Или историята за старицата със снежнобяла коса и черни като боровинки очи

Михаел, на когото всички казват Мики, е красиво шестгодишно хлапе, което, въпреки че живее в многолюдно семейство със своите двама братя и три сестри, всички те, по-големи от него, предпочита да си играе сам. Не обича да общува с никого, а цялото си време прекарва в детската стая. Единственият човек, когото допуска до себе си, е мама. Мама Катя е нисичка и слаба, излъчваща спокойствие жена, която прави всичко възможно да обгрижва и удовлетворява капризите и желанията на любимите същества около себе си, в това число и на главата на семейството – татко Томи. „Мамо, остави ме днес. Не искам да ходя никъде. Не желая да излизам с другите. Искам просто да си остана тук”, промърморва в утрото на 6 август 1925 г. Михаел. Не се случва за първи път и Катя спокойно затваря вратата зад себе си. Денят е слънчев и всички, без интровертния младеж, се отправят на пикник в един от крайградските паркове на Мюнхен. Домът на Poschingerstraße 1 се умълчава. Детската стая на Мики е пълна с играчки. Влакчето рухоли по дървената линия, а детето се взира като хипнотизирано в монотонното му движение. Навън е истинско лято. Вечерта, когато всички се прибират от разходка, Михаел е утихнал в стаята си. Освен мама Катя никой не се сеща да провери как е той. Гледката, която открива грижовната жена, е съкрушителна. Шестгодишният Мики е увиснал, уж като на игра, но всъщност съвсем реално в примката, направена от чаршафа, който преди това е окачил на абажура. Този опит за самоубийство на хлапака се разминава с пукната глава и белег в сърцето на мама за цял живот. Жената скрива за случилото се този следобед от всички, а инцидентът е завоалиран зад разказ за игра на Михаел, при която малчуганът се е опитал просто да си направи люлка.

Минават повече от 50 години, когато в ранното утро на 1 януари 1977 г. телефонът в дома на мама Катя, дом, опустял безвъзвратно през годините, иззвънява в 3 часа. От слушалката се чува стон през сълзи: „Мики е мъртъв!”. Два дена по-късно, когато е погребението, в пощенската кутия на Катя пощальонът пуска писмо. То е написано от треперещата, но все още жива ръка на Михаел: „Мамо, не мога повече. Днес научих всичко онова, на което си била подложена през годините от татко. Не знам как си успяла да го понесеш, но аз наистина не мога! Обичам те! 30 декември 1976 г.”. Михаел развива непоносимост към мрачната фигура на баща си още от дете, което го тласка да опита да се самоубие едва на шест години. Тогава не успява, но сега, когато е вече почти на 58, всичко свършва. Свръхдоза барбитурати, погълнати с огромно количество алкохол, го отвеждат до края и изправят майка му, съпругата му и децата му пред особена трагедия. За Катя това не е първата среща с лицето на смъртта. Тя е погребала вече родителите си, погребала е брат си и сестра си. Оплакала е толкова много хора. Оплакала е и други свои деца. Заровила е в земята и съпруга си, когото мнозина обвиняват за самоубийството не само на Мики, но и на най-големия им син Клаус. Катя понася всичко това, но не просто защото тя е съпругата на „последния голям автор на германската литература”, а защото тя е „най-самоотвержената жена под слънцето, която не прилича на никоя друга”. Тя е Катя Ман. Жената, която пренася цялата себе си в жертвен агнец на своя съпруг – титаничен в творчеството си и чудовищен егоист в личния си свят – Томас Ман. Да, тя е Катя Ман, жената, без чиято любов и всеотдайност Нобеловият лауреат Томас Ман никога не би създал шедьоврите си „Вълшебната планина”, „Йосиф и неговите братя”, „Доктор Фаустус”. Тя е момичето, което ще доживее до 96 години. Един дълъг живот, започнал като приказка, но прераснал в мрачен роман и завършил като нечовешки фарс за непоносимата самота и болка на една „старица със снежнобяла коса и черни като боровинки очи”.

ПРИКАЗКАТА ЗА СЕМЕЙСТВО ПРИНГСХАЙМ

Това е история, потопена в разкош и любов, музика и наука. История, каквато рядко може да бъде разказана. Семейство Прингсхайм са стар аристократичен род, паметта за който стига чак до ХVІІ век. Натрупаното през вековете богатство, както и личните качества на всеки представител на фамилията, ги превръщат в любимците на Мюнхен през ХІХ век. След 1888 г. се установяват в една стара аристократична къща, по-скоро имение, което скоро всички започват да наричат Ренесансовият палат на Прингсхаймови. Господарят на дома, Алфред, по това време е едва 39-годишен мъж, но въпреки младостта той се радва на заслужена и засвидетелствана почит в Мюнхен. Той е професор по математика в университета, но тази му страст към точните научни занимания не може да сломи аристократичния му дух и да угаси любовта му към изкуството, която тече във вените на целия му род. Той колекционира картини, майолика, сребърни съдове, скулптурни шедьоври, като всички те, ако и да не са от ренесансови майстори, поне като стил напомнят за блясъка на Медичите във Флоренция. Колекцията му от предмети на изкуството, които изпълват дома му и го превръщат в своеобразен музей, до такава степен става популярна, че често на гости идват знатни люде от цяла Европа, за да видят сбирката на този чуден математик меценат. Тъкмо заради това кайзер Вилхелм ІІ го удостоява с Орден на короната. Палатът на Arcisstraße 12 е сред първите частни домове, в които звънва телефон и в които светва електрическа крушка. Разбира се, както във всяка приказка, неотменно до него стои неговата обичана спътница в живота – Хедуиг Прингсхайм. Тя не е точно красавица, но затова пък е надарена с безмерна любов и прозорливост, които помагат на Алфред в забързаните му делници. Дните им почти всяка вечер завършват с шумни и многолюдни приеми, на които се събира каймакът на културния елит на Мюнхен. Сред честите посетители на семейството са Паул фон Хайзе, първият германски нобелист за литература, ексцентричната госпожица, както всички й казват – Анете Колб, която създава трите големи биографии на Моцарт, Шуберт и Рихард Вагнер. Самият Рихард Вагнер е на особена почит във фамилия Прингсхайм. Към неговата музика Алфред има специално отношение не само защото я харесва, а защото композиторът му е личен приятел. Сред другите гости на дома са и много художници, редом с един от най-изявените в онези години – Франц фон Щук, който тъкмо около 1890 г. създава своя шедьовър „Луцифер”, едно платно, което по чуден път днес е попаднало в България. В тази приказна къща, където си бърборят такива талантливи люде, отпивайки от чашите си отлежало френско вино, специален внос за фамилия Прингсхайм, навсякъде по стените висят чудни платна – портрети, пейзажи, натюрморти на фламандски майстори, говори се, че имало дори и един шедьовър на Ботичели, който за съжаление днес, казват, е изгубен. През 1888 г. сред тази колекция от картини се появява и една на модерния тогава художник Фриц Аугуст Каулбах. Своенравен господин, който владее до съвършенство академичния почерк на рисуване, с който впечатлява леко изоставащата от общите художествени процеси германска публика. На един детски карнавал той забелязва пет еднакво облечени деца, които склонява да му позират. Това са пет хлапета, пременени като Пиеро, онзи тъжен клоун, който е силно влюбен в Коломбина, но нейното сърце е пленено от неговия съперник Арлекин. Това са петте отрочета на семейство Прингсхайм. Носят бели костюми с черни помпони, обути са с дълги черни чорапи, а на главите си имат високи бели шапки. Така ги е изобразил художникът в картината си, която заема централно място в приемния салон на фамилията. Всички се срещат с хлапаците на татко Алфред и мама Хедуиг и се влюбват в тях от пръв поглед. Петимата малчугани присъстват на всеки прием, облечени като истински аристократи и с поведение на възрастни. От малки те имат една основна функция – да забавляват гостите. Единият рецитира стихове, другият пее, третият танцува, четвъртият рисува, а единственото момиче седи като принцеса на стола пред клавесина и с все още крехките си ръчички натиска уверено клавишите, за да зазвучи любимата на мама Хедуиг мелодия Lento placido на Ференц Лист. Тази малка прекрасна госпожица е не коя да е, а героинята на нашата история – Катя, чието кръщелно име всъщност е Катарина.

Раждането на Катарина е неочаквано. „Майка ми очаквала четвърто дете, а когато то дошло, оказали се две – моят брат близнак и съвсем изневиделица аз. Раждането започнало, а вкъщи нямало никой освен слугинята, а нямало и телефон. Когато се появил брат ми, слугинята пропищяла пред припадък: „Божичко! Иде още едно!”. Това съм била аз”, спомня си след години Катя. Брат й близнак е кръстен Клаус, двамата развиват особена привързаност един към друг. Всичко вършат заедно, дори в банята са неразделни. До деветата си година те се ползват с привилегията да учат вкъщи. Най-добрите частни учители на Мюнхен изпълват ежедневието на двамата млади наследници на семейство Прингсхайм, а причината е прозаична – имат изключително крехко здраве. Това обаче не им пречи да бъдат и най-големите беладжии у дома. Така татко Алфред се прощава с част от колекцията си от майолика, с която хлапаците решават да си поиграят един следобед. Играта завършва със строеж на умален модел на наклонената кула в Пиза, който рухва, а с това идва и първото голямо наказание за тях – баща им престава да им говори цели две седмици. Катя е обградена от любовта на четиримата си братя, от грижите и уроците на Алфред и Хедуиг и израства като истинска аристократка – с брилянтно образование и с достъп до университета, където преподава баща й. Слуша лекции при професор Вилхелм Рьонтген, който вече е получил своята Нобелова награда по физика. Професор Рьонтген е не само красив и интелигентен мъж, но и твърде влюбчив. Той вижда в своята студентка бъдеща последователка, но също и приятелка. Според злите езици той има желание да я направи своя любовница, но според свидетелствата на самата Катя професорът никога не й е правил дори най-малък намек за прекрачване на границите. Той се държи строго с нея, а за всяко проявено незнание тя получава заслужената оценка. При едни лабораторни занимания Катя по невнимание счупва използваната апаратура и е изгонена най-демонстративно от самия Рьонтген. „Осъзнавах добре, че от мен едва ли ще излезе някога физик, а още повече пък математик. Но имах възможността да уча в университет, което беше привилегия в онези години, можеше да ми завижда всяка жена. Достъпът до образование за жените все още беше екзотика”, разказва след години тя в едно свое интервю. Катя всъщност има десетки обожатели, но така и никой не успява да спечели сърцето й. Поне не до онази пролетна утрин на 1903 г., когато пътят й се пресича неочаквано с писателя Томас Ман. Катарина обича да се придвижва с колело. Всяка сутрин се качва на велосипеда и се отправя към университета. Но на 11 март вали ситен дъжд и тя е принудена да остави любимото си превозно средство и да се шмугне в препълнения трамвай. Както обикновено в такива случаи, тя слиза на ъгъла на Schellingstraße и Türkenstraße, където се намира любимата й книжарничка, на която в града всички казват „Мюнхенската читалня”. Тук тя слиза и след няколкоминутен преход е пред централното стълбище на университета. Но не и този път, защото на предната спирка се е качил контрольор, който хваща малката наследница на богатата фамилия Прингсхайм без билет. Разразява се скандал, който завършва с позорното й сваляне от трамвая на следващата спирка и с… един влюбен до уши мъж. „Когато ме смъкнаха от трамвая, бях бясна. А някакъв мъж слезе с мен и ми предложи чадъра си. Аз го отпратих, без дори да го погледна в очите”, спомня си тя. Мъжът с чадъра е Томас Ман, който вече е написал книгата, която е неговият своеобразен литературен пробив – „Буденброкови. Упадък на едно семейство”, и е сред разпознаваемите лица в литературна Германия. Но не и за Катя. Тя го подминава, но Ман е така пленен от очарованието на тази жена! Той добре познава Катя и отдавна мечтае да попадне в компанията й. Слушал е нейни концертни изпълнения, чувал е разкази за остроумието й от приятеля на семейство Прингсхайм и негов близък съратник австрийския поет, разказвач и драматург Хуго фон Хофманстал. „Винаги съм искал да се запозная с нея, сега трябва да го направя!”, пише Томас Ман в писмо до брат си още същата вечер след трамвайното приключение. Но как да стане това? Следват почти половин година кроежи от страна на Томас Ман, десетки разговори с приятели и увещания за среща. Разбира се, според привичките на днешния ден едно просто заговаряне и няколко галантни жеста са достатъчни, за да може един мъж да покани една жена на кафе. Но тогава, в началото на ХХ век, особено с жени от буржоазните среди, това е неприлично и немислимо. Тъкмо затова писателят Томас Ман убеждава художника Франц фон Щук и неговата съпруга да организират специален прием в дома им. В дома на Франц всичко от архитектурата до приборите за хранене, тоалетната чиния, рамките на огледалата, всичко е проектирано от самия него. Този дом е друг редовен приют за мюнхенската бохема. През късната есен на 1903 г. вилата на Щук е обляна от светлина. На приема са поканени десетки писатели, музиканти, художници. Поканена е и г-ца Прингсхайм, която приема предложението на Франц фон Щук само защото обожава картините му. Неподозираща нищо, тя се оказва седнала точно до мъжа с чадъра от трамвая преди година. Тази среща между писателя и Катя преминава вяло. Катарина не е особено очарована от Томас, а още повече от романа му „Буденброкови”, за който му споделя, че „може и да е интересен като сюжет, но е все още твърде недодялан като език”. Това обаче не смущава Ман, а, напротив, прави го още по-настъпателен. Предстоят месеци на див сърдечен ритъм в гърдите на писателя, стигащ до дръзко поведение, което го прави в очите на другите почти луд. Този доскоро въргалящ се в кревата си с млади момчета мъж, сега е необяснимо влюбен в една безспорно умна и знатна, но в никакъв случай красива госпожица. „Тази или никоя!”, категоричен е Ман.

Той посещава родителите й, моли за тяхната благословия да бъдат заедно. Неочаквано мама Хедуиг одобрява писателя. Намира го за зрял мъж, по-голям е с осем години от дъщеря й и за разлика от нея Хедуиг дори харесва литературните му опити. Тате Алфред обаче има по-различно мнение: „Един писател не е най-доброто, нали? Това е по-скоро нещо несериозно!”. Катя прави всичко възможно да отклони натиска на Ман. „В тези години аз бях едва на 20, беше ми леко и радостно на сърцето, много доволна бях и от следването си в университета, от братята си, от тенис клуба, от всичко и всъщност не разбирах защо трябва да се задомявам толкова рано”, разказва по-късно момичето на семейство Прингсхайм. Но г-н Ман е готов на всичко, за да постигне целта си. През пролетта на 1904 г. той се изправя с огромен букет цветя на входната врата на дома на Катя. Букетът е за г-жа Прингсхайм, а с подаването на цветята дръзко отбелязва: „Идвам да взема Катя, разбрахме се да караме заедно колела”. Томас Ман лъже, но Катарина решава да съучаства и потвърждава думите му. Разходката е дълга, действително приятна и пропита с дъха на цъфтящи пролетни дървета. Именно този пролетен ден през 1904 г. съхранява спомена за първата целувка между двамата. Тази целувка повежда порасналото момиче на мама Хедуиг и тате Алфред от приказката към неприказната реалност.

МРАЧНИЯТ РОМАН ЗА СЕМЕЙСТВО МАН

Има истории, които не бива да бъдат разказвани, и други, които е добре даже да бъдат забравени. Но има и истории, които е невъзможно да бъдат заличени, защото следите от тях са така дълбоко врязани, че всеки опит да бъдат прикрити ги прави още по-болезнени, още по-непоправими. Разказът за съвместния път на Томас Ман и Катя Прингсхайм е превърнат днес в една романтична, макар и леко горчива история. След дълги любовни преследвания в началото на юни 1904 г. Катарина получава поредното писмо от своя изгарящ от желание обожател, в което чете: „От репрезентативната изкуственост, която ми е станала присъща, от недостига на доверие към моята личност може да ме излекува само едно: щастието; само Вие, моя умна, сладка, добра, моя любима малка кралице!... Онова, за което Ви моля, за което жадувам и очаквам, е доверие, решителна готовност да държите на мен дори против волята на света, дори против моята собствена воля, накратко – любов... Бъдете моето утвърждение, моето оправдание, моето съвършенство, моята спасителка, моята жена!”. Катя е уплашена от прочетеното и отговаря уклончиво на призивите на писателя. Тя все още не е готова да каже така мечтаното от Ман „да”. А настъпилата криза в семейство Прингсхайм за кратко, макар и само физически, я отдалечава от напористия майстор на словото. Тате Алфред е тежко болен и във връзка с това трябва да отпътува за триседмично лечение в Бад Кисинген. Сетне да се отправят към Швейцария, а остатъкът от лятото да прекарат на брега на Балтийско море при свои роднини. Това е раздяла за повече от два месеца, която влудява Томас. Той пише писма до умопомрачение, на които получава хладни отговори. Завръщането на Катарина и родителите й в Мюнхен през септември е радостна новина за все по-настървения Ман. При първата си среща след дългото отсъствие на Катя двамата се държат неловко. Писателят не може да изрази радостта си, че отново се виждат очи в очи, а тя не знае как да му съобщи решението, което е взела при странстването си. Вечерта е ясна, а есента вече напомня за себе си. Пожълтелите листа на дърветата са започнали своя мъртвешки танц. На раздяла наместо целувка Томас Ман получава нещо много повече. С топлия си глас Катя прошепва: „Предлагам Ви да узаконим взаимоотношенията си!”.

На 3 октомври 1904 г. Томас Ман и Катя са вече сгодени. Въпреки изначалното си съпротивление дори тате Алфред благославя обвързването между дъщеря му и писателя, а мама Хедуиг е истински щастлива. Сватбата на 11 февруари 1905 г. преминава бляскаво, но бързо, без каквото и да е разточителство на време. Бракосъчетанието е в 11 часа в кметството на града. Няма църковна церемония, семейство Прингсхайм са далеч от религиозните нрави. В 12 часа гостите са поканени на тържествен прием в Ренесансовия палат на университетския преподавател на Arcisstraße 12, а в 15 часа в дома, в който е израснала булката, вече няма никой освен родителите й, братята й, тя и Томас Ман, на когото всички от този ден ще започнат да казват просто Томи. В 16 часа младоженците отпътуват за своя меден месец към Цюрих с автомобил, закупен от тате Алфред. Катя и Томи пристигат в швейцарския град вечерта в 22 часа и уморени се настаняват в един от най-луксозните хотели, Baur au Lac. В резервирания от бащата на булката апартамент ги очакват светлината на десетки свещи, ароматът на стотици рози, дъхът на скъпо шампанско, музиката на любимия Вагнер, разнасяща се от фунията на грамофона. Катя е по-мълчалива от всякога, а Томас изглежда по-притеснен и от хлапак. „Искам само да драсна няколко реда до брат си, че сме пристигнали!”, подмята Ман и сяда до масата в трапезарията. Катя съблича сватбената си рокля и се отправя към банята. Ваната е пълна с вода, а по повърхността й се носят цветове от любимото й цвете – фрезиите. „Татко наистина се е погрижил за всичко!”, прошепва тя и се отпуска в прегръдката на топлата вода. Половин час по-късно Катя е вече в меките завивки на огромната спалня. Томас е взел душ, а когато трябва да легне до г-жа Ман, е истински смутен. Срамежливо оставя халатът му да се свлече на земята. Катя и Томи за първи път се изправят пред голотата на собствените си тела. Нямат никакъв опит в тези игри на плътта. Тя е девствена и първата й истинска целувка в живота й е била именно с писателя. Той никога не е вкусвал сладостта на женските ласки. Имал е любовни връзки, но никога досега не е бил с жена. Сексуалната непросветеност и на двамата е забавна, а когато след девет месеца на 9 ноември 1905 г. проплаква първото им отроче, то е единственото свидетелство, че този първи опит за опознаване на телата им е преминал добре.

След края на медения месец младоженците се завръщат в Мюнхен. Тук ги очаква поредният скъп подарък от семейство Прингсхайм – удобен апартамент на Franz-Joseph-Straße 2 в бохемския квартал Швабинг. Обзавеждането е по вкуса на тате Алфред, но затова пък разпределението на жилището е точно според нуждите на младото семейство Ман. Кабинет с голяма библиотека, в която вече са пренесени книгите на Томас, лична стая за Катя, трапезария, две отделни спални за двамата съпрузи, огромна кухня, просторни тераси и, разбира се, две бани. А на масата ги очаква чек, върху който е изписана значителна сума, осигуряваща месечната издръжка на Катя и Томас. Буржоазният стил на живот, който писателят винаги е мечтал да води, се превръща в един от най-големите подаръци, които той запазва до сетния си дъх. Катя не е впечатлена, тя познава този начин на съществуване, но не познава начина на живот на съпруга си. А той наистина не е това, което тя си е представяла. „Писане, почивка, писане, административни задачи, писане, отсъствия от дома, писане, другарски събирания, писане, пътувания за лекции до Берлин и Дрезден и отново писане и безкрайно редактиране на всяко едно изречение в търсене на най-подходящата дума или фраза. Това беше неговото битие!”, разказва Катя. Въпреки всичко тя е неотлъчно до него. По ирония на съдбата тази връзка между Томас и нея се оказва много по-стара. Още от 1890 г. Катя е до писателя, без сам дори той да знае това. Е, не Катя, а образът й. Картина на художника Фриц Аугуст Каулбах, която като много други картини се е сдобила с едно съвсем общо заглавие „Детски карнавал” наместо „Децата на семейство Прингсхайм”, е показана в няколко изложби още през 1888 г., когато е нарисувана. Произведението така силно впечатлява тогавашната публика, че скоро се превръща в един от най-тиражираните образи по света. Картината се публикува в десетки вестници, а нейни качествени репродукции се търгуват във всяка голяма книжарница по света. Картината става толкова известна, че в Русия е любим образ за отпечатване върху колекционерски стоки – пощенски марки и картички, монети и дори върху салфетки. „Така образът на платното е попаднал под формата на поздравителна картичка на бюрото на Томи през 1890 г. А когато той видя картината у нас, беше много щастлив, че вижда оригиналната творба.” Едва сега, след 15 години, когато двамата с Катя започват да делят един дом, г-жа Ман се изправя пред картичката върху писалищната маса. Вижда я за първи път. „Знаеш ли кои са тези деца?”, пита тя, а Томас клати отрицателно глава. „Томи, нали знаеш, че тази картина е в дома на баща ми. Това са неговите четири момчета и аз. Твоята Катя. Томи, мисля, че съм бременна.” Денят е 12 април 1905 г. Писателят е объркан. А двете новини го карат да не може да издири нито една дума, с която да изрази радостта си, учудването, стреса. Вместо това се надига от стола, намята сакото си, обува се и хлопва вратата зад гърба си. Катя е смутена от реакцията му. Отпуска се в мекото кресло в ъгъла на стаята и се оставя на съня да я отнесе. Когато се събужда, навън вече е тъмно. Мюнхен е потънал в мрак и дъжд. Светкавици, последвани от тътена на гръмотевици, раздират вечерта. Г-жа Ман се изплашва и в опит да потисне паниката, която бавно започва да я обзема, отива в дневната, за да посвири на любимото си пиано, което ще я следва като верен другар до смъртта й. „Само то винаги е било в състояние да ме изведе на горната земя”, разказва Катя. Два часа след полунощ, когато тя изтощено е свела тялото си върху клавишите, входната врата се отваря. Томас е мокър до кости. Удавен в алкохол, избоботва: „Фамилията Ман се разраства. Наистина ще бъдем едно щастливо семейство. Голямо и щастливо”, опитва сам себе си да убеди. Панталонът му е разкопчан, копчетата на ризата му ги няма, а някъде по пътя любимата му гълъбовосива шапка се въргаля в една локва. Томас действително трудно възприема новината, че ще става баща, а още по-трудно може да приеме, че домът му ще започне да се изпълва с онези малки човекоподобни същества, чиито вечни крясъци и ревове ще трябва да понася. Но Катя е готова да бъде майка. В следващите няколко години, когато новопоявилите се членове на фамилията стават общо шест, доказва, че единственият истински родител в този дом е именно тя. Томас Ман казва: „Имах понятие както за живота, така и за смъртта, обаче не знаех какво представлява раждането. Видяното силно ме разтърси”. През първите пет години от съвместния живот между Катя и Томи се раждат Ерика, Клаус, Голо и Моника, а след дълга пауза след 1917 г. проплакват Елизабет и Михаел. Шест малки дяволчета, които непрекъснато изправят писателя пред дилемата: от тук насетне накъде. „Много съм зле. Не казвам на никого от обкръжението си колко изтощен, похабен и съсипан се чувствам. Без жена, дете и близки бих се чувствал много по-добре и щях да съм по-равнодушен. Измъчва ме мисълта, че не мога да се привържа по човешки”, пише още през 1906 г. Томас Ман. Бащата развива същинска непоносимост към децата си, но същевременно не пропуска сгода да се похвали с прекрасната си съпруга, която го обгрижва брилянтно. Но това е само една обществено заявена позиция, която често контрастира с онова, което той пише в кореспонденцията си с приятелите и брат си Хайнрих: „Катя е прекрасна, грижи се за мен, но с децата ми се струва, че не се справя. Та те реват като заклани, тичат като индианци, хранят се като прасета, трошат всичко като диваци!”. Извън грижите за децата и удовлетворяването на капризите на главата на семейството г-жа Ман е ангажирана почти ежеседмично, а понякога по няколко пъти в седмицата да подготвя къщата за прием на гости. Домът, който е обзаведен по ренесансовия вкус на тате Алфред, се превръща в своеобразен Авраамов дом. Често около голямата кръгла маса в трапезарията се подреждат Йозеф Понтен, Бруно Франк, Андре Жид, Бруно Валтер, Хофманстал, Густав Малер, Херман Хесе, все приятели от кръга на Томи. Събиранията продължават до ранните часове на утрото, а Катя трябва да се справя самa не само с капризите на децата, но и с подредбата на жилището, което след всеки подобен другарски прием прилича на вертеп. Изпочупени чаши, разлято по пода вино, прогорени от пури драперии. Томас има непоносимост към домашни прислужници от дете и затова Катя е единствената, която има „привилегията” да въдвори ред, докато господарят на къщата се опитва да се възстанови и набере сили отново да заседне пред писалището и да продължи работата си по поредния текст. А когато вечер домът на Ман не е изпълнен с гости, Катя има ангажимента да изчете новите страници от ръкописа на съпруга си. Да ги подреди, да ги редактира, а сетне да ги набере на пишещата машина. А ако и с това успее да се справи, трябва да продължи с пазаруването, прането, с възпитанието на децата, с готвенето. Рядко се случва, но все пак има и подобни моменти, когато хлапетата отсъстват и са при баба и дядо на гости. В такива дни Катя е по-нещастна от всякога. Тя не знае какво да прави със свободното си време. Томи работи или отсъства. Всичко е въведено в ред, но душата на малката собственичка на този голям писателски дом е по-пуста от всякога. Четенето на книги вече не е отмора. Остава й само да се взира в града отвъд рамката на прозореца и да чака съпруга си да се завърне от среднощните си разходки. Всичко това отслабва безкрайно организма на Катя, който в началото на 1912 г. рухва съвсем.

Вечерта на 19 февруари 1912 г. г-жа Ман е сама. От няколко месеца тя не е чувствала дъха на съпруга си, който предпочита да спи в собствената си спалня. От известно време Катя крие нещо много сериозно. Тя е тежко болна. Нощем се пробужда от силни пристъпи на задух в гърдите, но за това предпочита да мълчи. Тази вечер обаче, когато Мюнхен цял е побелял от падащия цял ден хрупкав сняг, а децата са при брат й Клаус на почивка в планината, Катя изпада в безсъзнание в любимото си зелено канапе. Когато Томас се прибира, не светва лампата, а се отправя към стаята си. На следващата сутрин открива съпругата си почти бездиханна, с окървавени устни и примряла от утринния студ, който е сковал целия град. Само щастливото стечение на обстоятелствата спасява Катя. Прегледът при доктора позволява да се постави еднозначна диагноза: „Жената страда от възпаление на белодробните върхове. Има затегнат белодробен инфилтрат. Необходимо е спешно лечение!”. Децата са оставени на грижите на семейство Прингсхайм, а Томас се затваря сам в кабинета си. Катя отпътува за планинския санаториум в Давос за три месеца. Три дълги месеца, през които Томи не се среща с децата нито веднъж, а писмата, които пише на любимата си съпруга, вече са станали вяли, изпълнени с описания на битовизми, лишени и от капчица плам, особено от онзи, предишния, с който е изпълвал стотици свои писма, преди да се врекат един на друг. За сметка на това болната е изключително обстойна в отговорите си. „Нямаше какво да правя, затова пишех дълги писма на Томи. Разказвах му за всичко, което се случва в санаториума. За лекарите, за пейзажа. Това му направи толкова силно впечатление, че той замисли веднага да напише една новела за Давос. От заплануваната новела се роди „Вълшебната планина”.” Почти всичко, описано в романа на Ман, е вдъхновено от разказите на Катя. Голяма част от второстепенните персонажи са част от обкръжението на болната в Давос. За целта само променя имената. Госпожа Щьор, госпожа Илтис, придворният съветник Беренс, Хермине Клефелд, госпожа Леви от дружеството „Половин дроб”, господин Албин и други, които оживяват в романа на Ман, всъщност са описани преди това в писмата на Катя. Писма, които й помагат да се справи по-лесно с неизбежната самота в санаториума далеч от вкъщи.

Катя се възстановява и се завръща у дома. Децата я очакват с нетърпение, а Томи, макар и щастлив да зърне отново грижовната си съпруга, е леко разочарован. Писателят се е възползвал от самотата вкъщи не само за да работи трескаво по подготовката на новата си книга, но и да се възвърне към своите момчешки игри и приключения с незнайни младежи. От тук насетне обаче до края на живота си, дори и след като получава Нобеловата награда за литература през 1929 г., Томас никога няма да се обърне към мъжките ласки, поне така твърди той в едно лично писмо до свой близък другар от студентските години. Това го въвлича системно в депресивни състояния, от които единственият начин, да се спаси, е безмерната преданост и любов на Катя. Тъкмо в тези години писателят развива и особена хипохондрия, с която изпълва кореспонденцията си дори до не толкова близки свои приятели, занимавайки ги със своя проблемен стомах, болките в ставите, мигрената, високата температура, зъбобола, сърдечните пристъпи, бъбречните кризи и какво ли още не. Според Катя истината е малко по-различна. Томас Ман никога не е имал реални хомосексуални контакти. Той е хомофил по природа, но не и хомосексуалист. Макар да има платонична страст към голото мъжко тяло, той никога не се изправя очи в очи с нея. Напротив, ползва я като особен вид енергия, с която да зареди романите си. От дневниците на писателя картината, която се очертава, подкрепя тази теза. От тях се разкриват мъчителните самоанализи на автора във връзка с тези негови интимни чувства и емоции. Описва как наблюдаваното от него младо момче, което работи в градината, съблечено голо до кръста, поражда у него „голяма радост и вълнение”. Макар и смущаваща, откровеността на писателя е завидна. „Видях сина си Клаус в банята. Той е очарователно красив така”, пише тате Ман. И по-късно допълва: „Чух шум в стаята на момчетата и там съзрях Клаус да лудува напълно съблечен в леглото с брат си Голо. Силно впечатлен съм от възмъжаващото му, блестящо тяло”. Ман не спестява и влюбванията си. През 1927 г. е на почивка заедно с Катя на остров Зилт, където е съкрушен от красотата на един седемнадесетгодишен хлапак. „Непреодолимо го увлича” и млад баварски келнер, който го обслужва в един хотел две десетилетия по-късно. „Значи пак същото. Отново любовта, вълнението от друг мъж, силният стремеж към него, 25 години не го бях изпитвал”, пише Ман. Съкрушителното е, че често в разговорите си с Катя писателят разказва за хомоеротичните си уклони. Разкази, за които тя предпочита да мълчи, но пък авторът отбелязва в дневника си с любов: „Благодарност към К. за това, че любовта й към мен не страда по никакъв начин, когато не предизвиква у мен страст и когато лежането до нея не ме възбужда, така че да й доставя удоволствие, т.е. да я удовлетворя сексуално. Спокойствието, обичта и равнодушието, с които тя приема това, са удивителни, затова няма нужда да се безпокоя излишно!”. Колкото до хипохондричните пристъпи на Томас Ман, Катя е убедена, че тук не става дума за болест на психиката, а за действително разклатено здраве, което преследва твореца до кончината му през 1955 г. на 80-годишна възраст. Каквато и да е истината, след като Катя се завръща от лечението си от Давос през 1912 г., я посреща едни друг Томас Ман, с когото й се налага да остане до края. Един егоцентричен мъж с променливи настроения и желания, когото тя не може да изостави, защото той не може без нея. И тук не става дума за съществуване, разбирано като жертва, като глуповата себеотдаденост, а за живот на аристократ, каквато Катя Ман се ражда и умира. Това не е битие на хленчещо и капризно създание, което търси собственото си щастие, а на личност, която открива големия смисъл на човешкия живот в опита да опази един талант, да му помогне, да го досътвори и изяви в името на една по-висша цел – човешкия гений. Тъкмо затова Катя отбелязва: „Аз просто се грижих за него като за цвете, за да може да роди най-красивите си цветове, които да направят света ни едно по-прекрасно място за живеене. Оставям на вас да ме съдите дали съм била глупачка, вие винаги знаете повече от другите. Само не дръзвайте да ме вините, моля ви, само това недейте, защото аз наистина обичах този човек!”.

През януари 1914 г. семейство Ман се установява в новопостроеното си жилище на Poschingerstraße 1 в мюнхенския квартал Херцогспарк, което може да удовлетвори все по-разрастващите се нужди на фамилията. Става дума за двуетажна къща, която ще приюти лудостта на писателя и неговата вярна спътница до февруари 1933 г. В тази къща се раждат няколко от децата на Катя и Томас, романът „Вълшебната планина”, заченат e „Доктор Фаустус” и по-важното – започва трагедията на наследниците с името Ман. В този дом, удавен в разкош, с голяма градина, за която се грижат трима градинари, дом с асансьор и за първи път с прислуга и готвачка, децата на семейство Ман трябва да понесат чудовищния егоизъм на баща си, както и склонността му към насилие, която помрачава цялото им детство. Непрестанните наказания, тежката писателска длан, виковете се превръщат в ежедневие. Всеки шум, всеки радостен хлапашки смях, които изтръгват Томас от писателската му лудост, са последвани от крамоли, които утихват едва след като се намеси мама Катя. Това оказва силно влияние не само върху мисленето, но и върху целия житейски път на децата, превръщайки ги във „фанатици, наркомани, самоубийци”, в гении с прекършени криле, защото са в сянката на собствения си баща, защото просто имат участта да са децата на семейство Ман. Но това е част от друг сюжет, или поне не този, който се развива между годините на Първата и Втората световна война.

С покушението, извършено от Гаврило Принцип в Сараево през 1914 г., военното всекидневие се настанява в дома на Poschingerstraße 1. „През Първата световна война беше много трудно да се изхранва що-годе прилично семейство с четири подрастващи деца и на мен не ми беше леко. По цял ден кръстосвах града с велосипеда, за да намеря най-необходимото”, разказва Катя. Нещо повече, тя се старае да задоволи всички капризи на съпруга си – да набави топлина у дома, като купува гориво на черния пазар, и, разбира се, да достави любимите му пури и цигари, които той пуши в огромни количества. А когато парите в тези години се превръщат в дефицит, г-жа Ман е принудена да разпродаде всичко свое. От дрехите до бижутата, акт, за който никой вкъщи не разбира. Има дни, в които тя заспива гладна, за да може да има за другите. Има седмици, в които се налага да будува над вдигналите висока температура деца. Има месеци, в които е заставена да бди над работещия си съпруг като над болен – да събира накъсаните на парчета машинописни страници, да ги сглобява и преписва, да ги редактира и отново да ги печата, за да може Томас да се справи с поставените от издателя срокове. Така се ражда книгата „Размишления на аполитичния”, която критиката определя като „продукт на интелектуален и нравствен гърч, довел автора си до ръба на духовния инфаркт”. Но това е онзи труд на Томас, който изключително го сближава с Катя и превръща тандема между двамата в неотменна част от съвместния им живот. Това е книга, чийто първи екземпляр е оцелял и до днес, а на титулната му страница с грозноватия почерк на писателя е написано: „Ние понасяхме заедно, скъпо сърце, и кой знае кой понасяше по-голямата тежест, защото в края на краищата на творящия винаги му е по-лесно, отколкото на онзи, който търпи. Аз понасях от нужда и упорство, ти обаче – от любов!”. Но ето, че войната, Първата, отминава и животът се връща в своето нормално русло. Работата по един от шедьоврите на Томас Ман е към своя край, а Катя, съвсем неочаквано, е отново бременна. Денят е 11 март 1923 г. Децата са на гости, а у дома са само писателят и неговата жена. Пролетта вече е превзела градината, а от терасата на втория етаж, обляна цяла в светлина, се разнасят ударите на клавишите на пишещата машина. Томас е по халат и се възползва от спокойствието у дома, за да работи. Катя се лута в оставената от децата на първия етаж бъркотия и се опитва да въдвори ред. Малко преди обяд, за който е подготвила на съпруга си от любимите му кнедли със спанак и сирене, телефонът прозвънява. Г-жа Ман бързо притичва, за да вдигне слушалката, защото знае, че Томи се вбесява някой да прекъсне писането му с нахален телефонен звън. Този път обаче нещо се е случило. Обажда се сестрата на Томас, която настоява да говори лично с него. Катя се качва бързо на втория етаж: „Томи, за теб е! Сестра ти настоява да говорите, каза, че е спешно!”. След минута светът на Томас Ман се преобръща. Майката на писателя, жената, която създава егоцентричния Томас Ман, но и жената, която той обича, както никоя друга, е намерена мъртва рано тази сутрин. Най-вероятно инфаркт. Томас е като попарен. Когато Катя разбира за случилото се, не се опитва да го успокои. Тя знае, че загубата не трябва да се потиска, а да се преживее. „Оставих го сам и слязох на долния етаж”, спомня си бременната в третия месец жена. Десет минути по-късно Томас Ман също слиза. Но през терасата. Часът е точно 13. Ниско е и той се разминава само с два шева на главата, но не й Катя. Тя помята, а докторът е категоричен: „Г-жа Ман не е способна повече да забременее”. Именно в този смутен за Томас момент от живота книгата „Вълшебната планина” поема своя път, за да заживее в ръцете на милиони читатели и до днес. Макар книгата да е приета положително от критиката, все пак тя става предпоставка за избухването на голям скандал, за който Катя след години разказва: „Книгата предизвика негодувание в Давос, понеже създаде впечатлението, че млади хора от богати семейства, оградени от атмосферата в санаториума и от удобствата на това съществуване, биват задържани, макар и не вече толкова болни, но само заради търговски интереси и остават много по-дълго, отколкото всъщност е необходимо”. Друга важна част от живота на книгата, която е обявена за един от стоте литературни шедьовъра на ХХ век, е нейният превод. Според германските литератори от периода тя не може да бъде преведена на никакъв друг език. Но ето, че днес няма език, на който тя да не е преведена и да не се е превърнала в задължителна част от библиотеката на всеки интелектуалец. Тъкмо затова тази книга отвежда нейния автор през 1929 г. в Стокхолм заедно с Катя, където той трябва да получи своята Нобелова награда за литература. И докато произнася тържествената реч, в главата на Томас Ман вече се е родила следващата голяма идея, на която посвещава почти десет години – „Йосиф и неговите братя”. Още на следващата година, за да проучат някои детайли около библейския сюжет, Катя и Томи се отправят за първи път от толкова години на пътешествие. През 1930 г. параходната компания „Щинес” кани Томас и съпругата му за почетни гости на едно круизно пътуване из Средиземно море. „Приехме, без изобщо да се замисляме”, изтъква Катя, като единственото условие, което поставят, е, когато достигнат до устието на река Нил, да ги оставят там. Така с малка частна лодка се отправят по Нил, стигайки чак до Асуан, спирайки на всяко възможно място, за да разгледат забележителностите, архитектурата, музеите и преди всичко хората. От това пътуване в спомените на г-жа Ман след години ще остане само едно: „Бяхме също в Палестина, но още в Кайро аз получих амебна дизентерия и известно време останах да лежа в болница. Моят мъж отпътува сам, понеже трябваше да изнесе лекция в Йерусалим. Когато после пристигнах при него, заварих го болен, но не тежко. Мен болестта веднага ме повтори и така изобщо не видях нищо от Йерусалим. През цялото време бях на легло в германската болница в града”. Но от това пътуване до Светите земи Катя научава нещо много важно: Томас Ман наистина я обича. Макар и по свой начин. Понякога е твърде жесток, но все пак я обича. Всеки ден, докато тя е в болницата, той е до нея. За първи път той се държи като мъж, осъзнаващ съкровището до себе си, а всяка лекция, която изнася тук, завършва с думите: „А сега трябва да тръгвам, защото моята Катя има нужда от мен!”, след което се появява с огромен букет от стрелици в болницата. И така цели 14 дни. Когато семейство Ман се завръща в Германия през септември, тук вече се е промъкнал призракът на световната икономическа криза и нещо по-важно – националсоциалистите са пропълзели във всички пластове на обществото. Започва войната на семейство Ман с нацистка Германия. Катя седи денонощно със съпруга си в подготовка на речи, които писателят произнася в едни от най-влиятелните образователни центрове в страната, която само след три години попада във хватката на Адолф Хитлер. В берлинската зала на Бетовен Томас държи реч, озаглавена „Призив към разума”, в която предупреждава за нечовешкото лице на нацистите. Нобеловият лауреат е освиркан, стига се до физическа саморазправа, от която писателят се отървава със счупени очила, а Катя със съдрана позорно рокля. Напрежението расте. През 1932 г. в дома на Катя и Томи пристига опакован подарък. Точно за рождения ден на автора – 6 юни. Когато го отварят обаче, вътре откриват „овъглен екземпляр на „Буденброкови”, един мрачен предвестник на нацисткото аутодафе от май 1933 г. в Берлин, в което ще бъдат унищожени хиляди томове на автори евреи. За щастие този позор няма да връхлети книгите на Томас Ман, но няма да му бъде спестено бягството от родното място. Бягство, което нито Катя, нито съпругът й предвиждат. През 1933 г. семейство Ман предприемат дълго лекционно пътуване, което трябва да започне от Мюнхенския университет, а после да продължи през Брюксел към Париж. Децата са вече големи, те са категорични, че искат да останат в Германия въпреки предупрежденията на мама:

„Нацистите ще дойдат на власт, това не може да се възпре. И тъй като баща ви винаги се е борил против тях, ще изпаднем в ужасно, опасно положение. По-добре да напуснем страната…”. Само десет дена след като Хитлер става райхсканцлер, на 30 януари 1933 г. Томас Ман изнася последната си лекция в Мюнхен – „Страдания и величие на Рихард Вагнер”, която преминава при пълна зала и бурни аплодисменти. Германия изпраща последния си голям писател в изгнание. „Бях неотлъчно до него, въпреки страха за децата аз го последвах. Отправихме се към Холандия. Денят беше 11 февруари. Помня го. Това беше денят на нашата сватба! Бяхме заедно вече 28 години”, разказва в заника на живота си Катя. Семейство Ман оставят зад гърба си всичко. Тръгват с два куфара с дрехи и надежда, че ако не следващия месец, то най-късно в края на април ще се завърнат. Все пак след месец трябва да излезе от печат първият том на „Йосиф и неговите братя”. Книгата е отпечатана, но завръщането никога няма да се състои.

В сянката на Втората световна война Катя и Томас се установяват трайно в САЩ. Те са част от вълната бегълци от пламнала Европа, които в опит да спасят семействата си се оказват от другата страна на Атлантическия океан. Две години по-рано семейство Ман са лишени от своето германско гражданство, имотите им са отнети, а банковите им сметки блокирани. Това е живот, който трябва да започне отначало. Томас е вече на 63 години, а Катя навършва 55. Помага им единствено това, че тук, „на другия край на света”, както Томи повтаря често, вече са се преселили много техни приятели от Европа, а обичта към писателя в Америка е много по-изявена от тази в студена Германия. Като начало са приютени от свои близки в Принстън, а после изграждат и собствен дом в Калифорния. Купуват земя с прекрасен изглед към океана и остров Каталина. Всичко наоколо е покрито с палми, портокалови и лимонови дръвчета. А къщата, която си построяват, разчитайки на заем от банка, е резултат от усилията на Катя. Тя намира архитект да проектира бъдещия им дом, намира интериорен дизайнер, който да удовлетвори капризите на Томи, а Томи само пише и изнася лекции. Сега парите от писане и лекции са по-необходими от всякога. А и авторът, след като са излезели всички томове на „Йосиф и неговите братя”, вече е обладан от демона на Адриан Леверкюн и романа „Доктор Фаустус”, който според мнозина критици му осигурява почетно място в пантеона на световната литература. Книгата, с която, както сам авторът й се изразява: „Приключих, преди светът да е приключил с фашизма”. Катя води дългата кореспонденция на Томас и координира строежа. „За една година се бях превърнала в много добър технически ръководител и брилянтна секретарка”, отбелязва с гордост г-жа Ман. Но всичко това си заслужава, защото през лятото на 1940 г. те пристъпват през прага на новото си семейно гнездо. Тук, в рая на пустотата, сред най-съвършеното творение на Бог, природата, остават сами. Климатът е благоприятен и както изтъква Катя: „Тук всъщност никога не е прекалено горещо с изключение, много смешно, през октомври. Понякога от пустинята повяваше толкова горещ и сух въздух, че листовете на пишещата машина се навиваха на руло. Настъпваше мъчителна жега”. Но затова пък нощите са прохладни. А много често това са нощи за дълги разходки. Всъщност, докато Томас се разхожда, заравяйки вече уморените си нозе във все още топлия пясък, Катя се къпе в океана. Това са може би най-хубавите дни от живота на семейство Ман. Децата, вече пораснали, са се устроили добре, поне така пишат в писмата до мама Катя. Нищо, че Европа гори. Михаел, най-малкото отроче, също вече е в САЩ и си е намерил своето място в обществото. Развива бурна музикална кариера. „Да се ненадява човек. А беше толкова немузикално ревлив!”, отбелязва бащински тате Томи. Да, страховитият Томас Ман бавно и постепенно навярно заради възрастта е започналда да губи демоничния си образ, но той е оставил трайни белези, които вече се проявяват в децата му. И тримата му синове злоупотребяват с алкохола и наркотиците, а като оправдание изтъкват ужаса на войната и живота в бягство, наложен от нея. Единственият, който обаче осъзнава причината, е Мики. В писмо от 1942 г. той пише: „Мамо, знам, че няма никога да го признаеш, но зад всичко лошо, което се случва с мен, с братята и сестрите ми, стои тежката писателска ръка на баща ни. Не искам да го признаваш, но искам да се пазиш. Обичам те!”. В Калифорния след 1940 г. се установява цяла колония от германски бегълци – литератори, музикални, филмови и театрални дейци. Значителна част от тях пристигат тук именно с подкрепата, дори и финансова, на семейство Ман. Сред музикалните величия, преплавали Атлантика и превърнали се в комшии на Томас и Катя, е Ханс Айслер, който по-късно ще стане един от сътрудниците на Бертолт Брехт. Тук са и големият композитор и музикален теоретик Арнолд Шьонберг, както и мюнхенският диригент Бруно Валтер. Сред познайниците, ако не спасени, то поне подпомогнати от Катя и Томи, е и философът и основател на Франкфуртската школа Макс Хоркхаймер. Пристигат и десетки писатели, сред които и любимецът на Катя – поетът и драматург Франц Верфел. Верфел е стар познайник и на Томас и често гостува в дома им. Винаги е в компанията на своята прекрасна съпруга Алма, с която е свързал живота си веднага след като умира мъжът й композиторът Густав Малер. За нея Катя след години пише: „Алма Малер беше личност. Моят мъж имаше много голяма слабост към нея. Тя винаги пиеше прекалено много сладки ликьори и по природа си беше доста зла. Обичаше да разпространява клюки и внуши на Арнолд Шьонберг историята с дванадесеттоновата система в „Доктор Фаустус” за това, че Томас Ман му бил откраднал неговата теория за атоналното композиране. От Шьонберг, с когото бяха приятели, Томи бе поискал и проучил неговото „Учение за хармонията”, но за кражба не можеше да става и дума. Шьонберг още не беше чел „Доктор Фаустус”, можеше да го е узнал само от Алма, защото тя беше единствената, която беше слушала четенето на тази глава от самия Томас още преди да бъде публикуван романът. Шьонберг много се разсърди. Затова в резултат в книгата в бележка под линия се появи уточнението, че този метод на композиране на Адриан Леверкюн всъщност принадлежи на Шьонберг. Изобщо Алма беше лоша жена, но имаше силно излъчване. Притежаваше труден характер и ужасно измъчи Густав Малер. Отне всичките му приятели, пресече връзките му с неговите приятелки”. (Повече за Алма Малер виж в a-specto №27.) Изобщо в слънчева Калифорния в дома на Ман се оформя истински интелектуален център, в който чести гости са не само хора като Бертолт Брехт, но и личности като Алберт Айнщайн, Херман Брох, дори Чарли Чаплин. Чаплин пристига винаги с някоя от поредните си обожателки, но това не пречи на никого. Напротив, забавлява ги, защото, както отбелязва самата Катя: „Чарли разказваше възхитително. Не разиграваше театър, а просто беше много забавен. Моят мъж се смееше до сълзи с него и трябваше постоянно да си бърше очите”. При едно такова поредно гостуване в калифорнийския рай с изглед към океана заедно с Чаплин пристига и Теодор Адорно, който после изиграва важна роля за оформянето на композиторския талант на Адриан Леверкюн от „Доктор Фаустус”. Помощ, която довежда до скандал, в който Адорно изтъква, че книгата „Доктор Фаустус” му принадлежи, защото всичко музикално в нея, а то е едно от основните неща, е написано от него самия. Скандалите около Томас Ман винаги нарушават вътрешния му мир, към който с много усилия го връща Катя. В такива моменти тя забранява приема на гости, отваря писмата преди него, за да предпази съпруга си от някоя злощастна вест, обгръща го с цялата възможна любов, на която е способна, за да му даде сили да продължи. И работата по „Доктор Фаустус” продължава. Томас Ман се довежда до лудост по довършването на ръкописа и дори се изправя пред смъртта. Тази „най-необуздана книга” на Томи го изстисква до краен предел.

Една вечер през 1945 г. Катя го открива, припаднал в кабинета му. Стаята е задимена от цигарения дим, а листовете до пепелника са пламнали от незагасен фас. Бързата реакция на г-жа Ман и навярно любовта на Бог го изтръгват от края. Томас е настанен в една от най-добрите болници в Чикаго – „Билингс Хоспитал”, където писателят остава повече от два месеца. Отстраняват „едното му ребро и две трети от нападнатите от рак бели дробове”. Катя не може да се справи сама и за първи път се обръща за помощ към децата си. Дъщеря им Ерика пристига от Германия и остава неотлъчно до семейството си, докато трае възстановяването. То е дълго и мъчително. Томас разказва в едно свое писмо: „Това, че междувременно се разболях сериозно, не беше случайно. „Доктор Фаустус” ме изяде, защото се занимавам с германския характер и съдба, защото книгата съдържа страшно много автобиографични препратки. Зловещият живот на Адриан Леверкюн е не само символ на упадъка на Германия, на кризата на епохата, но е и едно разместено, изкривено и уродливо излагане и разголване на собствената ми душа!”. Краят по работата върху книгата наистина приближава. Ерика му съдейства, за да коригира „старческата му бъбривост”, а обичната Катя превръща къщата в свърталище на тишината и покоя. Телефонът е изключен. Писмата ги чете само тя. Радиото е утихнало. През 1947 г. романът поема към своите читатели, а неговият автор към заника на своя живот. Ето, че краят на войната вече е в миналото. Изминали са почти четири години от финала на това човешко безумие, но нито Катя, а още повече Томи плануват някога да се завърнат в Европа. Томас Ман получава официална покана да изнесе лекция, а след това на тържествена церемония да получи почетна докторска титла от Университета в Оксфорд. След дълго обмисляне писателят приема поканата и през май 1949 г. след повече от десет години двамата стъпват отново в Европа. Церемонията е назначена за 20 май. Този ден Лондон е горещ, а първите страници на вестниците оповестяват важното събитие: „Томас Ман е отново в Европа!”. Вечерта, когато се прибира в хотелската си стая заедно със своята Катя, авторът отбелязва: „Днес беше един щастлив ден. Сега да видим какво нещастие ще ни се стовари на главите!”. Катя с усмивка на лицето го репликира: „Не ти ли стига това, че жегата от утрото прерасна в проливен дъжд. Чуй само как дъждът барабани по чадъра”. Утрото на следващия ден продължава да е дъждовно. Но това не може да спре семейство Ман, те отпътуват за Стокхолм, а след това имат покани за Копенхаген и Цюрих. В Стокхолм Томас и Катя са застигнати от новината, която никой родител не е готов да чуе. Техният син Клаус Ман е мъртъв. На 21 май той се самоубива със свръхдоза приспивателни в хотелската си стая в Кан, където е отседнал в търсене на писателско вдъхновение. Клаус израства като сприхаво хлапе, вечно конкуриращо се със собствения си баща. Съревнование, което прераства във фанатично прескачане на всички възможни бариери – от безразборния секс с проститутки и най-вече с мъже, обикновено на възрастта на татко Ман, до прекомерната употреба на алкохол и опиати. Макар и талантлив в писателското си поприще, Клаус не успява да открие упование да остане. Дори критиката, която неведнъж поощрява младия писател, определяйки го като по-изтънчения и чувствителен от двамата, не може да го изтръгне от маниакалната му страст към самоунищожение.

Вечерта, преди да изпие цялото шише с приспивателни, Клаус пише пространно писмо до мама Катя, в което излага всичките си проблеми. Трудност с писането, парите, липса на обич и преди всичко неспособност да види смисъл в продължаването напред, в това да остане на този свят. Молбата на Катя към Томас да прекъснат поетите ангажименти и да отпътуват за погребението на сина си остава неуважена. И това глухо стене в съзнанието й до сетния й дъх. „Томас предпочете ние да продължим. Последвах го!”, спомня си горчиво Катя. Клаус е погребан в дъждовното утро на 26 май 1949 г. в Кан. На погребението няма никой. Единствено свещеникът и някакъв мъж, навлечен в сив костюм и дъждобран. Гробището е пусто, а калта е завладяла целия пейзаж. Неочаквано, след като дъждът тихо отмива последното „амин” на свещеника, мъжът, прикрил се под дъждобрана, изважда своята цигулка и засвирва през сълзи Соната №4 в сол минор на Бенедето Марчело, любимата на Клаус. Музикантът не е кой да е, а собственият му брат, който след две десетилетия ще го последва в смъртта. Мики е пропътувал хиляди километри, за да бъде тук, в тази последна среща за раздяла. Но всички други ги няма. Сестра им Ерика в този момент е стъпила на сцената на едно кабаре и изпълнява служебните си ангажименти. Моника лежи в психиатрична клиника, опитвайки се да се откопчи от наркозависимостта, която я е превзела, а брат им Голо е в САЩ, където се бори за живота на своята приятелка, която предната вечер е намушкана с нож от някакъв незнаен тип на улицата. Няма никой. Само те двамата. Ако някой ден отидеш в Кан, потърси този самотен гроб. Приседни край него и прокарай ръка върху мрамора. Големите букви са започнали да се изтриват, но със сигурност ще разчетеш:

КЛАУС МАН
ЗАЩОТО, КОЙТО ИСКА ДА СПАСИ ЖИВОТА СИ, ЩЕ ГО ИЗГУБИ, А КОЙТО ИЗГУБИ ЖИВОТА СИ, ЩЕ ГО НАМЕРИ

Томас Ман никога не посещава гроба на сина си. Дали заради вина или егоизъм, едва ли някога ще разберем, но след тази смърт за големия Томас Ман следват пет протяжни, мъчителни години в приближаването към личния му физически край. Това са години, в които той понася омразата на собствената си държава, омразата на собствените си деца, смъртта на любимия си брат, самоубийството на сестра си. Но това са години, в които понася и цялата любов, на която е способна публиката, докоснала се до литературата му. По ирония на съдбата славата на Томас Ман като последния голям писател на Германия го залива отвсякъде по повод на неговия 80-и рожден ден. „Никой не предполагаше, че Томас Ман ще доживее такава възраст! Никой, дори и аз!”, отбелязва вечната му спътница Катя, която в 8 часа вечерта на 12 август 1955 г. сякаш чува в съня си, стиснала ръката му, как сърцето на писателя притихва безвъзвратно. Чува тишината такава, каквато никога до преди това не я е чувала.

ИСТОРИЯТА ЗА НЕПОНОСИМАТА САМОТА И БОЛКА НА БИТИЕТО

Ето, че разказът за нашата героиня приближава към естествената си развръзка. Краят. Но това е един дългоочакван край, един дълъг път, защото преди него предстоят още цели 25 години живот. Катя свиква с промяната. В последния й пристан, където Томи умира, дома им в Килхберг, поне сега може да цари хаос. И тя си го позволява. Вече не става в мрака на утрото, за да подготви всичко за дългия писателски ден на Томас. Вече може да си позволи да пътува. Да се завръща, когато поиска. Да кани в дома си, когото намери за добре. Да подреди ежедневието си така, както я тласка сърцето, а не разумът, оплетен в меандрите на една убийствена любов. През 1958 г. при нея се завръща дъщеря й Ерика, а на следващата Коледа пристига й Голо, който не си тръгва никога повече и остава докрай с мама. Голо е успял мъж с разбито от несъвършенствата на човешката любов сърце. Но Ерика, ах, Ерика, любимото момиче на тате Томи, сега е пропаднала, с обезобразено от алкохолната и наркотичната зависимост тяло, което от 1964 г. е приковано в инвалидна количка след една несполучлива операция на бедрената кост. Въпреки това Катя се чувства щастлива. Сега е с децата си. Гъстата и черна коса на г-жа Ман отдавна е отстъпила място на белотата на старостта. От гладката кожа на лицето вече не е останал и помен. Но това не я прави нито ленива, нито мрачна. Вкопчила се в битието, Катя продължава напред. Често сяда в автомобила си и поема в неопределена посока. Така е и в горещото утро на 27 август 1969 г. Напълва една кошница с храна, взема бутилка бяло вино и се отправя към близката планина. Целия ден остава там. Отпуснала се на тревата, прелиства за пореден път „Вълшебната планина”. Вълшебна ли е наистина планината? Вечерта, когато звездите са покрили небесния свод, тя потегля обратно. Когато спира пред дома, къщата е необичайно потопена в мрак. Малкото й момиченце Ерика, за нея тя ще остане винаги такава, навярно е заспала. Да, Ерика спи в инвалидния си стол. Но няма да се събуди никога. Оказва се, че е починала от тумор в мозъка. Единайсет години по-късно черните като боровинки очи на Катя отново се изпълват със сълзи, когато и другият й син, Михаел, се самоубива. Има ли смисъл да продължи? А готова ли е да спре? Не! На 25 април 1980 г. Катя излиза на разходка в градината. Голо е напуснал дома рано сутринта, а икономката на къщата е в заслужен седмичен отпуск. Сега няма много работа, а и Катя е в отлично физическо състояние – ще се справи и сама. Пролетта е в разгара си. Тополите край близката река хвърлят хайвера си навред. Пухчета летят, заплитат се в косите на Катя, а сетне продължават по пътя си. Песента на птиците е шумна, а ромонът на водата долу в ниското приглася бъбриво. Когато старицата достига до любимата си беседка, в която са сядали с Томи, очите й се навлажняват. На този ден през 1904 г. тя е получила първата си целувка от този странен, егоистичен и титаничен мъж. Да, точно на този ден. Спомените нахлуват в главата й и тя бавно присяда на пейката. „Оставям на вас да ме съдите дали съм била глупачка, вие винаги знаете повече от другите! Само не дръзвайте да ме вините, моля ви, само това недейте, защото аз наистина обичах Томас Ман!”