След изтеглянето на американските войски Афганистан се завръща към старите си демони, а слабата власт в Кабул ще трябва да устои на нарастващия натиск на талибаните от съседен Пакистан.

 

З0 МИЛИОНА ЧОВЕКА. 70% неграмотни. Мнозина без ръце и крака, загубени през 35-те години непрестанни войни. Държава, лишена от петролни находища. Осеяна с минни полета. С обгорели танкове и макови ниви. Въпреки това Афганистан със своите 652 000 квадратни километра в сърцето на Азия е стратегическият залог на геополитическа битка с много актьори: САЩ, талибаните, Пакистан, Русия, Иран, Индия, Китай и, разбира се, макар и по-дискретно, някогашната метрополия Великобритания. На 29 септември Ашраф Гани се закле като президент след 6-месечен следизборен пазарлък с опонента му Абдула Абдула, който бе принуден да положи клетва като министър-председател на своя заклет враг. Абсурдната сделка бе постигната под американски патронаж – най-сигурният начин да бъде дискредитирана в очите на афганците, тези храбри голтаци, които още английските пътешественици описват като „способни да изкарат три дни с чаша вода и тънка като хартия питка, но не и да понесат диктата на чужденец”. Затова мнозина отсега вещаят на новия лидер трагичната съдба на съветския наместник Наджибула, който през 1996 г. бе обесен на кран от муджахидините в центъра на Кабул, след като Горбачов го заряза на произвола на съдбата. До края на годината НАТО трябваше да изтегли последните си части от Афганистан и Гани щеше да остане сам лице в лице с талибаните и със собствения си премиер, с когото се ненавиждат. Насред церемонията по клетвата на новия държавен глава над афганистанската столица отекна тежка експлозия от самовзривяването на шахид на КПП-то на летището. Преди тържествата пък от автоматите на националните гвардейци били извадени и събрани затворите, за да е сигурно, че някой внедрен талибан няма да стреля по трибуната. Сигурно затова първият акт на президента бе да подпише с американския посланик Джеймс Кънингам договор за сигурност, който предвижда в страната да останат 10 000 американски военни и след края на официалното изтегляне на НАТО. Но ще закрепят ли те властта му в Кабул, остава неясно.

НЕБРЕЖНИЯТ ПОЛКОВНИК МОРТИМЪР ДЮРАН

„Не познавахме Афганистан, нито пък го опознахме за тези години. Нашият прочит на историята е ужасяващо опростенчески” – тези съкрушени думи четем в мемоарите на бившия командващ контингента в Афганистан генерал Стенли Маккристал. Действително, когато през 2001 г. американският президент Джордж Буш-младши в отговор на атентатите от 11 септември подписва плана за военна интервенция в Афганистан, той предвижда участието на едва 12 000 войници и офицери плюс малък брой съюзници. За последвалите 10 години контингентът на НАТО набъбва до 100 хиляди души и колкото повече расте, толкова повече губи контрол върху ситуацията. Защото никоя военна сила за век и половина не се е оказала способна да умиротвори безкрайно обременената с история афганска действителност. Първопричината за афганската безизходица е една тънка линия с молив, очертана от британския полковник Мортимър Дюран през далечната 1893 г. По волята на небрежния офицер две трети от местното племе пущуни се оказват на изток в рамките на Британска Индия, сиреч в днешен Пакистан. Една трета се оказват в Афганистан. Пущун и афганец са синоними, Афганистан в превод е „държавата на пущуните”, затова местните хора никога не признават „линията Мортимър Дюран”. Водят три войни с англичаните за своето национално обединение, а в мирно време пресичат зелената граница с мулета и претоварени автобуси, търгуват и се женят от двете страни. Афганистан изначално е държава с твърди граници и неясно, мигриращо население. Днес 39 милиона пущуни живеят в Пакистан, а 12-те милиона в Афганистан съжителстват с таджики и узбеки. Това пък е причина Русия да се опасява, че ислямистката зараза може да прескочи река Амударя и да плъзне из Таджикистан и Узбекистан, а оттам и на север. В сегашния си вид Афганистан е буфер между шиитския колос Иран и Пакистан с неговото население от 182 милиона души (75% сунити) и ядрени ракети със среден обсег. Всеки от двата съседа съзира в Афганистан стратегическа дълбочина за гарантиране на своята сигурност. Всеки залага на свои марионетни актьори на афганската сцена. За Иран това са военни лидери от някогашния Северен съюз, които владеят Запада на страната. За Пакистан това са талибаните.

ГРОБИЩЕТО НА ИМПЕРИИТЕ

Епохите се менят, но някои неща остават трайни. За цялата си история Афганистан никога не е бил колонизиран от външна сила. Империите са като хората: уморяват се. Не напразно Афганистан е наричан „гробище” на империите. В неговите хълмове се разбиват фалангите на Александър Македонски, британските колониални полкове и съветската армия. Днес там са американците и се гласят да се оттеглят в пълен боен ред също като 42-ра армия на генерал Громов през 1989 г. Афганистан е претопен в информационния поток и отдавна не произвежда новини, но поражението вече е консумирано. Разследване на британския Гардиан” и френския Canal+” доказа, че американските командири от години живеят в симбиоза с талибанските лидери, на които плащат между 250 и 500 долара за безпрепятственото преминаване на конвои и техника през контролираните от ислямистите райони. Така си спестяват жертви, писмени обяснения пред началството, рискове и главоболия. Според „Ню Йорк Таймс” годишно 2,4 милиарда долара преминават като рекет от ръцете на американските офицери в ръцете на талибаните, които владеят пътищата. Що се отнася до афганския елит, той отдавна притежава вили на Палм Джумейра, изкуствения остров, построен насред морето край Дубай, прочут с формата си на палма и разкоша на резиденциите си. Там е и вилата на Махмуд Карзай, брат на досегашния президент Хамид Карзай, уличен от множество международни доклади като крупен наркобарон. Афганската дрога се изнася със самолети за Русия и Европа. Впрочем каргото на Махмуд Карзай пътува с американски транспортни самолети, които кацат не другаде, а в базата Бондстийл в съседно Косово. Там няма митница. В резюме, ако съветската окупация я провали идеологията, сиреч опитът за насаждане на социализъм в Средновековието, то американската окупация е минирана от всеобхватна корупция, на чийто фон талибаните претендират да са моралната алтернатива.

МРАКОБЕСНИТЕ АСКЕТИ

Талибаните са непризнатите деца на муджахидините от 80-те. В годините на съветската окупация ЦРУ намира в исляма необходимата идеология за сплотяване на разнородните фракции, които воюват срещу армията на СССР. Наливат пари в медресетата, където хиляди сираци френетично се поклащат с Корана в ръка до достигането на религиозен транс. Те не изучават исляма, а негова опростена, изопачена и агресивна версия. Медресетата в пакистанската провинция Вазиристан и днес са конвейер за производство на джихадисти. Там учат децата на уйгурските сепаратисти от Китай, на индийските екстремисти от „Лашкар-е-Тайба”, кавказки уахабити и дори европейци. Според френския изследовател Жил Льофьовр някогашните теолози в медресетата отдавна са наследени от полуграмотни служители на култа, които дори не разбират какво преподават. Когато през 1996 г. талибаните превземат Кабул, тутакси получават признание от Саудитска Арабия и ОАЕ, които приветстват установяването на радикална сунитска теокрация на източните граници на вечния враг: шиитския Иран. САЩ не бързат с признаването, но подхващат двойна игра с мракобесните в името на геополитическия си императив: отвеждането на туркменския газ на юг през Афганистан далеч от апетитите на Газпром”. Газопроводът TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия) и до днес е само проект, строежът му може би ще започне през 2015 г. Но американският флирт с талибаните се оказва сметка без кръчмар. Защото довчерашните храненици се обръщат срещу демиурга си. Съветската империя вече не съществува и новият враг е либералният Запад с разгулната консумация и глобализаторското си самочувствие, олицетворен от САЩ. Талибаните отхвърлят всяка форма на модерност. И в това е тяхната сила. Те мразят банките и предпочитат кеша, затова разплащанията им са труднопроследими. Не дърдорят по джиесемите, а ги ползват основно като дистанционни детонатори. Обличат се еднообразно, което ги прави трудноразличими и ги родее със средния пущун, който уважава аскетизма им и се страхува от безпощадността им. Талибаните отсичат пръсти за кражба и линчуват за прелюбодейство под знака на моралната безкомпромисност. Изкореняват маковите полета, от които богатеят местните крезове, което мнозина приемат за социална справедливост.

СЛЕД КАРЗАЙ

Хамид Карзай управлява Афганистан цели 13 години – от 2001 до 2014 година, истински комплимент към охраната му в страна, в която лидерите умират, задушени с възглавница (Нур Мохамад Тараки, 1979 г.), застреляни от командоси (Хафизула Амин, 1979 г.) или обесени на кран (Мохамад Наджибула, 1992 г.). Парашутиран в Афганистан с ескорт от американски „тюлени”, Карзай успя да се закрепи на поста въпреки мрачните прогнози за съдбата му. С годините създаде полусемейна олигархия, която отчасти се еманципира от Вашингтон. Но афганистанците никога не го приеха докрай. Преди да облече местните дрехи, още през 90-те той пътува до родината си в американски костюм и вратовръзка като емисар на калифорнийската петролна компания UNOCAL, за да води преговори за стратегическия газопровод TAPI. И до днес му го припомнят. Един малко известен епизод от зората му като лидер на новия Афганистан пропилява шансовете му да постигне национално помирение. През есента на 2001 г. влиятелният талибански лидер Джалалудин Хакани убеждава стотина командири да пристанат на Хамид Карзай в името на мира, но кортежът им е бомбардиран от американската авиация. Петдесетина от пътниците загиват. Сред тях и негови роднини. В Афганистан личната мъст е по-силен мотив от всяко политическо съображение и случката подпечатва кръвната вражда между днешен Кабул и талибаните. След този епизод талибанските лидери се оттеглят в пакистанската провинция Вазиристан и изчакват своя час. Той вероятно настъпва сега, когато НАТО се изтегля, олигархията на Карзай губи покровителя си, новата власт е минирана от взаимната непоносимост на президента Гани и премиера Абдула, а САЩ са достатъчно отслабени, за да упорстват в афганската си авантюра. Администрацията на Обама подхваща тежка битка с „Ислямска държава” в Ирак и Сирия, която й създава достатъчно грижи. САЩ са поредният колос, който губи зъбите си в „гробището на империите”.

ЕПИЛОГ

В Афганистан децата разглобяват калашници с рутината, с която японски геймъри играят на Нинтендо. През септември 2014-а автоматът върви към 250 долара на прашните сукове в Кандахар. Но цената се е качила два пъти от миналата година, което вещае война. В Афганистан прогнозират политическите събития по курса на калашниците.

ИЗТ. СП. DIPLOMATIE, JUILLET – AOÛT

2014 NO GOOD MAN AMONG THE LIVING, ANAND GOPAL

WWW.TELEGRAPH.CO.UK