Националната стачка в Бразилия парализира страната на 28 април и въпреки призивите за мирни протести доведе до сблъсъци с полицията на много места. В един от тях попаднах и аз.

На 28 април 23 милиона от 200-милионното население на Бразилия се включиха в национална стачка, която обхвана всички 26 щата на страната. В нея участваха активно транспортни работници, което стана видно от почти липсващия градски транспорт в Рио и в други градове, училищни и университетски преподаватели, здравни работници, държавни служители, представители на свободни професии и на различни неформални организации и др. Така те изявиха несъгласието си с промените, които иска да внесе в трудовото законодателство правителството на президента Мишел Темер, смятано от мнозина за нелегитимно. Самият президент е одобряван едва от 4% от гласоподавателите.

КАКВИ СА ПРОМЕНИТЕ, КОИТО ПРЕДЛАГА ТЕМЕР?

Сред промените са: вдигане на възрастта за пенсиониране на 65 години за мъжете и 62 за жените по нова точкова система, заради която много бразилци са под угрозата никога да не се пенсионират; премахване на колективния трудов договор; възможност за постигане на трудови договорености между работодателите и служителите, различни от предвидените в Кодекса на труда; превръщане на задължителния синдикален данък в избираем (удържане на сума, която отива в съответния синдикат от сектора, в който е работникът); възможност за удължаване на 44-часовата работна седмица до 48-часова с работни дни, стигащи до 12 часа при определени условия; почасово заплащане или на парче (за свършена работа) въпреки наличието на трудов договор; разрешение за аутсорсване на основни дейности на фирмата и намаляване на наказателната отговорност към нея в случай на нарушения от страна на аутсорсинг компанията (досега беше разрешено аутсорсването само на услуги, които не са свързани с прекия предмет на дейност); замразяване на средствата, необходими за бюджетната сфера (бюджетите на държавното здравеопазване и сферата на образованието вече са замразени за 20 години) и др. Извън тях отварям две малки скоби за факти, които лично ми направиха силно впечатление. Когато след оркестрирания импийчмънт на президентката Дилма Русеф миналата есен Мишел Темер, сочен за една от ключовите фигури в него, се превърна от вицепрезидент в президент, една от първите му „мерки” за стабилизиране на страната и финансите й беше закриването на Министерството на културата. То харчеше огромния бюджетен дял от 5%. След протести обаче на Темер му се наложи да отвори отново министерството. Безработицата расте и вече 14 милиона, или малко над 13% от населението на страната, са на улицата – цифри, които по време на управлението на Русеф бяха много по-малки.

Въпреки че сред обществото преобладава мнението, че реформи са необходими, хората са недоволни, защото предвидените ограничения в публичния сектор са предложени от имена, замесени в тъмни сделки и договори за услуги с многократно завишени суми в тях. Цели осем от министрите на Темер са уличени от продължаващата антикорупционна операция в петролния гигант Петробрас и най-голямата строителна компания в Латинска Америка Одебрехт – Лава жато (в превод от португалски – автомивка, бел.авт.) Впрочем преобладаващото мнение на привържениците на Русеф е, че импийчмънтът й беше провокиран именно от лицата, желаещи да се спрат неудобните за тях разследвания. А както казва популярният хуморист Григорио Дювивие в интервю за бразилския „Ел Паис”: „Дори тези, които не смятат импийчмънта за държавен преврат, се съгласиха, че цялата ситуация беше един фарс”. Вторият факт, който ще спомена, е, че междувременно щатът Рио де Жанейро обяви очаквано фалит след големия и според много местни хора излишен напън да организира Летните олимпийски игри през 2016 г. Докато щатската управа и правителството в Бразилия не смятат да закачат по никакъв начин едрия бизнес, започна масовото отнемане на привилегии на най-беззащитните. В началото на май, след стачката, например беше обявено, че правителството на щата Рио де Жанейро ще спре да плаща картите за транспорт на учениците в държавните училища в щата. От това ще пострадат 27 000 деца и юноши. В същото време един от бившите губернатори на щата Сержо Кабрал е в ареста заради 184 обвинения в пране на пари и усвояване на публични средства заедно със свои приближени на стойност над 314 млн. реала.

28 АПРИЛ 2017 Г., В КОЙТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ МЕ ЗАДУШИ СЪЛЗОТВОРЕН ГАЗ

В Световния ден в памет на жертвите на трудови злополуки – 28 април, в много части на страната стачката протече с митинги и протестни шествия, в които се стигна до безредици и сблъсъци между протестиращи и полиция. В тежко състояние в болница в щата Гояния е студентът Матеус Ферейра да Силва. Той пострада, след като полицай чупи палката си в главата му, докато му нанася побой. Престъплението срещу него е документирано в поредица от снимки, които вече бяха разпространени в медиите. Не един или двама желаещи да се включат в стачката са били сплашвани предварително с имейли, обаче, в които вместо „стачка” се използва думата „парализация” и се обяснява, че ако трудещият се реши да се включи в нея, денят му ще бъде счетен за неприсъствен и няма да му бъде платен. Така е инструктирал служителите си Жоао Дориа, кметът на Сао Пауло, който е и президент на холдинг с комуникационни и маркетингови компании. Медии като сайта „Естадао” публикуваха обяснението му, че държавните служители, които въпреки „парализацията” искат да отидат на работа, ще могат да използват безплатно такси 99 и Юбер, с които общината се била споразумяла. След призив за бойкот на двете компании в социалните мрежи от щаба на Дориа излязоха с обяснение, че транспортните компании всъщност са отказали да поемат разходите за своя сметка и услугите им няма да могат да бъдат ползвани от държавните служители. Не съм екстремна личност и не бих последвала журналисти като Елена Йончева в работните им приключения по световните горещи точки. Но така се случи, че от 2014 г. съм омъжена за бразилец и живея в Рио де Жанейро насред „тропическия рай, благословен от Бога и с красива природа”, както пее в популярната си самба Жоржи бен Жор „Тропическа страна”. Ако си водех дневник, срещу 28.04.2017 г. щях да отбележа, че на тази дата за първи път ме задуши мирисът на сълзотворен газ. Случи се толкова бързо и неочаквано, че беше почти сюрреално. На улицата пред сградата на Федералния парламент на щата Рио де Жанейро в Рио полицай хвърли бомба със сълзотворен газ, след като бил предизвикан от манифестант. Всички хукнахме напред. Улица „Примейро де марсо” е широка колкото софийската „Г. С. Раковски” и беше плътно изпълнена с хора със знамена и лозунги. Чувах съпруга ми, който, докато стискаше здраво ръката ми, викаше: „Тичай към тротоара!”. А аз, докато се опитвах да го следвам, стъпвайки в локви, блъскайки останалите хора, използвайки инерцията им да ме тласка напред, се задушавах от газа и си повтарях мислено (кой знае защо на португалски): „Ще оцелеем! Ще оцелеем!”. Видях жена да повръща, докато не спираше да бяга. Някой се препъна, падна и остана сам насред бягащите. Спомних си, че няколко минути по-рано съпругът ми беше отбелязал, че вижда много хора с маски и такива с намазани с магнезиево мляко лица, което облекчава ефекта от сълзотворния газ. Попита ме дали имам шал в чантата и ми каза, ако хвърлят газ, да го притисна до носа си. Също така, докато той се огледа на всички страни и ни посочи улицата, по която би било най-добре да бягаме, ако нещо се случи – най-широката и празна, аз споделих с колегите му, с които бяхме на митинга, че той обича да преувеличава и вечно вижда заплахи около нас. Предупрежденията му наистина ми се сториха прекалени, защото имам опит само с мирни протести, а и до мен жена, облечена с фланелка с образа на Дилма Русеф, размахваше лозунг против правителството, докато дъщеричката й, вероятно на 2-3 годинки, си играеше с телефона. Докато тичаме напред, виждам първата пряка вляво и знам, че ще завием в нея. От там, където падна бомбата, до ъгъла има стотина метра, които вземаме за около минута-две. Блъскането и движението в тълпата съм го усвоила по време на трите ежегодни карнавала по улиците тук и то ми помага да се движа стабилно напред. Зад ъгъла почти мигновено спираме нашия бяг. Движението вече е по-рехаво. Очите болят, червенеят, щипят, както и носът. Поемам си дъх извън шала. Не мога да повярвам какво ми се е случило и че сме се измъкнали невредими от тълпата. И в същото време около мен всичко изглежда някак си нормално, част от живота. Не искам никога повече да ми се случи обаче, а с това идва и първата категорична мисъл, че не искам да живея в тази Бразилия. Около нас вървят други протестиращи с подпухнали и зачервени очи и спонтанно започват да викат: „Вън Темер!”. Виждам млада жена с бутилка оцет в ръка и се сещам, че мъжът ми ми каза, че с него трябва да си изчистим очите и носа, а не с вода. Молим я да ни сипе върху шала. Той наистина облекчава смъденето. Съпругът ми не успява да се свърже по телефона с двамата си колеги, от които ни е разделило тичането. Стигаме до ъгъла с големия булевард „Рио Бранко”. Тротоарите са пълни с хора, които са се насочили към различни точки в центъра, където има обявени митинги. Някои протестиращи вървят с телефон в ръка и предават на живо по Фейсбук. На светофара са спрели два бронирани камиона на специалните части, снабдени с маркучи на покривите си, за да разпръскват демонстрантите с водна струя. Чуват се призиви да им се попречи да продължат напред и двайсетина човека застават на платното. Сред тях е мъжът ми. Стомахът ми се свива и аз го дърпам извън платното. Но той се връща отново на улицата, след като голяма част от хората се изтеглят на тротоара. Доплаква ми се от безсилие и страх, но сълзите ми не искат да потекат. Гърлото ми още дращи от газа. Тогава, на кръстовището, не го мисля, но докато пиша, се сещам за 23-годишния студент Алекс Бастос, който преди две години беше застрелян на автобусна спирка в квартал Ботафого посред бял ден, защото отказал да даде парите и телефона си на крадци, които тарашели наред хората.

Сещам се за 13-годишната Мария Едуарда, която загина в началото на април от куршум в училището си в едно от предградията на Рио по време на престрелка между полицаи и наркотрафиканти. Сещам се за хората, които бяха ранени миналата година в един от карнавалните дни, след като наемник стреля в тълпата срещу трафикант на едно от най-популярните улични шествия. Със съпруга ми участвахме в него и си бяхме тръгнали от там половин час по-рано. Сещам се за куршумите, оставящи розова следа в нощното небе, които си разменяха от две фавели в далечината зад Самбадрома в Рио този февруари. Виждаха се от нашия балкон! Сетих се за полицая, който пазеше входа на фавелата Моро дос Празерес в квартала Санта Тереза, където навръх Великден видях следния надпис графит: „В тази общност няма въоръжен конфликт вече трети ден”. Полицаят беше сам, около двайсетина годишен, с огромно автоматично оръжие, а във фавелата зад гърба му текат престрелки вече няколко месеца между трафикантите и частите на Умиротворителната полиция. Впрочем от началото на годината до сега само в Рио убитите полицаи са 62. Сетих се за двете ми приятелки, които бяха принудени с пистолет от крадци да се разделят с чантите си. Сетих се за простреляния крадец, когото видях една събота да тича надолу по улицата, пълна с хора, пред кварталния ни супермаркет. Спомням си, че единствената ми реакция към съпруга ми беше: „Да вървим, че ми тежат торбите!”. Очевидно човек претръпва бързо, свиква с околната среда, за да се почувства поне минимално комфортно в нея, и спира да забелязва нередностите, като се опитва да си затваря очите и за ужасите. След като това се случва с мен, за която това са изключително нетипични и шокиращи случки, какво ли е за родените и израснали тук?! Може би заради всички тези спомени, складирани в сърцето ми, защото от ума си съзнателно съм ги изтласкала, съм изпълнена с ужас и страх и не смятам сълзотворния газ за малка нередност... Последната, която се изтегля от „Рио Бранко”, преди полицейските камиони да тръгнат неумолимо напред, е млада жена. Тя слага оранжев конус пред първия камион, но той непоколебимо го премачква и продължава напред. А ние със съпруга ми с туптящи сърца и стегнати стомаси отиваме към близкия площад „Синеландия”. Минаваме покрай кордон от полицаи, скрити зад щитовете си, и виждаме младеж с червена фланелка с надпис „СССР” и друг с фланелка с нацистки символи да си говорят на пейка до новата трамвайна линия. Вдясно от „Синеландия”, където някога е било пълно с кина, а сега единственото оцеляло стои сред доста по-жилавите кафенета и барове, пред Градския театър са се наредили още полицаи. На осеяния с хора площад тече друг митинг. Докато мъж говори на подиума, пред него пада бомба със сълзотворен газ. После проверявам, че това е бил депутатът Флавио Серафини от Партия „Социализъм и Свобода” (PSOL), а бомбата е била хвърлена от полицай без никаква причина за такава агресия. В това време с мъжа ми разговаряме с непознато семейство, което разбира от нас за бомбата пред Конгреса и ни съветва, че щом една е хвърлена, да се изтегляме от тук, защото ще има и още. Изненадващо виждам майката с малкото момиченце и тя ми казва, че се измъкнала от тълпата минутка преди да хвърлят бомбата, но сега вече ще се прибере у дома, защото дъщеричката й е много изплашена. Моля да я снимам, а тя ми позира без сили да се усмихне. Въпреки случилото се не мисля, че тази жена е неразумна да доведе детето си със себе си. Нима трябва автоматично да се приема, че всеки протест прераства в насилие? Опитвам се да си представя какъв гняв се иска и какво отчаяние е необходимо, за да постъпиш като тази жена, когато знаеш, че вероятно ще се случи нещо опасно. Какъв ли е животът й, за да реши да даде такъв болезнен урок на дъщеричката си. И какъв ли ще бъде от тук нататък животът на това момиченце? Дали в него ще преобладава страхът, който е изпитало днес, или непоколебимостта, която е усетило в майка си?

По-рано този ден излизам да обядвам със съпруга ми Марсело Гонсалвес и двама негови колеги – Людмила Мело и Габриел Араужо. Тримата работят в пенсионния фонд „Преви” на една от големите местни банки – Банко до Бразил, която има 51% държавно участие. Те са се включили активно в стачката за разлика от някои свои колеги, които просто са останали по домовете си, и от други, които са отишли на работа. Раздават брошури за стачката пред галерията Сентро културал до Банко до Бразил, изготвени от най-големия в Латинска Америка координационен съвет на синдикатите – Сентрал уника дос трабалядорес. До културния център се намира отдавна изгасналият олимпийски огън и реплика на първия португалски кораб, акостирал в залива Гуанабара през XVI век. Там изслушваме заедно няколко кратки лекции, организирани от Реде емансипа – неформално движение за по-добро образование. В него университетски преподаватели водят безплатно лекции с вход свободен пред ученици от държавни гимназии, които се готвят за кандидатстване в университети. В Бразилия държавните училища са безплатни, но обучението в тях е под всякаква критика и поради тази причина от Реде емансипа вече 10 години предлагат знания, защото вярват, че всички независимо от социалния статус имат право на качествено образование. Докато преподаватели по политоло гия, история и социология говорят срещу настоящата политическа и икономическа ситуация в страната пред предимно младата публика от студенти на популярен и на моменти популистки тон, който не подхожда особено на статута им, се носи дим и аромат на печено месо. Наблизо е застанала улична търговка, която върти шишчета и наденица на скара и е готова да нахрани желаещите. Малко по-нагоре има и количка с любимите на бразилците пуканки и, разбира се, няколко души, които продават охладени бири и безалкохолни. А един младеж предлага дори значки с интересни послания – от „Вън Темер!”, „Вън Пезао!” (предишният губернатор на щата Луис Фернандо Пезао), „УЕРЖ ще устои!” (Университетът на щата Рио де Жанейро), „Окупирайте всичко” и „Докоснал ли си една, значи си наранил всички!” (против насилието срещу жени) до такива със снимки на Дилма Русеф, Ленин или попзведи. Впрочем според данни на кметството на Рио в града има около 14 000 законни търговци, които продават на сергии или на колички всичко от дрехи до храни и напитки. За тях това е единственият доход и те нямат избор – и в този сив ден, в който, изглежда, дори вечното слънце в Рио е в стачка, са на улицата.

От олимпийския огън отиваме към протестния митинг пред федералния Конгрес, където е пълно със знамена, като на повечето пише „борба”. На стълбите на Конгреса и от двете му страни зад железни ограждения стоят полицаите. Има много студенти, хора в пенсионна възраст, работещи. Макар тук призивите за стачка да са отправени към трабалядорес, или работниците, не се заблуждавайте, че става дума само за работническата класа. Това определение включва и интелектуалците, и учените, и преподавателите, и средната класа. Всички, които са наемници – с договор или без. Шумно е. Хората разговарят помежду си, четат различните лозунги, сред които има „Нито едно право по-малко!”, „Долу всички политици!”, „Жени против реформата в пенсионната сфера”, дори „Лесбийки срещу Темер”. Прави ми впечатление, че хората искат да покажат кои са, откъде са и защо са против реформите в трудовото законодателство и пенсионната сфера. От два камиона с платформи се носят речи. Атмосферата е спокойна, докато не идват, скрити зад тъмни маски и облечени изцяло в черно, много млади хора. Нямат повече от 20-22 години. Мъжът ми казва, че са анархистичните Блек блокс. Аз и представа си нямам кои са. Според Уикипедия те не носят оръжие и изразяват отношението си срещу „дивия и експлоататорски капитализъм, като унищожават предмети – негови символи, като банкомати, витрини на магазини и прочее”. Понеже искат да останат анонимни и нямат лидери, винаги са маскирани. С тяхната тиха индийска нишка преминава някакъв студен полъх. След броени минути със съпруга ми последваме шествието и се запознаваме с вкуса на сълзотворния газ.

МИРНИЯТ ПРОТЕСТ ПРЕРАСТВА В РАЗМИРИЦИ

След Градския театър решаваме, че толкова емоции за деня ни стигат, и се отправяме до един бар в центъра на Лапа – квартала на нощния живот. Той е на улицата, която свързва белия акведукт, известен като Арките на Лапа, с централата на Баталяо де шоки – спецчастите за борба с масовите безредици и извънредните ситуации. По пътя предупреждаваме повечето хора, с които се разминаваме, за сълзотворния газ. Някои правят обратен завой, но повечето въпреки това продължават към митинга на „Синеландия”. В бара хората коментират, че газът е бил много по-силен от обикновено. Няма как да го знам, понеже съм новобранка в това отношение. Барът постепенно се пълни с протестиращи. До нашата маса седят две жени на видима възраст малко над петдесетте. Споделят, че са преподавателки в Университета на щата Рио де Жанейро (UERJ). Не са получавали 13-а заплата миналата година, а тя се полага на всички, наети с договор, по закон. От два месеца очакват и текущите си заплати. Били са пред Конгреса по-рано днес заедно със свои колеги и при хвърлянето на първата бомба със сълзотворен газ са побързали да избягат към другата централна дестинация с протестен митинг – „Синеландия”. Млад мъж от друга маса казва, че като нас идва от „Синеландия” и е видял с очите си как полицаят е хвърлил бомба с газ върху подиума с лидери на протеста. С двамата си приятели крещят възбудено: „Полицаи страхливци!”, и коментират с каква ярост униформените се нахвърлят върху протестиращите. Питам ги дали на полицаите е разрешено да участват в стачки. Казват ми, че не. Питам ги от колко време полицаите не са получавали заплати. Отговарят ми, че минимум от два месеца. Впрочем поради тази и още причини, които затрудняват невероятно много изпълнението на служебните им задължения (например, когато влизат в полицията, за обучението им по стрелба държавата отпуска 20 патрона!), миналата година по време на Лятната олимпиада в Рио полицаите протестираха на международното летище Галеао. Споделям, че според мен тези хора са в капан, подобно на мирните протестиращи, защото са на протестите по служба и трябва да изпълняват заповеди, и вероятно са изпълнени с гняв. Младежите не желаят да ми отговорят и това не е, защото не ме разбират. Не знам дали коментарите ми им се струват неуместни или, както често съм забелязвала, смятат, че чужденците нямат „правилно” мнение за проблемите в страната им. Иначе винаги докато само кимам насреща, споделят с голямо желание какво мислят по какви ли не въпроси. Бразилците наистина общуват един с друг с лекота. Усеща се някаква нишка, която свързва здраво тези хора, която у нас я няма. Постоянният контакт с какви ли не познати и непознати води до обмяна на най-различна и понякога неподозирана информация. Разбира се, всички я приемат с едно наум и колкото и да са отворени и непринудени в общуването на улицата, толкова са резервирани по отношение на това наистина да приемат близо до сърцето си или в обкръжението си когото и да е. Ако си чужденец пък, е още по-трудно. За мен това е странно, защото тази страна е създадена на практика от чужденци. Специалната дума, която използват, за да назоват чужденците – гринго, е с определено отрицателна и леко присмехулна конотация. Към чужденците изпитват смесени чувства, сред които има много подозрителност и недоверие. Може би това се дължи на презрението, което мнозина са споделяли пред мен срещу праотците им – португалците. А от там и към европейците като цяло. След ревизирането на версията за героичното откриване на Бразилия от португалците, която е заменена с далеч по-реалистичната трактовка за нахлуването на европейците на част от континент, населен с местни индиански племена, последвалото колонизиране чрез насилствено налагане на различна култура и религия, докарването на роби от африкански страни от „по-висшата” европейска цивилизация, много бразилци имат двояко отношение към предшествениците си от Стария континент. От известно време си мисля, че тази Бразилия, която аз съм опознала до момента, се чувства като извънбрачното дете на Европа, заченато с някоя робиня с тъмна кожа. Искат да скъсат пъпната връв с бащата, който се срамува от тях и ги държи далеч – на Латиноамериканския континент, който нарочно не е развил кой знае колко и от който са го интересували предимно природните му ресурси. Влизат още две жени, гонещи 60-те, едната с лозунг „Глобо превратаджии”, насочен срещу най-голямата медийна групировка в страната, която тенденциозно отразява събитията в полза на най-богатата върхушка индустриалци около нелегитимното правителство на Мишел Темер. Междувременно забелязвам, че в социалните мрежи моите познати се предупреждават един друг къде улиците са затворени от полицаи и откъде е по-спокойно да се минава, къде има въоръжени сблъсъци и кой на какви събития е станал свидетел. В бара хората разговарят помежду си, макар да не се познават. Пълно е със съмишленици, които се изслушват, допълват се, подкрепят се, черпят сила един от друг и от това, че са заедно. Докосват се с лекота, смеят се. Стискат си сърдечно ръцете на тръгване, а някои се извиняват един на друг, ако случайно са обидили другия. По телевизорите тече извънредната емисия на Глобо с включвания от различни горещи точки на стачката – от центъра на Рио, в който вече горят осем автобуса, от столицата Бразилия, където протестите са протекли по-мирно като за пред чужденците от посолствата, от Сао Пауло, където протестиращи обсаждат една от къщите на президента Мишел Темер и постепенно стават все по-агресивни. При последното барът избухва в ръкопляскания, дюдюкания и викове „Вън Темер! Кучи син!”. Той, разбира се, не е в къщата. Както винаги, е далеч от народа. Хората обменят впечатления и изглежда, че повечето вече са наясно как протичат подобни протести в града. Заедно с моя съпруг си спомнят 2013 година и коментират как полицията наблюдава митингите в центъра на Рио и с изпращането на полицейски части на различни места постепенно принуждава протестиращите да се придвижат в определен периметър. Обикновено това е кварталът Лапа, където примката се стяга и се бие наред. В един момент сервитьорите започват да спускат железните ролети на прозорците, защото полицаите започват да се придвижват от централата на специалните части в посока към Лапа. Докато стоим вътре и никой не може нито да влезе, нито да излезе, чуваме сирени и викове отвън. След час вдигат ролетите и можем да си тръгнем.

СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА ПРИЕМАТ ПРОМЕНИТЕ В ПАРЛАМЕНТА

И така, борбата на работниците продължава. В Долната камара на парламента приеха веднага след 1 май промените в трудовото законодателство, предложени от Темер и министрите му. Габриел ще влезе в синдиката на работещите в банковия сектор, където съпругът ми членува от седем години. Споделил е решението си още на митинга. Смята, че така ще може по-активно да защитава правата си. За Людмила е достатъчно, че е излязла на улицата и се е включила в протестите. Но връщайки се на работа, и двамата са решили, че денят на стачката ще го пишат като отпуска. По този начин обаче застават на страната на работодателя си. Не мога да ги съдя. Но мога да дам друг пример – приятелката ми Валкирия Стоянофф, която е наследничка на българи и живее в Сао Пауло, не отива на работа на 28-и и понася както отсъствието, така и приспадането на този ден от заплатата й. По този начин постъпи и моят съпруг. Доколкото разбирам от него, настроението в работата му, където много малко колеги са стачкували, е доста унило. Хората се страхуват от промените, но очакват синдикатите да защитят техните права, защото иначе за какво всички плащали синдикален данък. Но когато синдикатите имат нужда от хора извън работните им места в ден, обявен за стачен, за да могат да преговарят уверено с правителството, защо тези, които рискуват работата си, са малцина? Синдикатите вече са се компрометирали с практиката да наемат безработни, които да стачкуват по време на съсловни стачки вместо работниците. Например пред затворен банков клон стоят няколко уж служители на банката, които „стачкуват” за пред очите на обществото. В самия банков клон някои служители наваксват с разни задачи, а други използват стачните дни за вършене на лични дела из града. Очевидно е, че само с плащането на данък не се постигат ползотворни промени, а, напротив, губят се ценни и трудно извоювани права.

НАКРАЯ ФИНАЛЪТ

Веднъж придружих съпруга си на празнично събрание на профсъюза, защото го бяха избрали в ръководството на сектора, отговарящ за неговата компания. На един от последните етажи във високата профсъюзна сграда на централния булевард „Президенте Варгас” се намират малките, изтъркани и овехтели офиси на профсъюзните дейци, а над тях – банкетната зала. В нея ме сащисаха думи като „другари и другарки”, „борбата продължава” и множество червени знамена. По улиците съм виждала не един човек с фланелка с надпис „СССР”, шапка с петолъчка (макар че може да е проста червена звездичка, кой знае?!), алено знаме със сърп и чук, значки с комунистически символи или ликовете на Ленин и Маркс. Тук поколението от 50 години нагоре с леви убеждения не иска да чуе за краха на комунизма в бившия Източен блок, камо ли да понесе разкази за това какъв е бил животът в някоя от тези страни преди 1989 г. Само една моя приятелка, но тя е по-млада, приема да й разказвам спомени и тъжно повтаря: „Вие бяхте нашите герои! А сега какво се оказва...”. За голяма част от бразилците това е спасителна утопия, която по никакъв начин не искат да им бъде отнета. За други обаче е ясно, че нито социализмът във вида му преди падането на Берлинската стена в Източна Европа, нито капитализмът във вида му тук са възможни решения. След края на 20-годишната военна диктатура през 1984 г. и 16-те години ляво управление на коалиция, водена от Работническата партия, бележещи постепенно и впечатляващо намаляване на драстичното социално неравенство, в момента едрият бизнес търси либерален реванш на всяка цена. Независимо дали тя е в разрез с демокрацията или законите. На фона на войната в Сирия или поредните отвлечени от „Боко Харам” момичета моите преживявания могат да ви се видят незначителни, а шокът ми – незаслужаващ особено внимание. Може и така да е. Но аз се замислям как живеят хората около мен, които се раждат, израстват и са принудени да се развиват в подобни условия. Освен това смятам, че и най-малкото посегателство върху свободата на личността трябва да бъде строго осъждано. На всички ни е ясно, че когато си затваряме очите за малките неща, те прерастват в големи. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече се замислям за България и като правя паралели, си давам сметка, че, от една страна, българинът има много повече свобода и достижения, а от друга, не само че не си дава сметка за тях, но и не ги цени и не знае как да изисква повече. В България по данни от преди няколко години се оказва, че повече от 30% от работещите се осигуряват на минимална работна заплата, макар на ръка да прибират по-големи суми. Без да протестират. Без да излизат на национална стачка. Защо?