Убедителна победа на холограмата Макрон

Късно през нощта на 7 май на естрадата пред Лувъра новоизбраният президент на Петата република произнесе своята първа реч като държавен глава на Франция. Под музикалния съпровод на химна на Европа Еманюел Макрон с тържествена крачка се отправи към микрофона. Изглеждаше някак самотен. Тези, които са имали възможност да гледат и слушат на живо Франсоа Митеран, Жак Ширак, Валери Жискар д’Естен или да гледат кадри с речи на Жорж Помпиду и Шарл дьо Гол, са направили разликата. Еманюел Макрон имаше неимоверно „бакелитен” вид в своя опит да подражава на някого, да играе нечия роля. Гласът му звучеше студено, без емоции, като човешки звук, синтезиран с най-съвременна цифрова техника. Самата реч на новия френски президент много трудно би могла да се запомни. Заоблена, клиширана, неясна и изготвена съгласно баналните правила за подобни случаи. Събраните почитатели на Еманюел Макрон в двора на Лувъра изглеждаха като привикани от НПО, финансирано от Джордж Сорос. Всичко бе подредено според отработената през последните години митингова технология. Всичко бе пунктуално организирано, но липсваха автентични емоции. На подстъпите към трибуната се раздаваха специални торбички, пълни с необходимите атрибути за такива случаи: знаменца, шапки, балони, фланелки и други.

Френският журналист Филип Грасе обрисува митинга на Еманюел Макрон пред Лувъра по следния начин: „Да ме прости Господ, но единствената картина, която ми идва в съзнанието, е тази с Едуард Даладие, ядосан и мълчалив, когато се връща от Мюнхен през 1938-а. Той очаква заради този ужасен договор да бъде бурно освиркан от хора, които иначе трябва да бъдат привидно ентусиазирани”. Едуард Даладие тогава процежда през зъби: „Ах, тези идиоти!”. Филип Грасе счита, че за разлика от него Макрон не би могъл да каже нищо друго пред Лувъра освен: „Ах, тези юнаци!”. Френският журналист с горчивина отбелязва, че днешният французин е „лек като балон и той заслужава точно този президент, застанал сред мукавените декори”. Еманюел Макрон има нещо общо с термина „симулакрум”, подобие на нещо. Замяна на реалното със знаци за реалното.

Французите много бързо забравиха, че Макрон се провали тотално като министър на Франсоа Оланд. Националният фронт постоянно набляга на факта, че французинът е бедна жертва на олигархията и големите банки. Жителите на Париж и Кан през последните двадесет години видяха как цената на недвижимостите подскочи цели пет пъти. Неравенствата във Франция стават все по-големи, но средното ниво на живот в страната е доста поносимо в сравнение с другите европейски държави. Страната на Волтер все още е рекламна платформа на луксозната мондиализация. През 2007 г. либералсоциалното трио (Сеголен–Байру–Саркози, всичките про-Макрон) събра 80% от гласовете на първия тур на президентските избори, демонстрирайки като цяло френското задоволство. През 2017 г. обаче задоволството очевидно понамаля, но е наивно да се счита, че скоро ще се срине. Една значителна част от днешните французи, както те сами описват себе си, приличат на „умни пингвини”. Прекрасно крият своето дебело тяло в гънките на социалния френски организъм. Французинът обича парите и толерантността. Ще мрънка на масата в бистрото против „всички”, но е готов да се продаде на чаршафосаните араби от Персийския залив. Стига да предложат много вкусни пари. Французинът не обича много левите, но е свикнал те да определят политическия дискурс. Когото левите назначат за „хитлер”, значи той е „хитлер”. Етикетирането е оръжие в битката за власт. В крайна сметка французите избраха за президент този, срещу когото преди една година организираха масови шествия по улиците на Париж. Най-глупавото е, че когато питат френските гласоподаватели по какъв начин Марин льо Пен е заплаха за тях, освен критични забележки към нейния баща, не се сещат да кажат нищо конкретно по неин адрес.

Французите лекомислено не забелязаха как ги преметнаха по елементарен начин. Реално от гледна точка на националните интереси на Франция най-добрият кандидат за Елисейския дворец беше Франсоа Фийон. Той имаше най-висока управленческа грамотност. Да припомним, че радио RFI (Радио Франс Интернасионал) в едно от своите аналитични предавания заяви: „Най-вероятно на втория тур на изборите ще се състезават „приятелката на Путин” Марин льо Пен и „приятелят на Путин” Франсоа Фийон”. Еманюел Макрон можеше да стане президент на Франция само ако във втория тур срещу него се изправи Марин льо Пен. Ако оставим настрана фалшивите емоции за победата на „най-младия кандидат” и „успешен финансист” и си съберем мислите, ще стигнем до извода: президентските избори във Франция спечели претендент, който няма никаква внятна политическа и икономическа програма. Той няма своя стабилна партия. Няма никаква харизма. Неговата партия „Напред” бе конструирана по схемите на „старчока Берлускони”, чиято партия се наричаше „Форца Италия!”. Така викат по стадионите италианските футболни запалянковци. По време на президентската надпревара около 90% от медиите във Франция работеха за „най-младия кандидат”. Тежката медийна артилерия обстрелваше непрестанно Франсоа Фийон. Той бе елиминиран по един изключително подъл начин. Неговата предизборна кампания бе срината с обвинения в корупция и шуробаджанащина. С наличните факти бе започнато разследване, но до ден днешен нито едно от повдигнатите обвинения не е потвърдено. Паралелно с това медиите работеха за повишаване на рейтинга на Марин льо Пен. Основната цел беше да не се допусне до втория тур Франсоа Фийон. След като той бе отстрелян, се разигра водевила с „руските хакери”. Точно както при Хилъри Клинтън. Този фалшив маньовър бе жизненонеобходим. В противен случай трябваше да се дискутира програмата на Еманюел Макрон и партията му „Напред”. Въпросната политическа формация е създадена in vitro и може да съществува само на изкуствено дишане. Иначе ще издъхне незабавно и на света ще му стане ясно, че „Напред” е партия-fake. На президентските избори във Франция си личи пределно ясно един и същи почерк, когато трябва да се вкарат в Елисейския дворец определени личности. През 2002 г. Жан-Мари льо Пен, основателят на Националния фронт, стигна до втория тур на президентските избори и с „достойнство” загуби изборите от крайно непопулярния Жак Ширак. Президентската кампания тогава премина под лозунга „Гласувай за крадеца, но не за фашиста”. По този начин „крадецът” спечели във втория тур с 82% като защитник на „републиканските ценности” на Петата република. Така Жак Ширак се настани в Елисейския дворец. Когато трябваше да бъде избран за президент Франсоа Оланд, беше елиминиран фаворитът в надпреварата Доминик Строс-Кан. Службите му спретнаха „водевил” с камериерката от хотела, която се оплакала, че той се опитал да я изнасили. Доминик Строс-Кан бе провален, а Франсоа Оланд зае поста президент. По-късно Доминик Строс-Кан бе оправдан, но това никого вече не интересуваше. Днес Националният фронт се е превърнал от класическа дясна партия в партия на трудещите се. За нея гласуват 58% от работещите французи и 52% от безработните. Тепърва на парламентарните избори през юни Националният фронт ще доказва своята сила със своите около 10-11 милиона избиратели. Марин льо Пен не изключва и преименуване на партията, както и търсене на широк съюз с други антиглоблистки френски политически формации. В лицето на нейната племенница Марион Марешал льо Пен расте млада смяна. Най-вероятно след два месеца във френския парламент ще има мощно антипрезидентско ядро. Франция ще влезе в известното от преди време „съжителство”, характерно за периода на Франсоа Митеран и Жак Ширак. Президентът и премиерът ще бъдат от различни политически партии. Редица анализатори не изключват на Еманюел Макрон да му се наложи да напусне Елисейския дворец преди края на неговия мандат. Преподавателят от университета Sciences Po в Париж Антоан Жарден твърди: „Марин льо Пен превзе историческа височина, за нея гласуваха 11 милиона французи, това не е било никога и тя няма да иска да пропусне момента да увеличи своето представителство в парламента. Социалистите и десните „републиканци” ще забравят, че са подкрепяли във втория тур Еманюел Макрон против Марин льо Пен и ще ползват всички ресурси, в това число и тези в местната администрация, за да нанесат удар по партията на президента”. Марин льо Пен още по време на президентските избори започна да преформатира своята партия, за да разшири електоралната си база. През 2017 г. дъщерята на Жан-Мари льо Пен събра добри политически дивиденти. Марин „качи на своите рамене” креатурата на Ротшилд и я занесе в президентския кабинет в Елисейския дворец. В редица френски медии се пише открито за зависимостите на Еманюел Макрон. Новоизбраният френски президент е ново лице във френския политически елит. Той стигна до втория тур на президентските избори и ги спечели, влизайки в политиката преди по-малко от година. Неговият случай е безпрецедентен за Франция. Естествено е да се зададе въпросът: дали той е независим по отношение на частни интереси и интереси на чужди държави? В случая е добре да оставим собствената си наивност в съблекалнята и да погледнем на фактите. Еманюел Макрон още от самото начало на своето влизане в политиката получи подкрепа от „французите в чужбина”. Най-вече на тези от финансовите центрове на Лондон и Ню Йорк. Френският политически центрист Франсоа Байру нарече Еманюел Макрон кандидат на „силите на парите”. По-ясно казано: „най-младият кандидат” бе човек, подкрепян мощно от „системата”, понятие, което е невероятно размито и неясно. В случая става въпрос за комплекса от европейски институции–банки–олигарси и мрежата от медии, които те контролират. Изненадващо, но Франция е на 39-о място в класацията на „Репортери без граници” преди всичко, защото: „Медийният пейзаж във Франция е широко представен от групи, чиито собственици имат други интереси, различни от тези да се чувстват привързани към журналистиката. Тази ситуация предизвиква конфликти, които са реална заплаха за независимостта на публикациите”.

Еманюел Макрон заяви, че ще продължи да интензифицира логиката на Европейския съюз, която през последните години генерира нови разногласия и противопоставя европейските нации една срещу друга. Разминаванията са основно по въпросите за еврото и за последствията от трансферирането на важни части от националните суверенитети към Брюксел. Еманюел Макрон не бе известен преди една година на широката френска общественост. Младежкият му вид и ентусиазъм могат да предизвикат симпатии, но и безпокойство. Даже сред привържениците на левия германски вестник Die Zeit, който резюмира втория тур от президентските избори във Франция по следния начин: „Всички надежди са устремени към Питър Пан”. Питър Пан е малко момче, което отказва да порасне и прекарва времето си в магически приключения. Измислен герой от сър Джеймс Матю Бари през 1904 г. Еманюел Макрон си позволи по време на кампанията да направи презрителни реплики по отношение на французите. Нарече френските служители „илитерати”, работници с поло, които имат нужда „да работят, за да си купят костюм”. Швейцарският вестник Le Тemps написа за „смущаващата неяснота на Еманюел Макрон”. Вестникът подчерта следното: „Личността му притежава приятна физика, стигаща до безвкусица, перфектна, но без чар и безизразна. Неговият поглед даже когато се възпламенява, е с една странна празнота, чак до там, че зрителят усеща неясен дискомфорт. Той притежава търговското изкуство да не ядосва никого, за да разшири кръга на своите познанства. Както забелязват анализаторите, той е съгласен с всички с риск да противоречи на самия себе си. По принцип говори за консенсусни принципи, но никога за средствата за тяхното реализиране. Под претекст, че е млад, той претендира, че неговите идеи са оригинални, но в действително те не са”.

По време на предизборната кампания в телевизионен дебат между петима от водещите кандидати Марин льо Пен се обърна към Еманюел Макрон: „Вие говорите от пет минути, а аз съм неспособна да резюмирам това, което казахте”. В друг дебат лидерът на Народния републикански съюз Франсоа Аселино му подхвърли: „Вие винаги сте съгласен с целия свят”. А Беноа Амон се подигра с него по време на митинг: „Необходимо е Еманюел Макрон да говори с Еманюел Макрон, за да се разберат”. Новоизбраният френски президент постоянно си мени мнението като ветропоказател. На 9 ноември 2016 г. Еманюел Макрон заяви в департамента Об: „Когато си млад, 35 часа (тоест работната седмица) не са много. Необходима е по-голяма гъвкавост”. Но на 11 декември същата година на митинг в Париж въпросната гъвкавост бе забравена: „Легитимната продължителност на работното време ще остане 35 часа”. Еманюел Макрон адаптира речите си в зависимост от своята публика и настроение. Той е с постоянни позиции единствено по отношение на отварянето на френските граници. Макрон периодично се изказва в полза на безграничното приемане на мигранти. В тях той вижда отлично икономическо предимство, а също счита, че това е морално задължение за Европа и Франция. През януари 2017 г. Макрон посети Берлин и благодари на Ангела Меркел за това, че е „спасила нашите общи ценности”. Финансовият офицер на Ротшилд обвини Европа, че не е „реагирала, както трябва да се реагира”, когато е отхвърлила квотния принцип за приемане на мигранти, предложен от Ангела Меркел.

Италианският психиатър и психотерапевт професор Адриано Сегатори изготвя психологически профил на Еманюел Макрон и прави смущаващо заключение. Като практикуващ експерт той диагностицира лидера на „Напред” като „психопат в клиничния смисъл на термина”. Диагнозата на професор Адриано Сегатори е следната: „Развитието на Еманюел Макрон е блокирано преждевременно по време на тийнейджърската му възраст в резултат на съблазняващи действия както психически, така и физически, изглежда патологично нормален, но се намира в пълен нарцисизъм... отлично определяем като психопатия... Истеричните кризи на Макрон в моментите, когато адмирациите към него избледняват, подчертават слабостта на неговата идентичност... Еманюел Макрон като всички подобни случаи е особено опасен”. За последен път Франция е управлявана от психопат в началото на XV век по времето на Шарл VI Обичания. Тогава бушува гражданска война, последвана от чуждо нашествие и битката при Азенкур. И накрая идва Договорът от Троа (1420 г.), който практически означава присъединяване на Франция към Англия. Макрон вероятно е най-голямата опасност, от която трябва да се пази Макрон.

Френската медия slate.fr нарече Еманюел Макрон „президентът на бретонците”. Бретонците са народ в областта Бретан във Франция, които произхождат от югозападната част на Великобритания и по-конкретно от Корнуол. Повече от 75% от гласоподавателите на Бретан гласуваха за Еманюел Макрон. Резултатът е много по-висок от този във всички други области във Франция, където убедително печели новоизбраният френски президент. Прави впечатление, че Макрон е подкрепен от много бретонски депутати. Един от тях е дясната му ръка, бретонецът Ришар Феран. Френският министър на отбраната Жан-Ив льо Дриан, пак бретонец, плътно застана зад кандидатурата на Еманюел Макрон. Той заяви преди време, че френската политика не може „да излезе в открито море, без да мине през Бретан”. Победата на Еманюел Макрон дава основание да се говори за електорална геополитика. Ако се погледне електоралната карта на Франция на първия тур на президентските избори, ще се види, че страната е разделена на две. Изтокът гласува за Марин льо Пен. Западът гласува за Еманюел Макрон. Тоест Франция е разделена на геополитически принцип. Освен сблъсък между идеологии и сблъсък между банкери и производители на изборите във Франция се води и чисто геополитическа битка. Териториите, които гласуват за Еманюел Макрон, през средните векове са били под англосаксонско влияние. Областите Аквитания и Бретан са били преди време територии на английската държава. Само малко да се разтресе системата и се вижда, че силовите цивилизационни линии, култури, народи, логоси (понятия) и тяхната идентичност започват да се проявяват с пълна сила. Стара Европа все още се дели на атлантическа (брегова) и на континентална, германска. Накратко: атлантическа Франция гласува за Еманюел Макрон. Евразийска Франция гласува за Марин льо Пен. Ако не вярвате, погледнете още веднъж електоралната карта на страната на Волтер на последните президентски избори. Спомнете си от името на коя част на Франция действа Жана д’Арк? От същата, от чието име действа Марин льо Пен. Къде изгарят на кладата Жана д’Арк? Изгарят я англичаните. Жана д’Арк е консервативният символ на континенталната почвена Франция. Днес тези архетипи (модели) отново оживяват пред нас.

Интересна версия за победата на Еманюел Макрон на президентските избори лансира руският икономист Михаил Хазин. Той счита, че новият френски президент е британски проект, аналогичен на този, реализиран с Наполеон III. В края на XIX век Франция влезе в британската орбита и близо един век се сражава с Германия, която се опитва да консолидира континентална Европа. Михаил Хазин допуска, че наблюдаваме поредната битка между вечната Британска империя и хилядолетния Райх. Ако тази версия е вярна, то можем да очакваме блокирането на германско-френския „мотор” на ЕС. По този начин Лондон може да компенсира Brexit. Европейският съюз ще загуби защитните механизми на своя вътрешен пазар. В него ще се прониква по-лесно. Ако Михаил Хазин е прав, то тези, които се радват, че в Елисейския дворец се е настанил „евроинтегратор” и „обединена” Европа е победила, са в голяма грешка. Влизането на Еманюел Макрон в Елисейския дворец е поредният акт на „назначаване” на човек, свързан с банковата група Ротшилд. След Шарл дьо Гол това не е първият случай във френското президентство. От банката на Ротшилд идва и президентът Жорж Помпиду, който работи в нея, преди да стане държавен глава. Никола Саркози е близък приятел на Едуард Ротшилд. Зам.-началникът на администрацията на Сарко е Франсоа Перол, също бивш служител на Ротшилд. Еманюел Макрон е лансиран в голямата политика от Жак Атали, идеолог на глобализацията от Билдербергския клуб. Атали е човекът, който лансира младия икономист в кабинета на Оланд. Самият Жак Атали е заемал поста президент на намиращата се в Лондон Европейска банка за реконструкция и развитие. По време на президентската кампания вестник „Либерасион”, който е собственост на банковата група Ротшилд от 2005 г., изключително активно работеше в полза на Макрон. Самият Еманюел Макрон е Франсоа Оланд №2. Даже нещо по-лошо. След време Франция ще бъде наводнена с бежанци, които ще се ровят по кофите за боклук заедно с инвалидите, а улиците ще са изпълнени с гей паради. Социалните конфликти във френското общество ще нараснат лавинообразно. Франция ще приключи като велика сила далеч по-бързо, отколкото смята нейното население. Тя постепенно се превръща в обикновена регионална държава. Външната политика на Франция едва ли ще претърпи сериозни промени под ръководството на Еманюел Макрон. Приоритети ще бъдат евроатлантизмът, укрепване на връзките с НАТО и ориентация към Брюксел. Макрон не страда от излишно миролюбие. Той се обяви за военна интервенция в Сирия. Подкрепя икономическата война на ЕС срещу Русия и политиката на санкции. Също така желае да се задълбочи интегрирането на Франция в НАТО, което не работи за мира в Европа. Преди време, когато Франсоа Оланд започна своя мандат, гражданските сблъсъци в Сирия бяха една малка „тема”, още не се говореше за „Ислямска държава” и нямаше гражданска война в Украйна. За пет години всичко се промени. Какво ли ще се случи в петгодишния президентски мандат на Еманюел Макрон...