Съществува постоянна фиксация върху идеята за алианс между Израел и Саудитска Арабия, който да изравни силите и влиянието им с това на Иран в Близкия изток. Това е глупава представа.
Следейки това как се отразяват международните отношения и какви анализи се пишат във водещите медии, човек от време на време остава с впечатлението, че някои от журналистите и експертите са или милениали, които боравят със схващането, че първата глава в световната история е била написана по време на президентството на Барак Обама, или бейби бумъри, родени в годините след Втората световна война, които едва сега се събуждат от 50-годишна кома. „Шахът на Иран? Роналд Рейгън? Арабско-израелската война (Войната на Йом Кипур)? Никога не съм чувал за тях!”.
Тук не говоря за това колко са политическите некролози, написани за германския канцлер Ангела Меркел от тези експерти, които изглежда не са наясно, че заплахата от провеждане на нови избори е позната политическа тактика, когато печелившата партия в европейски парламентарни избори преговаря с други партии за формирането на коалиционно правителство.
Това, което имам предвид, е постоянната фиксация и вълнението, което обхваща много от представителите на мозъчни тръстове и други експерти по целия свят относно онова, което се слави като „съюз” между Саудитска Арабия и Израел, за който се предполага, че се развива под ръководството на САЩ.
Според многобройните прогнози е въпрос на време саудитският крал да се приземи на международното летище Бен-Гурион в близост до Тел Авив. Тогава еврейската държава и Кралство Саудитска Арабия ще обединят силите си като част от нов алианс в Близкия изток, подобен на НАТО, за да ограничат влиянието – а може би дори и за да предприемат военни действия – срещу представляващата заплаха Ислямска република Иран, да предотвратят създаването на т. нар. „Шиитски полумесец”.
Тези слухове и спекулации, освен историите за „тайни” срещи между израелците и саудитците, варират от забавни шушукания за разрастващото се приятелство между младия престолонаследник на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман и зета на Доналд Тръмп – Джаред Къшнър, ако щете дори за съюза между кралското семейство в Саудитска Арабия (House of Saud) и династията Тръмп-Къшнър, до много по-сериозни коментари, които предвиждат драматична трансформация в баланса на силите в Близкия изток под формата на студена или гореща война между сунити и шиити, която може да промени света такъв, какъвто го познаваме.
В този контекст, ние сме предупреждавани да се страхуваме, много да се страхуваме, тъй като се изправяме срещу опасността САЩ да бъдат въвлечени в конфликт между Саудитска Арабия и Израел. И оттук сме направлявани както от Рияд и Йерусалим, така и от поддръжниците на Израел във Вашингтон, да използваме цялата сила на американската дипломатическа и военна мощ, за да демонстрираме на аятоласите в Техеран кой издава заповедите в Близкия изток и да ги принудим да се признаят за победени.
Казват ни, че отново получаваме дежавю. Това е като в навечерието на избухването на войната в Ирак. Гейм, сет, мач. И сега отново сме в капана на още един близкоизточен военен конфликт.
Проблемът с тези и подобни анализи и прогнози е, че те бъркат застоя с търсенето на промяна, контрареволюцията с революция, опита за връщане към периода преди войната в Ирак и статуквото преди Арабската пролет в Близкия изток с въображаем проект за преобразуване на региона.
Това щеше да има смисъл, ако бяхте повярвали на фантазиите на неоконсервативните и либерални специалисти по международно право, които са съветници на президентите Джордж У. Буш и Барак Обама. Тогава изводът, който щяхте да си направите е, че бъркотията, която те помогнаха да бъде създадена в Близкия изток, като опустошиха съществуващия в него баланс на силите, като направят илюзорна програма за свобода (Freedom Agenda) или като се опитат да се понесат на гребена на историческата вълна на Арабската пролет, се превърна в новото статукво, което Вашингтон трябва да приеме за даденост.
Човек би могъл да постави под съмнение фундаментите на американската политика в Близкия изток от края на Втората световна война насам и двата основни аргумента за американската дипломатическа и военна интервенция там: включваща локални и глобални заплахи за западните интереси в региона – включително относно подсигуряването на достъпа до петролните ресурси в Персийския залив – и защита на сигурността на Израел.
Но тази стратегия продължи да напътства както демократите, така и републиканците сред американските президенти, радваше се на подкрепа от двете партии в Конгреса и на широка обществена подкрепа в рамките на по-голямата част от Студената война и след нея. Тя не бе преразгледана и променена след Студената война и все още съществува.
Това е основната причина за това защо Вашингтон си партнира със Саудитска Арабия и други петролни монархии, както и с Иран при управлението на шаха: това бе отговор на получените заплахи от Съветския съюз и от радикалните правителства и движения в региона, като Египет под лидерството на арабския националист Гамал Абдел Насър; или Иран след неговата революция от 1979; или светските социалистически диктатури, ръководени от БААС в Ирак и Сирия.
Стратегията претърпя огромни политически метаморфози, които включват: усилието на администрацията на Айзенхауер да формира регионален алианс по сигурността, насочен към Насър и съветските народи; политиката на „двата стълба” на Ричард Никсън, при която Иран при управлението на шаха и Саудитска Арабия са помогнали за запазването на баланса на силите в Персийския залив; доктрината на Картър, която пое ангажимент САЩ да защитят Саудитска Арабия от по- агресивния Съветски съюз и революционно настроения Иран; и усилията на администрацията на Рейгън да гарантират, че нито аятолаския Иран, нито Ирак на Саддам Хюсеин ще се очертаят като доминираща сила в Персийския залив. Тази стратегия беше следвана от президента Джордж Х. У. Буш с решението му да използва военната сила, за да накара Саддам да излезе от Кувейт, така и от президента Бил Клинтън с неговата политика за „двойно възпиране”, насочена срещу Ирак и Иран.
В този контекст, винаги се е смятало, че преследването на американските стратегически интереси в арабския свят и подкрепата за Израел са увеличили разходите за американската намеса в региона, а мирът между еврейската държава и нейните арабски съседи би помогнало да се намалят тези разходи. И наистина, усилията на президента Никсън – и на неговия наследник в президентството, Джералд Форд, а по-късно и на президента Картър – да прекратят войната между Израел и Египет, са помогнали за постигането на тези дългосрочни стратегически цели на САЩ.
Американската стратегия в Близкия изток насърчи и две прозападни мюсюлмански и неарабски държави – Турция и Иран, като последната е и несунитска сила, да работят заедно с Израел за удържането на заплахите на Египет при управлението на Насър и неговия съветски съюзник. Именно поради тази причина не беше изненада това, че партньорите на Америка, саудитците и израелците също дълго време поддържат известно ниво на сътрудничество по въпросите на сигурността и разузнаването.
Като член на Арабската лига, Саудитска Арабия подкрепи палестинската кауза и призова за оттегляне на Израел от арабските територии, окупирани през 1967 г. и ръководеше икономическия бойкот над еврейската държава в продължение на много години, въпреки че не участва активно в арабските войни със страната. Ако не друго, израелците и саудитците, които гледаха на Египет при управлението на Насър и светските арабски националисти като заплаха за техните интереси, работеха заедно зад кулисите, за да увеличат разходите на египетската намеса в гражданската война в Йемен през 60-те години, в която антимонархистките революционери бяха подкрепени от Кайро и Москва.
Военната победа на Израел в Шестдневната война принуди Насър да изтегли повечето египетски войски от Йемен. Но в същото време израелската победа ускори радикализацията на арабския и палестинския национализъм, като предостави на Москва повече възможности да се намесва в региона. Това доведе до натиск върху саудитците, за да подкрепят последвалите арабски дипломатически и военни кампании срещу Израел, водени от Египет.
Революцията в Иран и съветската инвазия в Афганистан създадоха стимули за задкулисно сътрудничество в разузнаването между израелците и саудитите. Но това никога не се превърна в стабилно партньорство поради една основна причина: неуспех в постигането на споразумение между Израел и Палестина. Това попречи и все още не позволява да бъде създаден дългосрочен стратегически съюз между Израел и арабите в Близкия изток.
Ситуацията се промени след 11 септември. След като паднаха кулите във Вашингтон имаше опасения, че подкрепата на САЩ за автократите в региона, както и за Израел, подклажда антиамерикански настроения – включително и форми на тероризъм. Американските политици решиха, че отстраняването на арабските автократи от властта чрез използването на военни сили, както и чрез ускоряването на арабско-израелския мирен процес ще улесни следването на тяхната стратегия в региона.
Излишно е да казвам, че събитията се развиха противно на очакванията. В крайна сметка американската политика трансформира Ирак от военна сила, която помага да се противодейства на Иран в Персийския залив в съюзник на Иран, като същевременно бяха подсилени сателитите на Техеран в региона.
В известен смисъл политиците в САЩ отново се намират в изходна позиция: все още са ангажирани с това да защитават Саудитска Арабия – и достъпа до енергийните ресурси в региона – и Израел, като и двете страни предупреждават, че Иран би представлявал заплаха за техните интереси. След като към тях се присъединяват Египет и други арабско-сунитски правителства, двете правителства упражняват натиск върху Вашингтон, за да помогнат за възстановяването на старото статукво в региона: не само като се откажат от политическата реформа в Близкия изток, но и като оспорят стремежа на Техеран за регионално превъзходство.
Докато президентът Обама заявява твърдо, че ядрената сделка с Иран не е нищо повече от опит да се замрази ядрената военна програма на страната, във Вашингтон, а и на други места, има хора, които предлагат ядрената сделка да се разглежда като част от дългосрочно американско дипломатическо отваряне към Техеран. Те твърдят, че спогаждането с Иран ще обслужва по-добре американските интереси, отколкото ако се запазят настоящите стратегически партньорства със Саудитска Арабия и Израел.
Но не е ясно дали този противоречив подход, основан на идеята за дипломатическо облекчаване на напрегнатите отношения с Ислямската република Иран, е осъществим. Защо иранците ще приемат така наречената „голяма сделка” със Съединените щати, която ще включва например съкращаване на военните им връзки с „Хизбула” в Ливан, признаване на Израел и отказване от каквито и да било усилия за придобиване на ядрена военна сила – каквито ще бъдат само някои от исканията на САЩ по време на преговорите – когато иранците долавят, че сега имат лидерска позиция в региона, докато американските изглежда само си играят на отбрана и им липсва воля да ги предизвикат на бойното поле?
И въпреки че имаше сериозни критики, насочени към Саудитска Арабия и към нейната изгряваща звезда престолонаследника Мохамед бин Салман за евентуалното нагнетяване на напрежение между сунити и шиити в Близкия изток, повечето индикации са, че иранците не се канят да се откажат от плановете си да станат шиитски източник на влияние и власт в региона. Накратко, няма признаци, че Иран е престанал да бъде ревизионистки настроен регионален играч, точно когато Съединените щати се завръщат да играят своята традиционна роля на основна сила, която иска влияние в Близкия изток.
В този контекст Съединените щати трябва да избягват война между сунити и шиити в региона, като същевременно предприемат стъпки за поддържане на военно равновесие между Саудитска Арабия и Иран. Това е същият подход, който САЩ приеха по време на войната между Ирак и Иран през 80-те на миналия век. И за разлика от провалените опити на президента Джордж У. Буш да извърши промени в режима и да изгради нацията в Ирак, голяма част от развиващата се стратегия на президента Доналд Тръмп спрямо Иран напомня тази, за която се застъпи държавният секретар Колин Пауъл: удържане на Ирак при Саддам чрез дипломатически и военни средства.
Като част от завръщането към по-конвенционалната си роля в Близкия изток, Вашингтон трябва да продължи да се опитва да постигне мир между Израел и палестинците по линия на така наречената „Саудитска инициатива” от 2002 г. под формата на предложение за прекратяване на арабско-израелския конфликт и за нормализиране отношенията между арабите и Израел. В замяна на това ще има израелско изтегляне от арабските територии, окупирни през 1967 г., и „справедливо уреждане” на палестинския проблем.
Подновените усилия от страна на САЩ в тази посока, за разлика от въображаемия саудитско-израелски „съюз”, звучат като по-реалистичен вариант и биха могли да подпомогнат развитието на дългосрочните интереси на Съединените щати и техните регионални съюзници. И, в рамките на този процес, да бъде преобърнат баланса на силите в Близкия изток в тяхната посока.
Автор: Леон Хадар (Leon Hadar)
Източник: The National Interest
Превод: Десислава Пътева