Борбата за „съдебна реформа” продължава, без никой да е казал как трябва да изглежда тя. За сметка на това недвусмислено ни предупредиха в чия сфера на влияние попада.

Блазе му на управлението с такава опозиция. Не само парламентарна, но и извънпарламентарна. Преди време правителството беше заплашено с декларация от политическия проект „Да, България” и още няколко сродни организации заради промяна в Закона за съдебната власт. И не просто с протест, ами с масови протести, така както ги правят „полските ни приятели”. Целият революционен патос беше предизвикан от идеи на депутати за ограничаване на чуждестранното финансиране на магистратски организации. В списъка с проблемите на средния гражданин грижата за финансовото обезпечаване на Съюза на съдиите сигурно заема 287-о място, малко след дертовете – ще успее ли БСП да си вземе чинията на Бузлуджа, и кахърите – ще направи ли Корнелия Нинова партийна телевизия. Документът от 25 юли едва ли има някакво влияние върху политическия живот, но е изключително ценно свидетелство за това кой къде го сърби най-много и къде го стяга чепикът отвъд гръмките лозунги, които вее пред обществото.

Бойко Борисов отлично познава политическия потенциал на подписалите. Едва ли се е стреснал, но със сигурност е започнал да се ослушва. Всички знаем, че премиерът може да се респектира истински само от появата на някой Голям брат. Ето, че той не закъсня да се появи в лицето на г-н Ий, заместник-помощник на държавния секретар на САЩ по европейските и евразийските въпроси, така че да не останат никакви съмнения от чие име говорят инициаторите на „масовите” протести. И ГЕРБ набързо оттегли законодателното си предложение. Със същия силовашки прийом точно преди три години тогавашният премиер Пламен Орешарски беше изнуден да зачеркне проекта „Южен поток”. Но на него поне му дойде на крака световноизвестен политически фактор като сенатор Маккейн, а не някой „помощник на заместника на секретаря” или друга фигура от четвъртостепенно ниво в йерархията на американската дипломация. Всеки прием над нивото заместник-министър би трябвало да представлява голяма чест за дипломати от ранга на г-н Хойт Ий, заместник-помощник на държавния секретар на САЩ, един от седемдесет и двамата служители в Държавния департамент, заемащи такава длъжност! Ситуацията можеше да изглежда по-анекдотична за управляващите само ако променяха законодателната си инициатива под диктовката на някой г-н Ю или г-н Я.

Забележително е, че единствената тема, която е в състояние да възбуди рецепторите за справедливост на опозиционни партии като „Да, България” и „Нова република”, е т.нар. съдебна реформа. От тук нататък ще я споменаваме само в кавички, защото никой не е казал как трябва да се направи, но пък постоянно се говори за нея и всички сме убедени, че трябва да се направи. Докарали сме се до положението на Радичковите герои, които се озъртат за митичния верблюд, макар и никой да не знае „каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има”. Единственото, около което сякаш има обществен консенсус, е, че може би верблюдът прилича на Цацаров. Или обратното. Но как жадуваната смяна на непопулярния главен прокурор и неговия кръг да се представи като „реформа” – ето това е вече цяло изкуство, в което очевидно се инвестират доста средства, без засега то да успее да стигне до умовете и сърцата на масовата публика. Имаше дори идеи за приватизация на прокуратурата, на които неколцина ценители ръкопляскаха.

Ако предразположите предприемач от ИТ сектора към откровения, много е вероятно той да ви сподели на ухо, че една от най-сладките ниши в бизнеса е т.нар. „електронно правителство”. Винаги има още какво да се досвърже, отвърже или превърже в информационните системи на държавата, до което, разбира се, рядко се стига, защото първо трябва да се реализират проекти за „концепция”, за „проучване на възможностите”, за „обмен на добри практики”, за „създаване на предпоставки” и пр. Истински перпетуум мобиле за още и още поръчки. Но когато и да подхванеш темата за нуждата от още усилия, все ще е на място, защото хората казват: „А знаете ли в Естония как е?!”. При „съдебната реформа”, изглежда, е същото, само че репликата, с която демонстрираш компетентност, е друга: „А видяхте ли какво правят румънците?!”. Достатъчен повод за още и още проекти как да ги стигнем румънците. Доскоро се смяташе, че някои кръгове възприемат за висша ценност т.нар. „съдебна реформа” (каквото и да означава това), неглижирайки всички останали тежки проблеми в страната. Оказа се обаче, че има нещо още по-ценно дори от съдебната реформа, а именно – финансирането на организациите, които се борят за съдебна реформа. Тук вече всеки може да си представи какво означава това, ценностите започват да придобиват материални параметри. Твърде жалко (и в двата смисъла на думата)… Защото темата е изключително сериозна и вместо да предложат смислен обществен проект, за което имаха на разположение и време, и власт, „реформаторите” на системата предпочетоха да се борят за малките си лични проектчета. „Ограничава се конституционното право на сдружаване на съдии, прокурори и следователи… Ограничават се възможностите за финансиране на проекти за съдебната реформа от механизмите на ЕС, страните от Европейското икономическо пространство и от други партньорски държави”, написаха те. Забележете – ограничават се възможностите не за съдебна реформа, а за „финансиране на проекти за съдебна реформа”! Вероятно още за „проучване на възможностите”, за „обмен на практики”, за „създаване на условия”, а също и на „предпоставки”...

Апостолите на „съдебната реформа” продължаваха да въртят плочата дори когато неколцина депутати от ГЕРБ оттеглиха очевидно нескопосаното си предложение за пълно ограничаване на чуждестранното финансиране за организациите на магистрати. Спорна е, ако щете, и самата идея, че подобни решения могат да постигнат някаква цел във време, в което разделителните линии минават не толкова между страните, колкото вътре в обществата. Вътрешният идеологически конфликт в САЩ в момента отеква и се проектира из целия свят. А външните въздействия се оказват не толкова от държави, колкото от мрежи за влияние, които могат да се базират навсякъде. Но така или иначе депутатите от ГЕРБ еволюираха до предложение чуждестранното финансиране за магистратите да се ограничи до Европейския съюз и спорът изглеждаше спечелен от тях (така, де, какво ще стане, ако утре Русия, Китай, Турция или Саудитска Арабия също пожелаят да се намесят в споровете за съдебното ни устройство?). В този момент се обади г-н Ий, за да ни каже, че целта на законопроекта е „да се навреди на отношенията между България и Америка”, така че да стане безпощадно ясно, че е засегната една от сферите на влияние на фондация „Америка за България”, чрез която се упражнява въздействие върху изключително чувствителни области от държавното устройство. Нищо друго, разбира се, не интересува нито Държавния департамент, нито авторите на заплашителни декларации, чиято позиция можеше да изглежда доста по-българска, ако се бяха сетили да се възмутят от ред други неща. Като например:

■ Парламентът гласува на първо четене промени в Административно-процесуалния кодекс, с които съдебните такси при обжалване на административни актове се увеличават от 45 до 900 пъти. По същество това е налагане на имуществен ценз в достъпа до правосъдие.

■ Друга промяна гласи, че при обжалване на административен акт на втора инстанция гражданите задължително трябва да потърсят адвокатска помощ. Дори при рутинно обжалване на решение за преизчисление на пенсия ищецът вече трябва да задели минимум 400 лева за юридически услуги. Налице е емблематичен пример за лобистка норма, прокарана от големи адвокатски кантори, които (както знаем от скандалния Закон за концесиите) вече неприкрито са се заели с пренаписване на българското законодателство.

■  С трета поправка, но вече гласувана окончателно в Закона за околната среда, се отне правото на граждани и организации да обжалват на втора инстанция екооценките на инвестиционни проекти, които правителството по собствено усмотрение може да определи като „обекти от национално значение”. Както отбелязаха редица юристи и общественици, едноинстанционните производства са отменени по тези земи още в късните години на Османската империя.

Но явно дори това не е първа грижа за партия, именуваща се „Зелените” и подписала заедно с „Да, България”, „Нова република” и БЗНС-Ненчев заплахата с масови протести, ако се ограничи влиянието на една фондация върху съдебната система. В позицията им няма нито ред за силно стеснените възможности за обжалване на проекти, въздействащи върху околната среда, но пък е напипан друг проблем. В интерес на истината той е реален – фаворизирането на Специализирания наказателен съд от страна на управляващите. „Законодателни предложения създават нов, извънреден ред за производствата пред Специализирания наказателен съд, превръщащи го практически в извънреден трибунал в нарушение на Конституцията”, четем в документа на извънпарламентарните опозиционери. Но ето на това му се казва да гониш верблюда, а да не виждаш слона в стаята. Активни борци за съдебни реформи се възмущават от „извънреден трибунал” в България, но досега гък не са казали за извънредните корпоративни трибунали извън публичното правосъдие, които се въвеждат на глобално ниво. Има ги и във Всеобхватното инвестиционно споразумение на ЕС с Канада (СЕТА), което скоро трябва да се ратифицира от българския парламент, залегнали са и в проектите за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) на ЕС със САЩ. Проблемът е огромен и предизвика бурни реакции сред европейската юридическа общност, но от хората на бившия правосъден министър Христо Иванов – ни дума, ни вопъл, ни стон. Явно това никак не се вписва в приоритетите на фондация „Америка за България”...

Дали по същата причина, дали от разсеяност, съдебният протестъриат не забелязва и случващото се около знакова фигура в съдебната система – председателя на Софийски градски съд Калоян Топалов. Той беше избран начело на най-големия съд, без да влиза в сметките на ГЕРБ, и в очите на свои и чужди минаваше за реформатор редом с шефа на ВКС Лозан Панов. В началото на годината Топалов направи нещо, което изглеждаше немислимо – възложи и публикува доклад за обема на „легалните” подслушвания от 2009 до 2015 г. До тук добре – заслужи си „Браво!”, но докладът черно на бяло разкрива и незаконни подслушвания на посолства и дипломати. Впоследствие се разчу, че подслушваните чужди граждани са предимно руснаци, китайци, иранци... Ами сега? Вече повече от четири месеца прокуратурата не предприема нищо във връзка с констатираното, докладът изглежда потънал в забрава, но пък за сметка на това е видима кампанията за омаскаряване на съдията. Какво ли мисли по въпроса контингентът на фондация „Америка за България”? Ако продължим списъка с двойните стандарти на борбата за „съдебна реформа” и антикорупция, няма да е честно, ако не споменем и Елеонора Николова. От години шефката на БОРКОР не спира да повтаря, че е отворена огромна дупка в българското законодателство. Чрез една невинна поправка с три думи в заглавие на глава от Наказателния кодекс от 2005 г. е изключена наказателната отговорност на собственици и ръководители от икономическия сектор за длъжностни престъпления. Отсреща – мълчание. Подготвено е и предложение за попълване на празнината, но няма кой да го припознае. Араламбене (за „съдебната реформа” и „борба с корупцията”) му е майката! За да не забележим в суматохата класическото приложение на неолибералния постулат – корпорациите по презумпция са невинни, търсете престъпника винаги в държавата. А когато идеологическият контекст е оплетен с геополитически – всичко си идва на място. От „Да, България”, „Нова република” и компания призовават всички, които искат „съдебна реформа по румънски модел”, да са готови за масови протести, „така както го правят нашите полски братя в момента”. Контрапунктът, естествено, са „орбанизацията” и „путинизацията” с удобното пропускане на факта, че по отношение на НПО сектора Унгария и Русия творчески доразвиват братския американски опит – Закона за регистрация на чуждестранните агенти (FARA), в сила от 1938 г. А пък полските управляващи от „Право и справедливост”, които овладяха Конституционния съд и насочиха щурма си към върховните съдилища, директно прилагат българския модел на ранното СДС от 90-те. Е, с някои местни специфики – наред с обвинението за принадлежност към „посткомунистическия елит” на върховните магистрати им е предявено още едно обвинение – недостатъчно съобразяване с християнските ценности. Добре, че във Варшава дойдоха управляващи, които дават мило и драго да се харесат повече на Доналд Тръмп, отколкото на Хилъри Клинтън, с цел да получат външна индулгенция за вътрешните си бесове, та започна да се пропуква онази витрина на успешната евроинтеграция, която дълги години тикаха в очите ни. Да, тоталитарните забежки на полските управляващи са проблем, но още по-голям проблем са амбициите на страната върху международното поле. Вече е в ход полската фиксидея за Междуморието (или Триморие), което не е нищо друго освен кордон между стара Европа и Русия с център Варшава и под попечителството на Вашингтон. На Южния фланг на Триморието Румъния е в ожесточена конкуренция с Полша за статута на американски фаворит в кордона (пардон, региона). Засега изостава, но нейният коз е да бъде модел на борбата с корупцията. Моделът води до реални присъди за политици, обаче има своята тъмна страна – препълнени затвори, рекорден брой решения срещу страната в Европейския съд по правата на човека, съмнения за създаване на контролиран от спецслужби елит и вътрешни междуособици, в които довчерашни борци с корупцията днес осъмват като „врагове на народа”. При всички положения опитът е най-малкото противоречив. Има ли български път, или по-добре е да следваме готови модели? Едно е сигурно, наесен търсенето ще продължи. Между другото Радичков знаеше кой е верблюдът и къде се е скрил той, но няма да го преразказваме.