериозна военна интервенция, за да се сложи край на това. И ако Сирия поеме по този път, надеждата, че ще може да се избави от подобна съдба, ще бъде дори още по-малка. 

Проектите за федерализиране на държавите в този регион са свързани с инициативите изцяло да се преначертаят границите на тези територии. Кампанията да се изменят националните граници и да бъде създаден „Големия Близък изток” набра инерция с Арабската пролет през 2011 г. Новата карта на Близкия изток, която бе предложена в списание Foreign Affairs през 1992 г. от Бърнард Луис, професор по близкоизточни изследвания и съветник на Джордж У. Буш, отново стана  популярна. През 2006 г. тази карта бе актуализирана от пенсионирания офицер от военното разузнаване Ралф Питърс във вестник Armed Forces.

Замисълът на тези упражнения в „приложна картография” е да подсилят американските позиции в региона чрез отслабване на тези национални държави. С тази цел беше запланувана „Балканизацията” на Близкия изток по линия на религиозните, етническите и кланови разделения. Нагнетяването на напрежение между шиитите и суниите трябваше да изиграе ключова роля.

Сирия по онова време не беше сериозно възприемана като мишена на тези усилия, тъй като изглеждаше като стожер на стабилността в сравнение с останалите свои съседи. Бяха необходими почти две години, за да може „ефектът на вълната”, последиците от Арабската пролет да застигнат Сирия. След като конфликтът в Сирия започна, в медиите се появи карта (която ще наречем „израелската версия”), която показа възможното разпадане на страната, след като се превърне във федерация.

Тя включваше район на друзите, който трябваше да бъде издълбан на сирийско-израелската граница. След като сирийските граници бяха преначертани по този начин, друзите в този район – заради страхове от сунитски фундаментализъм – щяха да бъдат позиционирани по такъв начин, че да бъде сключен съюз с Тел Авив, който щеше да предложи дълготрайно решение на проблема с Голанските възвишения и даде на Израел буферна зона, която да подсили сигурността му на север. Освен това жителите на цялата тази територия можеха да поискат да „обединят отново своите сънародници” в Израел.

И все пак войната не тръгна в тази посока. Друзите доказаха, че са съвършено лоялни към Дамаск и се отличиха със своите героични подвизи в защита на териториалната цялост на Сирия. Въпреки това военните операции на Израел в близост до тази граница показаха, че той не се е отказал съвсем от тези намерения. Тел Авив може да направи нов опит в тази посока при подходящи обстоятелства. Едно обстоятелство, което може да се впише в тази сметка, би било федерализацията на Сирия под международен контрол.

В пространството циркулира и „кюрдска версия” за бъдещия национален и държавен профил на Сирия.

Не е трудно да се види, че по онова време кюрдите все още не бяха започнали да мечтаят за многобройните територии, които сега са завладели с помощта на американците. Най-голямото предизвикателство за тях беше обединяването на всички кюрдски окръзи на север в една зона. В резултат на това, въпреки придобиването на контрол върху една четвърт от сирийската територия – на запад до Ефрат – кюрдите не разрешиха въпроса за статута на своята нация. Арабските селища, окупирани от кюрдите, не демонстрират особена лоялност към Рожава. И по-добре развитият в икономическо отношение окръг Африн остава откъснат от по-голямата част от кюрдската крепост. Извън Рожава все още има около 250 000 кюрди, живеещи в град Алепо (предимно в район Шейх-Максуд), група, включваща най-изявените културни дейци и бизнесмени от кюрдския етнос в Сирия. Така апетитите на сирийските кюрди за нова територия все още не са задоволени.

Ако погледнете картата на етно-сектантския състав на Сирия, става ясно, че всички опити за очертаване на определени федерални или административни зони по етнически линии могат само да доведат до ожесточени нови сблъсъци в тази „война срещу всички”.

Основният проблем е, че различните етнически и сектантски фракции са били разпръснати в цяла Сирия. Изключително трудно е ясно да бъдат определени границите им. Претенциите на някои влизат в противоречие с амбициите на други, формирайки постоянни огнища на конфликти. Кой трябва да притежава необитаемата и богатата на нефт сирийска пустиня, която съставлява половината територия на страната, е въпрос, който остава да виси във въздуха. Това всъщност е много по-грозната и по-сложна версия на гражданската война в бивша Югославия. Това обаче не е единственият проблем.

Всеки хипотетичен план за налагане на федерална система на страната предизвиква въпроса: какви са критериите за определяне на „националностите на Сирия” и тяхното право на независимост? Като се има предвид, че има пренасищане от секти и движения в Сирия, това би било трудна за преодоляване задача. Например Западът и страните от Персийския залив отдавна мечтаят да вкарат алауитите, към които принадлежи семейство Асад, в „гетото” на провинция Латакия. Но не са ли те араби и мюсюлмани като своите братя сунити? Използвайки този подход, страната може да бъде разделена на десетки микродържави. В частност сред сунитите може да бъде посочена силната колективна идентичност на бедуините като причина да им бъде предадена цялата пустиня и т.н. И това може да се харесва на някои, но не и на сирийския президент Башар Асад.

Той отхвърли етно-сектантските раздори и предложи напълно модерна версия на Сирия като гражданска държава, която ще зачита отличителните черти, които разграничават културите, и цивилизациите на всички групи, които живеят в страната. Асад вярва, че проблемите на националната и държавната конфигурация на Сирия могат да бъдат решени с помощта на идеологията на панарабизма.

По време на форум в Дамаск, на който присъстваха представители на арабски страни, сирийският президент заяви, че панарабизмът е концептуално схващане за цивилизация, която включва „всички етнически групи, религии и общности” и им позволява да се развиват. И културното наследство на всички тях има безценен принос за историческото развитие на панарабизма. Според Асад по време на войната е направен опит на Сирия да бъде наложено да направи неправилен избор: да се откаже от собствената си самоличност и да се държи раболепно пред чужди сили или да стане общество на „общности, които са в конфликт”.

Парадоксално е, че по-голямата част от опозиционните групи, които се водят по примера на Рияд, са напълно съгласни с позицията на сирийския президент. Освен това те се противопоставят на пробутаната на държавата федерална система и изказват своите аргументи от позиция на панарабизма. Но Асад гледа на този принцип от светска гледна точка. Трябва да се отбележи, че подложени на натиск от страна на опозицията, международните медиатори, ръководени от Стафан де Мистура, вече са изменили своите версии за бъдещата сирийска конституция, като вече не назовават страната като Сирийска република, а като Сирийска арабска република, което остава официалното име на страната. Напрежението между опозицията и Дамаск току-що беше сведено до един труден за разрешаване проблем, а Башар Асад и неговият антураж продължават да държат юздите на властта. Но ако натискът да се федерализира Сирия продължи да се разраства, тогава – кой знае – това би могло да бъде мотив за опозицията и правителство да намерят решение на проблема, което да бъде приемливо и за двете страни. 

Автор: Дмитрий Минин

Източник: Strategic Culture

Превод: Десислава Пътева