Защо в Уест Пойнт „Фондацията” на Айзък Азимов се изучава задължително?

«Какво искаш, за да размениш своите идеи срещу моите?» «Нима смяташ, че моите идеи са за продан?» «Защо не – дойде студеният отговор. – Нима това не е твоят бизнес, да купуваш и да продаваш?» «Само ако е на печалба» – каза Малоу. Из «Фондацията» на Айзък Азимов

На президентските избори Франция загуби поредната битка в „психоисторическата война” – термин, въведен от Айзък Азимов в цикъла от разкази и новели, обединени в трилогията „Фондацията”. Психоисторията е математически и статистически метод за предсказване и манипулиране на поведението на големи маси от хора с много години напред. Изобретен е от великия учен Хари Селдън от планетата Трентор, център на огромна галактическа империя… Представете си, че идвате от друга планета като наблюдател на френските избори. Нормално ли е това, което се случи? Да, резултатът от двубоя между Еманюел Макрон и Марин льо Пен е толкова нормален, че беше безпощадно ясен още преди да се оформи двойката. Който и да бе се класирал срещу Льо Пен, щеше да бие с толкова. Това бе най-гарантираната изборна победа в цяла Европа след 2002 г., когато бащата на днешната Льо Пен загуби с над 60 пункта разлика. Този път разликата е само около 30, така че Марин трябва да черпи. Пардон, забравих за загубата на Волен Сидеров на балотажа срещу Първанов през 2006 година. И там разликата беше огромна. Винаги е така, защото проектът „леко фашизоидна крайно дясна партия” е измислен с точно такава цел – да отмъкне част от недоволните избиратели и да ги вкара в глуха линия. Това укрепва статуквото. Но нека за миг забравим партиите с техните драми и се вгледаме в политическите платформи. Новият президент на Франция дойде на власт с набор от идеи, които са диаметрално противоположни на възгледите на повечето французи. Вземете която и да е тема – еврото и ЕС, нежеланите имигранти, мултикултурализма, глобализацията, бъдещето на социалната държава, за абсолютно всичко мнозинството иска едно, а Макрон предлага точно обратното. И пак бие.

ИСТОРИЧЕСКИЯТ МАНИПУЛАСИОН

Ако по всяка от основните теми във френската политика можеше да се направи отделен референдум, Макрон вероятно щеше да ги загуби всичките. Да вземем например една от тях – отношението към Евросъюза. Според проучването на агенция Elabe Франция е дори по-евроскептична от Великобритания. На следната диаграма е видно, че едва 26 на сто от французите одобряват ЕС, докато при британците процентът е 36. Неодобрението е еднакво – 40% са неутрални.Според американската социологическа агенция Pew над 60% от французите гледат отрицателно на ЕС и почти толкова искат референдум. На практика Франция е най-евроскептичната държава след Гърция. И все пак англичаните се престрашиха да напуснат, а французите се страхуват. Защо? По-долу ще стане дума и за това. Опитвайки се да флиртуват с евроскепсиса, всички президентски кандидати обещаха повече национална независимост. Само Макрон обеща повече Европа и братска дружба с Меркел. И въпреки това точно той стана президент. Не е ли това шедьовър на политическия инженеринг?

Добре, но какъв би трябвало да е правилният президент на Франция, златното сечение на преобладаващите нагласи? Този хипотетичен човек е разкъсан на парчета и е разпределен в няколко партии – малко при ляворадикалния Меланшон, малко при десния Фийон, малко при Льо Пен и най-малко при Макрон. Този човек е настъпил пехотна мина в Азимовата психоисторическа война. Сега коментиращото войнство е доста разногледо. Едни твърдят, че във Франция се е извършила революция, все едно e паднала Бастилията. Други, точно обратното – победи статуквото, неолиберализмът, глобализмът и финансовият капитал. Както и да го наречем, това си е образец за контрол над масите. Цял един народ напълно демократично гласува за обратното на това, което иска. Как се постига такава майсторска манипулация? Първо, забравете за самите избори, те нямат значение. По принцип всички войни се печелят, преди да започнат, а психоисторическата война – десетилетия преди това. Политическото зомбиране на Франция, а и на цяла Европа е градено тухла по тухла поне 30-40 години, а може би и преди това. Кулминацията му бе радикалното пренареждане на партиите и техните приоритети, както и на представите на хората за социалната им принадлежност. Някъде до към 60-те години хората все още принадлежаха към големи групи, наречени класи. След това се наложи представата, че класите вече ги няма, хората се сдружават в групи по интереси, а после дойде и „политиката на идентичностите”, в която хората се определят според своите особености – цвят, сексуална ориентация, джендър, етнос и така нататък. И всяка подобна прослойка е насърчена да се бори за правата си поотделно. В резултат всички хипертрофираха сексуалните си права, но атрофираха икономическите си права. Защото, когато става дума за заплата и доходи, има само две класи – наемен труд и работодатели. Тук идентичностите не важат.

ИМА ЛИ ПЛАН?

Взети поотделно, оръжията на психовойната са добре известни. Например зобми икономиката на Хайек и дясното либертарианство, глобализмът, демонизацията на нациите и патриотизмът и така нататък и така нататък. Но любопитното е как те успяват да действат в органично единство, в перфектна хармония, в която десетки големи и малки политически ходове се случват с часовникарска точност въпреки недоволството и несъгласието на мнозинството. Някъде би трябвало да има нещо като наръчник, общ план със срокове и изпълнители. Не просто план, а План. Координацията е наистина невиждана, само преди 20 години тя бе невъзможна. Например, щом някой чиновник в САЩ изрече паролата „фалшиви новини”, веднага у нас всички пиарки си зарязват дечицата и изравят томахавките срещу тези пусти фейк нюз. Там правят маратон, тук – два маратона. Там излиза на мода мъже да се обличат в женски дрехи, у нас всички актьори по комбинезони. Ако някой наруши отредената му политическа роля, Планът веднага го изправя. Например в началото на прехода кадрите в БСП се правеха на старомодни сексуалисти. Алтернативите се изявяваха в СДС. Обаче ПЕС даде указания и БСП бързо обърна китката. Който продължи да ръмжи хетеросексуално, изпадна в дефицит на вертикална мобилност. И обратното – СДС получи опорни точки от ЕП и го удари на семейни ценности. Това е европейската директива, такъв е коловозът и всяка партия трябва да си знае разписанието. Питате: а защо тъкмо левицата трябва да приласкае гей общността? Къде е логиката? Логиката е желязна. Част от Плана е левицата да отстъпи поне част от своя работнически електорат. А както е известно, този електорат много държи да се прави на праволинеен. В резултат част от работниците се пренасочват към десницата и вероятно към политици като Льо Пен. Дребна подробност в Плана: не десетина такива обръщат нещата. Но има ли изобщо План? Ако някой го е виждал, явно си трае. А може би и няма. Ако искаме да добием представа как би изглеждала такава грандиозна психоисторическа стратегия, задължително трябва да прочетем Азимов. Почти всичко, което се случва във „Фондацията”, има удивителни аналогии с драмата на Европа. Това не е случайна книга. Миналата година прочетох, че тя била задължително четиво за курсантите в Уест Пойнт, най-елитната военна академия на САЩ. Художествените качества на „Фондацията” не са нещо особено, но тя програмира читателя да мисли като господар, който върти народите на пръстите си. Тази книга е Макиавели на стероиди.

ТРЕНТОР УМИРА, РАЖДА СЕ ТЕРМИНУС

„Ера се обърна към Хардин: „Не учеше ли психология при Алурин?”. Хардин отговори полузамислен: „Да, обаче аз така и не завърших учението си. Уморих се от теория. Исках да бъда психологически инженер, обаче ни липсваха условията, така че направих следващото най-добро – влязох в политиката. На практика то е същото”.

Както казах по-горе, сюжетът на „Фондацията” започва на планетата Трентор, където гениалният математик Хари Селдън създава науката психоистория. Благодарение на нея той изчислява, че Империята ще се разпадне в рамките на 300 години, след което народите ще потънат в средновековен мрак за цели 30 хиляди години. Но Селдън създава план, чрез който този срок ще се съкрати до 1000 години и след това ще възникне Втората империя с развита цивилизация. За целта той създава две фондации. Първата се състои от огромен колектив от учени и хора с най-различни професии, които се преселват на далечната планета Терминус и там се заемат да съставят енциклопедия на всички човешки знания. Втората фондация засега потъва в неизвестност. Постепенно Империята запада и контролът й над далечните светове отслабва. На Терминус пристига Анакреон, представител на агресивната и въоръжена до зъби планета, който поставя ултиматум: или Терминус доброволно ще приеме статута на колония, или това ще стане насила. Тогава се появява Хардин, първият кмет на планетата, който отхвърля ретроградния диктат на учените – енциклопедисти, и се заема сам да реши проблема. Единственият му коз е, че деградиралите планети в този сектор на Галактиката вече не владеят ядрените технологии, върнали са се към въглищата. Хардин бързо посещава другите независими светове и ги предупреждава, че ако допуснат Анакреон да притежава Терминус, това агресивно царство ще получи ядрени технологии, с които неизбежно ще ги покори. Другите светове се обединяват, прогонват Анакреон от Терминус и така се създава баланс на силите, в който Фондацията може да живее спокойно. Другите светове обаче също искат да получат ядрените технологии, на първо време поне реактори. Кметът Хардин се отзовава с готовност. За целта на планетата идват да се обучават най-способните младежи от другите царства. Но вместо истинска наука им се преподава религия, в която грижата за реактори се представя като религиозен ритуал в служба на Галактическия дух. Ядреният синтез например се представя като Света храна. Така младежите стават свещеници и сляпо вярват в Духа. Така постепенно Хардин получава контрол над умовете на планетата Анакреон и в един момент прави преврат, маха агресивния цар и неговия чичо и превръща планетата в колония. Виждаме две прости и ясни имперски технологии. Първо, организира се баланс на силите на принципа „разделяй и владей”. После се създава фалшива религия, която завладява умовете в комплект с технологиите. Истинските учени на Терминус изобщо не са вярващи, но чуждестранните ученици се прибират по домовете си с глави, пълни с мухи. Това да ви напомня нещо? Накрая тези фанатизирани младежи сами предават родината си. Ако искате да видите една подобна религия, прочетете „Пътят към робството” на Фридрих фон Хайек. Това е евангелието на модния неолиберал, който налага своите опорни точки на правителството. Нито една от прогнозите на Хайек не се сбъдва, реалността доказва тъкмо обратното. Обаче неолибералните попове вярват и проповядват. В програмата на Макрон има много от тази религия.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СОРОС

„Насилието е последното убежище на некомпетентния.”
Любима максима на Хари Селдън

В края на този епизод се появява холограма на Хари Селдън. Той отдавна не е между живите, но е предвидил събитията и е записал своите съвети при всяка сериозна криза. Този път Селдън прави пророческо предупреждение, което сякаш предчувства Сорос: „Точно както в първата криза вие ги отблъснахте, използвайки Баланса на Силата, така във втората вие получихте господство, като използвахте Духовната Сила срещу Временната. И все пак аз трябва да ви предупредя срещу прекалената самоувереност. Духовната Сила, която е достатъчна, за да отблъсне атаките на Временната, не е достатъчна, за да атакува на свой ред. Поради неотклонимото нарастване на противодействащата сила, позната като Регионализъм или Национализъм, Духовната сила сама не може да победи”. Регионализмът и национализмът пречат? Пророчески думи, като се има предвид, че „Фондацията” е писана между 1941 и 1952 година, много преди Сорос да излезе на сцената. Първоначалното вдъхновение на Азимов идва от седемте тома на „Залез и упадък на Римската империя” от Едуард Гибън, британски историк и политик. Писателят успява да ги прочете два пъти още като тийнейджър. Изобщо Азимов е изключителен интелект. На 5 години пише домашните на голямата си сестра, на 11 пише научна фантастика, а на 18 публикува първия си разказ. Започва „Фондацията” на 21. И тъй като темата на „Фондацията” е имперската политика, виждаме как нейните политически идеи се предават по наследство, тръгвайки от Римската империя през Британската (Гибън) и американската, та до днешната наднационална империя, която обитава яхти и офшорки и на практика прилага идеите на Троцки. С тази малка разлика, че вместо комунистически интернационал тя построи капиталистически. Може да се каже, че днес вече няма Коминтерн, но има Капинтерн.

Французинът Макрон е перфектен агент и на Капинтерна, и на Социнтернационала едновременно. Първо, Макрон прави светкавична кариера в банката на Ротшилд във Франция, натрупва няколко милиона, а през 2012 г. е командирован на ръководен пост в кабинета на Оланд. През 2014 г. става министър на икономиката във втория кабинет на премиера Валс, също социалист. И чак през август миналата година напуска кабинета и основава движението „Напред”, от името на което се кандидатира за президент. От една страна, Макрон очевидно е проект на Оланд. Рейтингът на досегашния президент бе паднал до 4%. Шансове – никакви. За партията му – също. Но все още му оставаше малко власт, с която да изтика напред своя извънпартиен наследник. В момента, щом се разбра, че кандидатът на главната десница (републиканската партия) ще бъде Фийон, той накара финансовото министерство да изрови компромат и стартира скандала Пенелопегейт, наречен така на името на съпругата на Фийон. Така гемиите на кандидата на десницата потънаха, кандидатът на социалистите изобщо нямаше шансове, Льо Пен е гарантиращо губещ проект и на сцената излезе младият и чаровен Макрон – хем нов и независим, хем добре познат, хем ляв, хем десен и много умерен във всяко едно отношение. Това се харесва на французите на подсъзнателно равнище.

Когато говорим за групировката Ротшилд, значи говорим за Сорос. Има сериозни твърдения, че всичките капитали на Сорос са му предадени за доверително управление от ротшилдовците. А основното занимание на Сорос напоследък е да подпомага и превъзпитава левите партии, да основава нови, още по-леви, и в крайна сметка да ги поставя в услуга на глобализацията. Чрез левите партии се громят вредните останки от национализма, които могат да попречат на свободното движение на капиталите към офшорките. И за да се унищожи традиционната база на левите партии, много важно е те да свършат работата на десните партии, за да пренасочат надясно левия електорат. Така например у нас БСП докара ултрадесните либертарианци Ран и Ъп, пак БСП въведе най-дясната данъчна система на планетата. Но за да се превърнат в десни левите лидери, редно е да получат някаква файдица и после да паднат в капан. Във „Фондацията” това е сюжетът на разказа „Трейдърите”. Галактическият трейдър Лиммар Пониетс е изпратен на планетата Аскон, за да извади от затвора своя другар Горов. Това не е никак лесно, тъй като на тази планета се пазят от духовниците на Фондацията и не й щат ядрените джунджурии. Единственото, което ги интересува, е златото. За щастие Фондацията вече владее технологията на философския камък, наречен „трансмутатор”. Пониетс сглобява един импровизиран трансмутатор и от парчета прост метал произвежда няколко златни къса пред Великия майстор, владетеля на планетата. Но до него е първият му съветник, фанатикът Ферл, който съска, че това са творения на дявола и не трябва да се приемат. По-нататък Пониетс остава насаме с Ферл и успява да го подкупи, като му дава самия трансмутатор срещу обещание да освободи Горов и да му се разплати с метали. Ферл няма намерение да си спазва обещанието, Пониетс го шантажира с холограмен запис на техния разговор, който ще бъде излъчен на площада пред народа. Може да се каже, че това е схемата, по която бяха навързани повечето източноевропейски политици. Първо се дава подкуп срещу скандална приватизационна сделка, парите се превеждат в офшорка, а след това политикът вече може да бъде изнудван. Най-меката заплаха е да се разкрие тайната на сметката, а най-тежката – да се конфискуват парите и да се повдигнат обвинения за пране. Това е едно от обясненията защо източноевропейските политици често правят необясними ходове. По принцип левият политик винаги дрейфа в дясно, тъй като и на него му се живее добрият живот, а това могат да му го дадат само олигарсите. Профсъюзите не могат да му купят яхта. Но във Франция корупционните скандали тресат и леви, и десни. Според една анкета на Трансперанси Интернешънъл 72 на сто от французите са убедени, че политиците са корумпирани. Сред най-големите политици, които са известни с вземането на подкупи, са президентът Жак Ширак, премиерът Доминик дьо Вилпен и Жан-Мари льо Пен, бащата на Марин. Скандалът Пенелопегейт, който унищожи шансовете на Франсоа Фийон, показва, че политиците отдавна са махнали спирачките.

СТРАХЪТ

Може би най-интересният разказ в трилогията е „Мулето”. Тук вече не става дума нито за идеологии, нито за пари, а за чист страх. Мулето е мутант, случайна прищявка на природата, която почти разрушава хилядолетния план на Хари Селдън. Това е човек, който може да контролира емоциите на хората, да им внушава било радост или възхищение, било ужас и тъга, а при желание дори да убива чрез емоционална атака. Така той успява да събере космическа армия и да превзема планета след планета, дори самата Фондация. В много голяма степен политиката във Франция се влияе от страха пред неизвестното. По-горе споменах, че Макрон печели именно защото не обещава нищо различно и нищо ново. Френският национален характер има една много важна особеност, която знаменитият холандски социален психолог Хеерт Хофстеде нарича „високо избягване на несигурността”. Това ги кара да се страхуват от промените и да нямат никакво доверие на чужденците. При англичаните е тъкмо обратното, избягването на несигурността е на ниско ниво и затова те с готовност приемат промените и много по-лесно интегрират чужденците. Затова французите, макар и да са по-големи евроскептици от англичаните, все пак заложиха на човек, който изобщо няма да промени нищо. Опасността от промяната беше използвана до дупка по време на кампанията, страховете бяха нагнетявани и сгъстявани, сякаш на френската планета бе се приземило Азимовото Муле. В крайна сметка французите се вцепениха и решиха всичко да си остане, както е било. Мулето победи и тях.