Един от последните важни анализи на американската агенция Стратфор е на тема „Защо САЩ трябва да сдържат Русия?”. За да се разбере адекватно този анализ, трябва преди всичко да се разбере какъв точно смисъл влагат американците в понятието „сдържане”. Америка никога не е преставала със стратегията си за сдържане на Русия. Независимо от това дали тя е била монархическа, комунистическа или либерална. Например след разпадането на СССР на пръв поглед няма никаква логика за разширяването на НАТО, но на практика НАТО нито за момент не прекратява своето разширяване на изток. Геополитическият императив, който стои в основата на политиката на сдържане на Русия, не е подвластен на времето. Сдържането не зависи от държавното устройство на Русия. Не зависи и от нейната идеология. Важно е да се разбере какъв е този императив. И в това отношение в Стратфор са пределно ясни и цинични: „Необходимо е да се предотврати подемът на регионалните хегемони, които са способни да хвърлят предизвикателство към САЩ” . Този императив никога не е изчезвал, винаги е в сила. Това е и причината за постоянното разширяване на НАТО и ЕС. Казвам и ЕС, защото споразуменията от Маастрихт силно натовизираха ЕС. Америка винаги е сдържала Русия – икономически, политически, със средствата на информационно-психологическата война и т.н. Инструмент за сдържането на Русия са и икономическите санкции, които представляват остра форма на сдържане. Нека разгледаме темата в нейната историческа дълбочина. Нацистка Германия е създадена от англосаксонския капитал. В Германия на Хитлер са налети огромни финансови ресурси. Големи американски корпорации през швейцарски банки, включително и по време на Втората световна война, работят с нацистите. Стратегическата цел е чудовището, наречено Трети райх, да бъде насочено срещу Съветска Русия. Да бъде сблъскано със Съветския съюз. Ето защо преди началото на войната на Германия срещу СССР в обкръжението на Хитлер методично са елиминирани всички, които пречат за този сблъсък. Резултатите от Втората световна война са известни. И непосредствено след нейния край никой не очаква, че СССР толкова бързо ще се възстанови. И именно тогава като следващ етап от същата антируска доктрина започват да се правят стратегиите, базирани върху демографския потенциал на ислямския свят. През 50-те години на миналия век в столицата Санта Фе на американския щат Ню Мексико е създаден институт, който започва да разработва и да се занимава с практическото приложение на теорията за реда и хаоса като инструментариум на геополитическите задачи. Към научния екип е командирован и Збигнев Бжежински. Така се отключва симбиозата между геополитиката и теорията на хаоса и реда. Възниква теорията на управляемия хаос. Появяват се и т.нар. „възбудени муджахидини”. От теорията на управляемия хаос трябва да се роди новият световен ред. От този момент практически започва да се внушава на света, че ислямът е до голяма степен свързан с тероризма и екстремизма. Официално се признава, че, да, ислямът е сериозна световна религия, която трябва да бъде уважавана. Но като психологическо въздействие се цели друго: да бъдат изобретени ислямисти, които лесно могат да фанатизират групи от хора, да се идеологизира ислямът, да се превърне в оръжие. През 80-те години имах една интересна среща в Париж с експерт от Института на арабския свят, чието седалище беше на площад „Мохамед V” във френската столица. На шега го попитах: „Какво толкова работите в този институт? Какво толкова се занимавате с този ислям?”. Отговорът тогава определено ме озадачи: „ Плащат ни, за да създаваме най-различни течения в исляма, които да противопоставяме едно на друго, както и да ги насочваме в посока, която обслужва вътрешнополитическите и външнополитическите интереси на страната ни…”.
В исляма има две ключови понятия. Едното е суфизъм, другото е салафизъм. Суфиите, наричани още дервиши, свързват исляма с неговите доислямски корени и разкриват неговите скрити мистични измерения. Салафитите (или още фундаменталисти, или ислямисти) отрязват като с нож всичко, което е съществувало в историята на мюсюлманските народи преди исляма. Такива са уахабитите, такива са „Мюсюлмански братя”, въпреки че при последните има едно намигване към западната демокрация в този вид, в който я знаем днес. В мюсюлманския свят възниква много сериозен проблем с появата на уахабитите и със създаването на Саудитска Арабия през 1932 година от Абдул Азиз бин Сауд. Уахабизмът е крайна религиозна идеология, чиято правна основа не е призната от нито една правна школа в исляма. Уахабизмът унищожава всяка вариативност вътре в исляма. От светините на суфиите до шиитските центрове. Експортът на уахабизма по света се случва благодарение на огромния финансов ресурс, с който разполага Саудитска Арабия.
Любопитен е следният факт. При създаването на Саудитска Арабия съветник на кралската фамилия е някой си Филби. Да, той е баща и колега на прочутия Ким Филби, който работи за руското разузнаване след Втората световна война. При суфиите въпросът с предислямското минало стои точно по обратния начин. Например в Иран суфиите са с много силни позиции, защото на тези територии е съществувала Персийската империя много преди исляма. Същото се отнася и за мюсюлманите, живеещи на територията на Русия. Тези народи, преди да приемат исляма, са имали богата и славна доислямска история. Всеки опит да се създаде нация в арабския свят се позовава неизменно на доислямската история. Даже Ясер Арафат преди години, когато се опитва да гради палестинска нация, започва да говори за Баал, който е бог в западносемитската митология, един от двойката главни богове на народите, обитаващи териториите на Финикия и древните земи на Сирия, Ливан, Израел и Палестина през II хилядолетие пр.н.е. Титлата баал се давала на князе и градоначалници. Салафитите за разлика от суфиите много приличат на болшевиките, които след вземането на властта скъсват изцяло с историята на своя народ във времето преди тяхното идване на власт. Тоест и салафитите, и болшевиките пречупват историческата приемственост в развитието на народите. На територията на Руската федерация мюсюлманските народи са подложени на агресия и терор от страна на идващите от чужбина салафити, които методично физически изтребват местните суфии. Защото в исляма сред мюсюлманските народи има само два вида ислям: мюсюлмани националисти, които искат да изградят своята национална държава, които имат респект и уважават доислямското си минало, и салафити, които по своята същност са халифатисти. Идеологията на салафитите изисква незабавно построяване на халифат и незабавно джихад за освобождаване на мюсюлманите, които са на територии, върху които не се е разпрострял още халифатът. Тоест в лицето на салафитския ислям става дума за конструиране на чудовище с експанзионистична идеология. Салафитите имат за идеал патриархалния ранен период на исляма и имат необходимост от халифат. Чистият фундаменталистки ислям изисква халифат. Когато сунитските салафити започват да говорят за халифат, незабавно започват да имат претенции към чужди територии. Но на тези територии без война халифатът не може да се утвърди. Не се чака да се направи ядрото на халифата, а веднага започва експанзията. И днес, когато говорим за „Ислямска държава”, нейната движеща сила са именно салафитите халифатисти. Те предявяват огромни претенции за територии в Азия, в Африка и в Европа. В този смисъл „Ислямска държава” е поредният инструмент за реализиране на геополитическите цели на американската хегемония. Става дума за втори пореден опит в този план. Може да се каже, че революцията в Иран преди няколко десетилетия и идването на власт на аятолах Хомейни носи същата формула и преследва същите цели. Преди да се завърне в Техеран, Хомейни живее дълги години в Западна Европа и е свързан със западните елити и местните специални служби. В първите месеци след вземането на властта в Техеран Хомейни определено и сериозно говори за съюз със сунитите и битка срещу комунизма в Съветския съюз. Но малко по-късно неговите кукловоди загубват контрола върху него. Така както се случва и с Осама бин Ладен и с много други, подготвяни за оперативни мисии фигури. По същото това време Афганистан също тръгва по пътя на радикалния ислям. А Пакистан допълва тази радикална ислямска дъга, която е планирано да се насочи срещу мюсюлманските републики в тогавашния Съветски съюз. Голям мит е, че старците в Кремъл поради това, че са изкуфели и глупави, са подведени и че Червената армия влиза в Афганистан само за да затъне и да не свърши никаква работа. Всъщност до този момент присъствието на Червената армия в Афганистан е обяснявано единствено от геополитическия противник на Кремъл. В действителност руснаците с влизането си в Афганистан успяват да разкъсат тази радикална фундаменталистка вълна, която се подготвя да тръгне срещу тогавашния СССР. Конструкцията за генериране на джихадистка вълна се разпада. Въпреки че след изтеглянето на руснаците талибаните разрушават светската държава, джихадистите не успяват да получат необходимия потенциал, за да тръгнат на север, а също така постепенно връзките им с Пакистан, Иран и Саудитска Арабия отслабват. Днес се прави втори опит, като се използва радикалният ислям в лицето на „Ислямска държава”, за атака срещу Русия. Халифатът, за който воюва „Ислямска държава”, по дефиниция е програмиран да работи за елиминирането на суфиите в Иран, в Китай и в Русия. Халифатът трябва да се сражава за завладяването на тези земи. Фактически салафитите са смъртният враг на исляма. На този ислям, който се изповядва и в България, тъй като нашите мюсюлмани не изповядват салафитска опция на исляма.
Как се стига до „Ислямска държава” и защо е организирана съвсем целенасочено Арабската пролет в Либия, в Тунис, в Египет и пр.? През 2001 г. след 11 септември американският президент Джордж Буш казва, че се чувства като свети Павел, който е озарен по пътя му към Дамаск, и че той ще бъде кръстоносец, който ще се бори срещу исляма. Изведнъж обаче някой плясва през устата американския президент и той престава да говори за това, че ще бъде кръстоносец срещу исляма. И буквално започва да употребява в своята риторика само заплашителните думи „терористи” и „тероризъм”. Две години по-късно, през 2003 г., Кондолиза Райс като една отличничка заявява, че САЩ променят коренно своята политика в Близкия изток. Тези, които са техни приятели, стават техни врагове. А тези, които са техни врагове, стават техни приятели. Ръководители като Бен Али в Тунис, като Мубарак в Египет, като Кадафи в Либия и Саддам Хюсейн в Ирак първоначално са прозападни лидери. Те са лидери на светски държави. В тези държави обаче няма просветена либерална прослойка, която да е с космополитна нагласа. Просто генезисът на тези държави е такъв. В тях има само арабски националисти и ислямисти-халифатисти. По тези земи е имало два халифата – османски и арабски. Тоест идеята, че може да се получи някакъв вид демокрация, е невъзможна. Защото, когато си тръгват националистите, на тяхно място идват халифатистите. Други няма. Националистите признават светските държави. Преди Арабската пролет и войната срещу Саддам такива държави са Сирия, Тунис, Египет и Ирак. Повече от очевидно е, че нация има и в Иран. Мубарак стриктно спазва договореностите със САЩ и Израел. Кадафи се включва в борбата срещу тероризма, прилежно изплаща вноските за Локърби, послушно си предава химическото оръжие и е приеман навсякъде на запад с отворени обятия. Големите европейски столици му позволяват да си разпъва бедуинската шатра в известни паркове. Кадафи дава даже пари назаем на Саркози в президентската му кампания. Саддам Хюсейн също е в отлични отношения със САЩ, които го подкрепят мощно във войната му срещу Иран. Парадоксално звучи, но в един момент Саддам Хюсейн дава пари на заем на Буш-младши, който е закъсал с нефтения си бизнес и дължи солидни пари на една тексаска банка. По-късно обаче при президентството на Буш американците започват чрез бомбардировки и чрез операцията „Арабска пролет” да унищожават целенасочено националните държави в мюсюлманския свят. Държави, в които десетилетия е изграждана нацията като такава. Арабските ръководители с огромен труд „напипват” и „оформят” своите нации, правят това с търсене на връзка с доислямската история на своя народ. Бавно, но уверено вървят към изграждане на своята светска държава. Формулата за успех в това начинание е универсална. Първо се обръща дозирано внимание на исляма. После сериозно се ползва доислямското минало. Защото нация трудно се гради само върху универсална религия. Например Ирак, Либия, Афганистан и др. страни след унищожаването им се разпадат на враждуващи помежду си племена. В Северна Африка нации трудно могат да се открият. И ето, че точно по същото време на запад и най-вече в САЩ се заговаря за криза на националната държава, за криза във Вестфалската система. Вестфалската система приема, че архитектурата на света е основана на национални държави, нации и национален суверенитет. И точно тук е насочен ударът на архитектите, които целят преформатирането на света. Точно това е приложението на изработената в Санта Фе стратегия на „управляемия хаос”. Трябва да се отбележи, че средният американец консумира десет пъти повече, отколкото усредненият жител на останалата част на човечеството. Тази тенденция е твърде плашеща дори за самите американци, тъй като ресурсите не са безкрайни. До Арабската пролет във всички тези страни, богати на ресурси, има национална светска държава – Либия, Ирак, Сирия, Тунис, и др. Те вървят по пътя на догонващата модернизация. За еталон им служи благосъстоянието на Америка. По този път вървят още Китай, Индия и Русия. По този път се опитват да вървят и всички страни от Средна Азия. В момента обаче в тези страни се случва съвсем друго. Те буквално се затриха, изчезнаха. „Ислямска държава”, племената, радикалните джихадисти, всякакви муджахидини, умерени или не толкова умерени, нямат никаква идея за развитие. Джихадисткият ислям стремглаво води към архаика. Тази идеология превръща цели региони, населени от хора, в биомаса, ръководена единствено от своя фанатичен нагон. Безмозъчно битие. Племенни общности. Завръщане към първобитността на началото. Никакъв технологичен напредък. Просто общество с прости правила на раждане, умиране, наказания, послушание и бит. Държавите имат суверенитет, с който трябва да воюваш или да преговаряш. Племенните територии са друго нещо. Те нямат правата на държави! Там ресурсите могат да се източват на съвсем ниски цени, няма държавничество, има временна религиозно-идеологическа хунта, чиито вождове лесно и безнаказано могат да се подменят. Но целта на проекта „Ислямска държава” не е само Башар Асад. Целта е ислямистката вълна да удари Русия, Китай, Индия, Иран и Пакистан. С което ще бъде гарантиран взривът и в Средна Азия. Става въпрос за тероризъм, който е идеологически обоснован. В този смисъл „Ислямска държава” е сериозна опасност за Руската федерация, тъй като рано или късно чудовището ще посегне и на руските територии. Тя е опасност и за Китай, и за България, тъй като претенциите на халифата са и за българската територия. „Ислямска държава” е смъртна опасност за тези суфии, които се обръщат към доислямските национални корени. Това е причината „Ислямска държава” да разрушава паметници, архитектурни ценности и всичко, което е свързано с доислямската история.
Интересно, но официално провъзгласената цел на САЩ за борба с тероризма има точно обратния ефект. Защо ли? Терористичните актове се увеличават, хаосът расте в геометрична прогресия. По някои груби сметки от 2001 г. до сега САЩ са изразходвали в борбата с тероризма около 2 трилиона долара. Тези пари са достатъчни да се приключи със 180% целият инфраструктурен дефицит в Африка и Близкия изток. Някои експерти твърдят, че САЩ се провалят в последно време при всяко свое начинание. Въпреки че инвестират баснословни парични ресурси. Грешната интерпретация на американските намерения води към неверни изводи! Трябва да се има предвид, че терористите не са призраци и не фотосинтезират. Тяхното оръжие не расте в пустините. Дейността на терористите е скъпо струваща дейност. Те нищо не произвеждат и не могат да се самофинансират, използвайки цивилизовани методи. Тяхното финансиране става от заинтересовани структури, като започнем от държави и стигнем до частни корпорации. Терористите се „самофинансират” чрез контрабанда, наркотрафик, търговия с хора, търговия с човешки органи, артефакти и други. Появата на терористични структури на дадена територия е закономерна и управляема. Тя е в резултат на отслабване на централната власт, силовите структури, деградиране на икономиката, разпад на социалните институти, слабо образовано младо население, комплекс от натрупани вътрешни противоречия и конфликти. На множество бандити и анархисти се дава оръжие, катализатор и направление на удара, всичко това се завива с идеологическа обвивка и се... получават терористи! Тъй като в своето огромно мнозинство джихадистите работят за идеята, издръжката им изисква само разходи за храна, дрехи, жилища, оръжие, боеприпаси и военно обучение. Присъствието в сраженията на дадена територия на частни военни армии трудно може да се представи за гражданска война. Затова пък изграждането и участието на радикални ислямисти с подходящ етикет и медиен „грим” може да мине за нещо като гражданска война. Така се изобретява и първоначалното ядро на Сирийската свободна армия. Тя е „внесена” в Сирия от французите чрез партида либийски джихадисти. Радикалният ислям като явление се появява през 90-те години на миналия век. То съвпада и се развива паралелно с агресивната външна политика на САЩ в Близкия изток и Африка през XXI век.
Русия като велика сила също има своята геополитическа стратегия. Например Кремъл винаги е имал интерес към Средиземноморието и Близкия изток. След Втората световна война Сталин се опитва да извоюва позиции на СССР в този регион. Тогава става известно за наличието на кюрдски проект. Още по време на войната с кюрдите работят активно оберщурмбанфюрерът от СС Ото Скорцени и руският разузнавач Павел Судоплатов, организирал ликвидирането на Лев Троцки. И двамата твърдят, че с кюрдите се работи изключително трудно: трудно се вербуват, трудно могат да бъдат контролирани, трудно могат да бъдат идеологизирани, а от там и приобщени към кауза. Всеки иска да вкара кюрдите в своята външнополитическа схема, но никой не успява. Сталин има желание да създаде и съветски бази в Либия и Турция. По това време Русия преговаря за база в Триполи на Средиземно море. Кремъл иска да получи сериозни позиции на Балканите и особено в Гърция. Както присъствие и влияние на Босфора и Проливите. Разбира се, Сталин среща особено яростна съпротива от страна на Уинстън Чърчил. Изключително перфидно съюзниците дават влияние на руснаците и присъствие в Северна Европа, където има традиционно и исторически русофобски настроения, особено в Полша. Сталин разсъждава с категориите на „Големия Близък изток”, без да въвежда в употреба това понятие. От всички геополитически проекти на Сталин се осъществява само един. През 1948 г. е създадена държавата Израел. Но във времето планът на Сталин по отношение на Израел не успява. Впоследствие СССР се обръща към Гамал Абдел Насър, като укрепва своето влияние в Египет. След Насър идва на власт Ануар Садат и Египет се ориентира към САЩ. На практика до началото на сирийската криза Русия няма никакви позиции в Близкия изток и Средиземноморието. На 10 юли 2006 г. в списанието на американската армия Armed Forces Journal се появява прословутата карта на подполковник Ралф Питърс, в която той обяснява как ще се променят държавите в Близкия изток – как едни държави ще изчезнат, други ще се появят, а трети ще си изменят границите. Оказва се, че тази карта много напомня и практически представлява компилация на съветските военни карти, на които са нанесени възможните граници на държавите от Близкия изток. Близкият изток винаги е бил плячка и мярка за колониална власт. Първоначално с Близкия изток се занимават французите и англичаните, като след Първата световна война подписват тайно споразумението Сайкс-Пико. С него си поделят арабските територии на Османската империя помежду си. Ето защо Турция така енергично се включва днес в опитите за преначертаване на нови граници в Близкия изток. Турция смята тези територии за исторически свои. Русия губи позициите си при разпределението след Първата световна война поради избухналата там революция. Изобщо тази руска революция много удобно решава някои сериозни геополитически въпроси на европейските колониални държави. Най-вече с изтласкването на Русия да отпадне от подялбата на зоните за влияние. По-късно СССР изготвя своите карти за промени в Близкия изток, но не успява да ги реализира. След това в региона се появяват САЩ. И едва сега с появата на руските войски в Латакия и Тартус Кремъл отново прави опит да се завърне в региона. Сирийската криза обединява комплексно всички кризи в изграждания от началото на XXI век т.нар. Pax Americana. В нея се включва не само драмата, която се разиграва на сирийска територия, но и кризата в Донбас, финансово-икономическата криза, кризата с бежанците и задълбочаващата се криза в Европейския съюз. Ако Русия успее да спечели войната срещу „Ислямска държава” и да разреши конфликта в Сирия, руснаците ще се окажат ключов фактор и ще завоюват ценни стратегически позиции в Близкия изток и Средиземноморието. Равносметката е следната. САЩ предлагат на своите съюзници разпад на техните национални държави. Русия към днешна дата предлага на своите съюзници обратното. Възстановяване на Вестфалската система, възстановяване на държавите нации и на държавния суверенитет. Възстановяване на международното право. Първите бомбардировки над джихадистите в Сирия разбиха и още един мит, този за руската изостаналост в областта на технологиите и военната техника. Любопитната и почти фолклорна история с руския изтребител СУ-24, който няколко пъти минава над свръхмодерния американски кораб „Доналд Кук” в Черно море, се оказва достоверен факт. 27 американски военни си подават оставките в първото пристанище, в което акостира корабът след инцидента с руския самолет. Те са шокирани от заслепяването на радарите на кораба и излизането от строя на цялата електронна техника, която е монтирана на „Доналд Кук”. В област, в която американците са абсолютно убедени, че са водещи в света – радиоелектронната война, се оказва, че те чувствително изостават от Русия. Нещо, което се признава и от ген. Филип Брийдлав, главнокомандващ силите на НАТО в Европа. Руснаците някак успяваха през последните 20 години да заблудят САЩ, че военният им сектор е в криза и все още е силно парализиран от пораженията по времето на Борис Елцин. Назначаването за министър на отбраната на Анатолий Сердюков явно е отвличащ маньовър, дезинформационно мероприятие. Докато публичното пространство е изпълнено с иронични коментари относно Сердюков, който, преди да заеме министерския пост, е бил продавач на мебели, става съвсем очевидно